Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (6)

6

Греъм се препъна и политна. Не от куршума, който отскочи от ръката му, без да му навреди, а от неочакваното блъскане.

Втори куршум изсвистя от противоположната посока и Джейда овладя ситуацията.

— Мъртъв си! — изкрещя тя.

— Не е честно — възрази хлапето.

— Абсолютно честно! — сряза го Джейда.

Междувременно Греъм се бе пльоснал насред уличката, едното му бедро се бе приземило в дупка, пълна с кална вода, а ходилото в съседната локва.

— Какво, по дяволите, стана? — възкликна той.

Напълно сразен, жертвата на Джейда бе офейкал зад ъгъла. Момичето ахна ужасено, когато видя каква беда бе сполетяла Греъм. Пайпър се спусна към него. Ручейчета мътна вода се стичаха по кожата и дрехите му. Кално петно се мъдреше върху застрашителната трапчинка на брадичката му. Дънките, както и ръцете му, бяха изплескани с кал. Пайпър се отпусна на колене до него.

— О, боже… Добре ли си?

Джейда се затича към тях.

— Куп! Моля те, не казвай на мама! Моля те! — Хвърли се към Пайпър. — Щяха да ме убият, ако не беше ти!

А сега Греъм щеше да убие Пайпър. Не с пластмасов пистолет, но — ако можеше да се съди по изражението на лицето му — с големите си мръсни ръце.

Дънките на Пайпър бяха просмукани с кална вода, когато приседна назад върху петите си.

— По-добре… влез вътре, Джейда.

Джейда не се нуждаеше от втора покана. След един последен умоляващ поглед към Греъм, тя, пазарската торба и пластмасовият пистолет изчезнаха в сградата.

Пайпър остана сама насред уличката с мъж, изградил кариерата си върху останките на всеотдайно и последователно разчленените му противници. Докато се надигаше от дупката, една изсушена кора от грейпфрут се търкулна от обувката му. Тя протегна ръка.

— Позволи ми да ти помогна да станеш.

— Не. Ме. Докосвай. Никога. — Той се изправи на крака с грацията и смъртоносната решителност на леопард. Кой можеше да я обвини, задето се препъна леко, докато се надигаше? Стиснал зъби, той отново процеди: — Никога не ме докосвай отново! Разбра ли?

Убийствените пламъци в очите му бяха повече от смущаващи.

— Да… сър.

Леденият му гняв изригна като нажежена лава.

— Какво, по дяволите, ти стана?

— Аз съм отлично настроена бойна машина? — Изрече го като въпрос, а не като твърдение, но и в двата случая беше голяма грешка, защото лицето му доби още по-буреносно изражение.

— Това, което направих, беше инстинктивно — побърза да обясни тя. — Ти бе подръка и действах машинално, за да защитя Джейда.

— От шибан пластмасов пистолет!

— Да… знам, но… — Сега не изглеждаше най-подходящото време да обяснява надълго и нашироко за „Убийците на Пий“, затова се задоволи с по-кратка версия. — Това е игра. Залогът е пари и приемането на ново хлапе от съучениците му.

— В случай че още не си разбрала, аз не съм един от играчите.

— Не. Разбира се, че не си. Ако не се бе изпречил на пътя ми, аз щях да застана пред куршума.

Купър присви очи.

— Едва преди десет минути се перчеше, че ще се хвърлиш между мен и куршум. Така ли доказваш жертвоготовността си?

— Ами… — Тя преглътна. — Сега съвсем точно знаеш колко са бързи рефлексите ми. Това трябва да е донякъде успокояващо. Колко хора на тази планета са достатъчно бързи, за да те съборят?

Опа. Не биваше да казва това, защото от ушите му започна да излиза пара.

— Ти не ме събори! Това беше засада.

— Все тая. Но схванах мисълта ти. — Той не бе забелязал кръвта, стичаща се от горната част на дланта на едната от ръцете му за милиони долари, но тя беше. Спусна се напред, за да задържи вратата отворена. — Да влезем вътре, ти ще се почистиш, а аз ще получа онова кафе, което ми обеща. — Опита се да измисли нещо, което можеше да го умилостиви. — Може междувременно да проведем бизнес среща. Ще ти дам първия си доклад.

По някакво чудо това, изглежда, малко го успокои, макар че я изтика от вратата и я бутна не особено нежно в коридора. Чак тогава забеляза окървавената си ръка и изруга гневно.

— Само драскотина. — Пайпър се стрелна пред него, за да отвори втората врата, водеща към кухнята. — За нула време ще те закърпя.

— Ще ме закърпиш, как ли пък не!

— Нуждая се единствено от аптечка за първа помощ.

— И разрешително да убиваш. — Той мина покрай нея. — Или може би вече го имаш?

— Забавен и остроумен. Такава съм късметлийка, че работя за теб.

— Млъквай. — Въпреки това озлоблението му вече не беше толкова яростно.

В малката, безупречно чиста кухня имаше плот от неръждаема стомана, печка, фритюрник и грил, за да се приготвя скромното меню на клуба: минибургери, пържени картофки с малцов оцет и — в два сутринта — подноси с фъдж брауни с бърбън за сметка на заведението. Докато Греъм се миеше на умивалника, Пайпър намери аптечката за първа помощ в отлично подредения килер, но той я грабна от ръката й.

— Дай ми това. Наречи ме алчен, но искам да запазя ръката си.

— Колко обидно.

Докато Греъм отваряше пластмасовия капак, тя зърна ситни камъчета, забити в дланта му.

— Наистина съжалявам. — За да го умилостиви, се налагаше да му поднесе нещо повече от едно извинение. — Имам някои добри новини. От това, което наблюдавах до тук, персоналът, обслужващ ВИП клиентите, е безупречен. Имайки предвид размера на бакшишите, които получават, би трябвало да е такъв, но е хубаво това да се потвърди. — Той не изглеждаше умилостивен. Нуждаеше се от нещо повече. Сега не беше подходящият момент да му опява за мързеливите му охранители, а и не разполагаше с доказателства, за да подкрепи подозренията си към сервитьорката Тейлър. Това значително ограничаваше възможностите й. — Знам, че това ще те зарадва. Лично ще обновя сайта на клуба.

Той затършува в аптечката.

— Вече имам хора за тази работа.

— Да, но за разлика от тях, аз мога да различа подлог от сказуемо. — Струйка кръв се стичаше по китката му. Тя грабна една книжна салфетка и му я подаде, но предпочете да не споменава калното петно в трапчинката върху брадичката му. — В момента си голяма знаменитост в Чикаго, но колко дълго ще продължи това, ако не захранваш социалните мрежи? Играл си само три години за „Старс“, за разлика от Бонър, Тъкър или Робилард, които са изградили кариерите си тук. Славата избледнява и ако искаш бизнесът ти да се разраства, трябва винаги да си на гребена на вълната.

Това не му хареса.

— Аз винаги съм на върха, нещо, което не бива да забравяш.

Пайпър се опитваше да го умилостиви, а не да го обиди, затова се мобилизира.

— През следващите няколко седмици ще следя отзивите в интернет и ще им отговарям. — Това беше точно работата, от която искаше да се отърве. — А това, приятелю, напълно си заслужава няколко кални локви.

Греъм извади пинцет.

— Продължавай да говориш.

— Искаш още?

Той сви рамене.

— Дай ми това. — Тя измъкна пинцета от ръката му.

Купър явно не беше от тези, които дълго таят лоши чувства, защото, когато й я подаде, изглеждаше по-скоро замислен, отколкото сърдит.

— Ти си ходещо бедствие, знаеш го, нали?

— Само покрай теб. — Защото той държеше бъдещето й в ръцете си. — Защото си легенда.

— Опитай още веднъж, Есмералда.

— Аз съм човешко същество. — Тя взе с пинцета една стерилна марля. — А ти си… супермен.

— Сериозно, няма пак да ми сервираш онази тъпотия: „Ти си бог“, нали?

Точно това възнамеряваше да направи.

— Разбира се, че не — излъга Пайпър бодро. — Просто изтъквам, че се изнервям в твоята компания, защото аз съм обикновен човек, а ти си невероятно вълнуващ и интересен мъж.

— Дори гнездо с пепелянки няма да те изнерви. — Комплиментът я накара да засияе, но той продължи със задоволство: — Подмазваш ми се, защото аз подписвам чека със заплатата ти и защото се нуждаеш от този чек, за да останеш в бизнеса.

Пайпър стисна зъби.

— Горчив хап за преглъщане. А сега не мърдай. — Тя започна да почиства дребните камъчета от ръката му. Сигурно адски болеше, но Капитан Америка^[1] беше направен от вибраниум и не трепна нито веднъж, без да откъсва поглед от нея.

— Разкажи ми за себе си — рече той, сякаш наистина искаше да знае. — Истинската версия, без глупости.

Тя захвана едно камъче колкото можеше по-внимателно.

— Единствено дете. Майка ми е била убита при въоръжен грабеж, когато съм била на четири. Останах сама с баща, който ту ме третираше като сина, когото винаги е искал, ту се държеше прекалено закрилнически. И това ако не е шизофрения.

— Обяснява личностното ти разстройство.

— По-добре не обиждай жена, която държи пинцет. — Тя измъкна още едно парченце. — Завършила съм информатика и социология в университета в Илинойс и единайсет години работих на бюро, дейност, която започнах да ненавиждам. Обмислях дали да не подам молба за работа в полицията и да причиня инфаркт на баща ми, но не исках да бъда ченге. Исках да работя за себе си. Накратко… след смъртта на татко, купих „Частни разследвания Дъв“ от мащехата ми. — В никакъв случай нямаше да му каже колко много бе надплатила за това, с което се бе сдобила.

— Купила си агенцията?

Едно парченце чакъл се бе забило по-дълбоко и тя се опита да го извади възможно най-безболезнено.

— Алтернативата беше да я убия. Обмислях го, но могат да те тикнат в затвора за това.

— Много уместно заключение. Хетеро или хомо?

— Аз или Злата мащеха?

— Ти.

Всички парченца бяха извадени и тя проми раната с антисептичен разтвор.

— Хетеро. За съжаление.

— Защо „за съжаление“?

Пайпър почисти пинцета и го върна в аптечката.

— По принцип, съществуват и изключения, харесвам жените повече от мъжете. Те са по-интересни. По-сложни. И по-лоялни. Едно от най-големите ми съжаления е, че не изпитвам сексуално привличане към представителките на моя пол.

Той се усмихна.

— Звучи, сякаш не си имала много свестни гаджета.

— Каза мъжът, който е излизал с половин Холивуд. Какво е усещането да присъстваш на „Оскарите“?

— Адски отегчително. — Той зашава с пръсти, като че ли проверяваше дали не му е отскубнала някой от тях. — В момента имаш ли си гадже?

— Твоят приятел, ченгето, работи по въпроса, но засега нямам.

— Моят приятел ченгето?

— Ерик Варгас. Полицай Суперсекси.

Греъм се засмя.

— Майтапиш се, нали? Не искам да прозвучи обидно, но… — Дяволитият блясък в очите му подсказваше, че възнамерява да прозвучи много обидно. — Той не е ли малко над твоята лига?

Пайпър се ухили.

— Така мислиш, нали? Но готините мъже винаги са ми се лепили като мухи на мед.

Той се намръщи, недоволен, задето преднамерената му ирония не я бе накарала да се свие в ъгъла и да заплаче.

— Имаш ли теория за това?

— Да. — Тя превърза ръката му с широк бинт. — Те ме смятат за една от тях и това ги кара да се чувстват комфортно с мен. Докато не разберат, че ги използвам. Не грубо. Не съм привърженичка на това. Но наистина как могат да се приемат на сериозно хетеросексуалните мъже?

Той наклони глава, като че ли не бе чул добре.

— Ти ги използваш за…?

— За… а ти за какво мислиш?

Тя отново го бе затапила и той за миг сякаш изгуби дар слово. Тази жена явно се гордееше с язвителното си остроумие. Той нямаше как да знае колко краткотрайни бяха сексуалните й похождения или колко самотна я бяха накарали да се чувства.

— Значи, ти на практика си една мъжемелачка? — попита Греъм.

— О, не. Не съм достатъчно секси.

Купър понечи да каже нещо — като че ли искаше да възрази — после се отказа. Тя затвори аптечката и отиде да потърси кафе.

 

 

Куп наблюдаваше как Пайпър изчезна в килера. Тя не беше красива, но беше… какво? Хрумваше му само една дума. Вбесяваща. Може би две думи. Вбесяваща и интригуваща. Той сведе поглед към оплесканите си в кал дънки. Скъсаният ръкав на сакото. Превързаната ръка. Вбесяваща, интригуваща и… малко опасна. Онези бързи рефлекси, тъмната й коса, остра като бръснач; умните сини очи и гъстите дебели вежди; онази безумно широка уста; и челюстта, почти толкова солидна като неговата. Както и тялото й. Нямаше никакви щръкнали кости. И всичките й извивки си бяха на точните места.

Но… веднага щом краткотрайният й ангажимент към него приключеше, тя щеше да бъде вън от живота му. Сега не беше подходящият момент да има около себе си някой непредвидим човек, макар че тя събуждаше у него нещо странно — не беше точно вълнение — по-скоро суперпредпазливост. От нея всичко можеше да се очаква и това означаваше, че трябва да бъде внимателен.

Не, това не беше съвсем вярно.

Когато беше с нея, трябваше да бъде предпазлив, а не просто внимателен. Всъщност противоположното на внимателен. Той не любезничеше. Дори не му минаваше през ума да го прави. Винаги беше любезен, дори с жените, които му лазеха по нервите, но с нея се държеше като ученик с бушуващи хормони, който обижда дадено момиче, за да види дали може да го накара да се разплаче. Но никакви сълзи от Пайпър Дъв. Тя умееше да отстоява своето.

Новата му служителка излезе от килера. Никой не особено умен не се дипломираше от университета в Илинойс с две специалности и интелигентността й бе за него още един дразнител. Имайки предвид собствения му незадоволителен успех в университета, беше истинска ирония, че го привличаха умните жени. Но ниските му оценки бяха резултат от прекалено многото часове на игрището, а не от липса на интелект.

Пайпър се справи с кафеварката без напътствия. Тя лъжеше за завоеванията си сред мъжете. Или може би не, защото у нея определено имаше нещо. Докато тя си наля кафето, той вече бе разбрал какво е.

Тя беше предизвикателство.

Начинът, по който се държеше, по който преследваше това, което искаше. Пайпър беше жена, която стремглаво атакуваше живота, вместо да го наблюдава пасивно отстрани. А пълната й незаинтересуваност към него бе събудила някакво глупаво примитивно желание да завладява. Точно това са виждали и другите мъже в нея. Тест за мъжествеността си.

Купър се съмняваше, че тя го разбираше, но дори и да го съзнаваше, не я виждаше в ролята на изпечена мръсница. Не й пукаше достатъчно дали привлича мъжете, или не, за да се прави на недостъпна. Животът й бе съсредоточен върху работата и мъжете не бяха нищо, освен необходимо зло. Заради това…

Той щеше да я свали.

Мисълта изникна отникъде… или може би през цялото време се бе спотайвала в подсъзнанието му. Искаше да я обладае сега. До мивката. Върху плота. Да я съблече гола и да наложи естествения ред на нещата. Самецът върху самката.

Острата болка в ранената му ръка възвърна разума му. Беше отвратен от себе си. Откъде, по дяволите, се бе взело това?

Тя остави чашата с кафе.

— Какво съм направила пък сега?

Купър осъзна, че се е намръщил.

— Дишаш.

— Най-дълбоки извинения. — Тя вдигна чашата си към него, незасегната от грубостта му. — Днес постъпихте много благородно, господин Греъм, независимо дали го искахте, или не. Спасяването на Джейда от неминуема смърт ще ви донесе добра карма.

— Престани да ме наричаш господин Греъм. — Той не се забъркваше със служителките си. Никога. Нямаше нужда да го прави. Нямаше да се забърка и с Есмералда. Поне засега не. Не и докато тя работеше за него. Но в минутата, в която работата й приключеше, тя ставаше позволена плячка. Преди да се раздели завинаги с нея, той възнамеряваше да й покаже кой от двама им е по-добрият мъж.

 

 

Пайпър се прозя и излезе в коридора с пластмасова чаша в ръка. Въпреки че бе неделя сутринта и бе работила до три сутринта, не можеше да си позволи лукса да спи до късно. Трябваше да отиде в кантората.

Вратата на апартамента на Джейда се отвори и от там излезе слаба, тъмнокоса жена с раница.

— Вие сигурно сте новата ни съседка? — попита жената, когато видя Пайпър.

— Пайпър Дъв.

— Аз съм Кара Франклин.

Тя сигурно беше майката на Джейда, макар че повече приличаше на по-голямата й сестра. Тъмната къдрава коса се спускаше по раменете й, а гладката й кафява кожа не се нуждаеше от грим. Ако съдеше по красотата на жената, Куп не й бе позволил да живее безплатно в апартамента само защото е бил приятел на съпруга й, а защото двамата бяха любовници. Тя приличаше досущ на Кери Уошингтън и можеше спокойно да мине за гадже кинозвезда.

Кара нагласи раницата на рамото си.

— Джейда ми каза, че сте се нанесли. Моля, уведомете ме, ако ви притеснява.

Пайпър си спомни гледката с проснатия на уличката Куп от вчера сутринта.

— Не ме притеснява. Мисля, че е страхотно дете.

— За Джейда ли говорите?

— Двете си паснахме — усмихна се Пайпър.

— Едновременно работя и уча, за да получа диплома за счетоводител, затова не мога да я наглеждам, както би трябвало. — От всяка нейна пора струеше вина. — В момента съм се запътила към библиотеката.

Пайпър забеляза уморените очи на жената. Очевидно не беше настоящата любовница на Куп, защото той не би й позволил да се съсипва от работа.

— Явно не ви е леко.

— Можеше да бъде и по-тежко. Както и да е, приятно ми беше да се запознаем.

— На мен също.

Когато Пайпър пристигна в кантората, допи хладкото кафе, докато разговаряше по телефона с Джен за Бърни. После включи компютъра. Работата й в „Спирала“ беше временна и трябваше да продължи да се рекламира. На уебсайта си публикуваше съвети за самозащита, за предотвратяване на измами с кредитни карти, за лична охрана, като се възползваше от всичко, което бе научила от баща си и от курсовете, които бе посещавала през годините. Сега възнамеряваше да употреби част от тази информация, за да разлепи листовки като допълнителна реклама на агенцията си.

Искаше да привлече влиятелни клиенти — правни фирми, големи застрахователни компании, които разследваха измами за неработоспособност. Докато това се случеше, най-бързите пари, които можеше да спечели, бяха от хорските изневери. Затрака по клавиатурата: КАК ДА РАЗБЕРЕМ, ЧЕ ТОЙ НИ МАМИ? ТЯ НАИСТИНА ЛИ Е ИЗЛЯЗЛА С ПРИЯТЕЛКИ?

Започна да описва признаците на неверен партньор — прекалено много вечери на работа, необясними затваряния на телефона, отделяне на особено внимание на външния вид. Разнесе на ръка листовките из фризьорски салони, спортни барове, кафенета — навсякъде, където й позволиха. Върху всяка листовка бяха отпечатани логото на агенцията и телефонният номер.

Телефонът иззвъня. Отново беше Джен.

— Познай кой идва в града? — изчурулика приятелката й. — Принцеса Незнам-коя-си от една от богатите петролни страни. С цялата си свита. Около петдесет души! Ще се нуждаят от жени шофьори.

— Откъде го разбра?

— От Тъпия задник. Току-що го чух да говори за това с един от репортерите. Очевидно принцесата е решила да пръсне няколко милиона на Маг Майл^[2], вместо на Родео Драйв. Пайпър, тези кралски особи от Средния изток раздават щедри бакшиши!

— Тъкмо като за мен! — възкликна Пайпър.

Тя се свърза с един от старите приятели на баща си, който й даде номера на собственика на компания за лимузини под наем, работещ с гостуващи випове, и получи работата. Не беше сигурна как точно ще съвмести кралските особи и Купър Греъм, но щеше да го измисли.

 

 

Във вторник сутринта Пайпър седеше зад волана на черен сув на летище „О’Хеър“. Никога досега не се бе виждала като шофьор, но работата звучеше интересно, заплащането бе прилично, а примамката от щедрия бакшиш накрая я накара да се реши, без много да му мисли. Същия следобед трябваше да се срещне с Греъм, за да обсъдят уебсайта на клуба, но преди това разполагаше с достатъчно време, за да вземе този, когото трябваше да откара от летището до центъра на града в хотел „Пининсула“.

Както научи, кралското семейство наброяваше някъде около петнайсет хиляди членове — или височества, или кралски височества, в зависимост от това, дали бяха в линията за наследяване на короната. Те винаги пътуваха с огромна свита: други членове на семейството, военна охрана, прислуга и — така се говореше — куфари, натъпкани с банкноти. Тя искрено се надяваше една част от тях да се преместят в нейния джоб под формата на огромен бакшиш, когато тази работа приключеше.

Частният самолет се оказа „Боинг-747“ и ВИП статусът на пътуващите им позволи да избегнат опашките на гишето за паспортен контрол. Очакваше ги армада от сувове и половин дузина товарни ванове. Когато свитата се появи, само слугите бяха облечени в традиционни мюсюлмански дрехи. Жените от кралското семейство — повече от десетина, вариращи от тийнейджърки до такива, прехвърлили шейсетте — бяха облечени по последна мода. Проблясваха диаманти, върху асфалта потракваха високи тънки токчета „Лубутен“, от раменете им се полюшваха чанти „Ермес“.

Най-разглезените принцеси от Средния изток бяха дошли в града.