Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (10)

10

Нейната кола не искаше да запали! От всички сутрини, когато това можеше да се случи, защо трябваше да бъде точно днес? Файза седеше на пасажерската седалка, стиснала скъпоценния паспорт, и хвърляше неспокойни погледи към колите, преминаващи покрай сградата, където се намираше старият апартамент на Пайпър. Ако не бяха Куп и фалшивият му пръстен, работодателите на Файза почти сигурно нямаше да обърнат внимание на бягството й. Все пак Пайпър не можеше да вини Куп за това, което бе направил. Беше си въобразявала, че звездният му статус ще е достатъчен, за да накара принца да му подари Файза, но Куп разбираше богатите егоисти много по-добре от нея. Лоша преценка от нейна страна.

Докато Файза дъвчеше нервно долната си устна, Пайпър се бе завряла под капака на своята соната, но чак когато провери кутията със свещите, видя проблема. Две от автомобилните свещи липсваха. Кой, по дяволите…?

Една кола спря до нейната и предният прозорец се спусна.

— Качвай се.

Беше Куп, седнал зад волана на сребристо ауди седан, самото въплъщение на крал на града.

— Ти си го направил! — възкликна тя. — Къде са ми свещите?

— Ще ти ги върна, когато приключим — изрече провлачено той.

После слезе от колата и отвори пасажерската врата на сонатата й.

— Добро утро, госпожице Джамали. Днес, дами, ще ви откарам до Канада.

— Не! — Прекалено много усилия щеше да й струва да прекара часове наред с него в една кола. Не искаше той да бъде почтен. Искаше да продължи да бъде самовлюбеният, арогантен, привилегирован спортист, за какъвто го мислеше, когато за пръв път започна да го следи.

Но Файза се зарадва да го види и охотно се премести в неговата кола, като не остави на Пайпър друг избор, освен да я последва. Той пренебрегна протестите на Файза, която не искаше да седне на предната седалка, и отреди на Пайпър задната, понижавайки я в ранг на слугиня. Тя стисна предпазния колан.

— Не само че съм напълно способна да шофирам сама до Минесота, но гарантирам, че съм много по-добър шофьор от теб.

— Откъде знаеш? — попита той, докато потегляше.

— Аз те следях, забрави ли? Набиваш силно спирачките, не спазваш безопасна дистанция, когато си ядосан, и обикновено си твърде агресивен. Аз, от друга страна, съм обучена да маневрирам умело на пътя, да избягвам пътни засади и стълкновения с другите водачи.

— Впечатляващо, но аз нямам глоби за превишена скорост. В същото време случайно знам, че ти не можеш да се похвалиш със същото.

— Само защото в щата Илинойс няма пътно ченге, което да глоби великия куотърбек Купър Греъм. Но да видим как ще реагира пътният патрул по скоростната магистрала „Уисконсин“, докато прекосяваме територията на „Грийн Бей Пакърс“.

— Дори и там няма — заяви той самодоволно. — Когато наистина си голямо име в спорта, можеш да се измъкнеш безнаказано от всякаква ситуация.

— Животът е толкова несправедлив — промърмори тя. — И къде е твоята тесла?

— В гаража. Трябва да се зарежда на всеки четиристотин и осемдесет километра, затова автомобилните пътешествия изискват известно планиране.

— На кого е тази кола?

— Моя.

Тя се застави да раздвижи стиснатите си зъби.

— Колко коли имаш?

— Само две. Ако не броиш пикапа.

— А защо ти е нужен пикап?

— Като влекач. Всеки мъж се нуждае от пикап.

Пайпър въздъхна и се зае да подръпва мъхестите топчета по пуловера си.

Когато приближиха границата с щата Уисконсин, Файза им разказа за разговора с леля си от предишната вечер. Куп пусна в ход целия си чар, с който никога не си бе давал труда да удостои Пайпър, за да бъбри с нея. Файза си оставаше свенлива и не го поглеждаше директно, но беше явно, че го обожава. Чак когато той заговори за политика, Файза се разпали.

— Думата „ислям“ означава „мир, чистота, смирение и подчинение“ — заяви тя. — Какво общо има тероризмът с всички тези неща?

Те поговориха още малко за Средния изток, за храната и музиката. Близо до Мадисън си поръчаха обяд, без да слизат от колата, от крайпътното заведение на веригата за бързо хранене „Бъргър Кинг“. Файза бе очарована от идеята да получи храната си през прозореца. Куп отказа парите на Пайпър, както и предложението й да седне зад волана.

— Ако оплескаш с кетчуп седалките ми, ще те зарежа насред пътя — предупреди я той.

Файза прие съвсем на сериозно заплахата му и обеща да бъде много внимателна.

— Не става дума за теб, Файза — успокои я той. — Само за нея.

— Не харесваш ли Пайпър? — попита момичето, искрено опечалено.

— Сложно е — отвърна техният шофьор. — Виждаш ли, Пайпър е луда по мен. И аз трябва да я държа на разстояние.

Пайпър изсумтя възмутено.

— О, не! — извика Файза. — Пайпър не е луда. Тя е много умна.

Това накара Куп да се впусне в обяснение на американския жаргон. Когато задминаха Уисконсин Делс, той вече бе научил Файза да не приема думите „луд“ или „страшен“ буквално и й бе разяснил значението на една камара други жаргонни думи и фрази.

Кикотенето на Файза караше сърцето на Пайпър да пее от радост, затова се шокира от собствената си раздразнителност, когато промърмори вкиснато:

— Познаването на американския жаргон няма да й е от голяма полза в Канада.

— В Канада има американска телевизия — изтъкна Куп.

Пайпър се засрами от себе си. Само защото не беше включена в разговора, не й даваше основание да се държи толкова невъзпитано.

Като повечето мъже, Куп мразеше да спира, докато пътува, и тя го обвини, че ги пришпорва, когато двете с Файза хукнаха към тоалетната на бензиностанцията.

— Като поглеждам часовника си, не означава, че ви притискам да бързате — нацупи се той с праведно възмущение.

Тя го изгледа кръвнишки.

— И колко дълго се бавихме?

— Шест минути и трийсет и две секунди.

Колкото и да я вбесяваше понякога, въпреки това я разсмиваше.

— Закопчайте си коланите, дами — оповести той. — Този космически кораб излита.

В ранния следобед пристигнаха в Дълут и той най-после позволи на Пайпър да седне зад волана — най-вече защото тя вече се беше настанила там, когато той се появи от мъжката тоалетна.

— Пет минути и петдесет и две секунди — рече тя. — Забавяш ни.

Файза се изкиска от задната седалка.

— Най-много четири минути. Ти лъжеш — контрира той, но се настани на пасажерската седалка, без да протестира.

Дивата красота на северното крайбрежие на Минесота с отвесните си скали, каменистите плажове и секващите дъха гледки на Горното езеро беше непозната за повечето американци, но Дюк бе водил Пайпър там няколко лета на къмпинг, когато беше дете, и тя винаги бе харесвала тези места. Табелите, покрай които минаваха, рекламиращи пържени лъчеперки, пушена бяла риба и палачинки от див ориз, събуждаха мъчителни спомени за стария шовинист с всичките му недостатъци и цялата му любов. Куп беше повече привлечен от рекламите на домашни пайове.

— Спри тук! — нареди той, когато зърна крайпътната табела на град със страховитото име Касъл Дейнджър^[1].

Тя отби към малък неугледен ресторант край магистралата. Не след дълго Куп се появи с три резена пай.

— Карамел, ябълки и орехи.

Трудно й беше да яде пай, докато шофираше по извитата двулентова магистрала, затова Пайпър можеше само да вдъхва апетитното ухание на канела, докато Куп издаваше пресилени стонове, съпроводени със съблазнително описание на хрупкавата коричка и мекия сладък пълнеж.

— Какво мислиш, Файза? — попита той. — Най-вкусният пай, който някога си опитвала, нали?

— Възхитителен е — отвърна тя, но колкото повече приближаваха канадската граница, толкова по-нервна ставаше и успя да преглътне само няколко малки хапки.

Гранд Марей беше последният по-голям град преди граничния пропускателен пункт Гранд Портидж и когато останаха само десетина километра, Пайпър попита Файза дали би свалила шала си, докато преминават границата.

— Наглед ние сме доста странна група — обясни тя. — Независимо че всичките ни документи са наред, това може да улесни прекосяването на границата.

Файза задъвка долната си устна и се втренчи в Куп.

— Не мога да го направя, Пайпър.

— Не се тревожи за това — махна с ръка Куп. — Спри, Шерлок, и аз ще ти покажа как се действа.

— Имаш ли представа колко си противен?

— Това, което ти наричаш противно, останалите хора възприемат като очарователно и прекрасно.

Тя се ухили и спря колата.

Граничарят тутакси позна господин Голяма клечка и след няколко автографа и малко футболни коментари им махна да преминат.

Лелята на Файза живееше в скромна дървена къща, боядисана в бяло, на стръмна улица, с изглед към пристанището на Тъндърбей в далечината. Тя явно ги бе очаквала на прозореца, защото изтича навън още преди колата да спре.

Файза се хвърли в прегръдките на леля си и двете жени се разплакаха. От къщата се изсипаха приятели и роднини, мнозина от тях се скупчиха около Пайпър, за да й благодарят за това, което бе направила. Жените я целуваха, мъжете прегръщаха Куп. Предложиха им храна и напитки. Прочувствените им възхвали и излияния я смутиха. След последвалото сълзливо сбогуване с Файза и обещания от всички да се молят за тях, Пайпър успя да изпревари Куп, плъзна се зад волана и двамата потеглиха.

Беше дълъг ден и вече бе започнало да се смрачава. Тя не бе мислила къде ще пренощуват, но Куп я осведоми, че е запазил стаи в Ту Харбърс — град на северния бряг, на три часа път. Младата жена беше изтощена от събитията през последните няколко дни и предпочете някое по-близко селище, но той решително отказа.

— Чувал съм за това място и искам да го посетя.

— Колко струва?

— Повече, отколкото можеш да си позволиш. Ще ми се отплатиш с извънреден труд.

Той се заяждаше заради самия спорт, но после омекна.

— Ще призная, че не бях във възторг от цялата тази авантюра, но се радвам, че ме убеди да се включа. Ти направи едно добро дело.

— Ти също — рече тя.

В колата се възцари неловко мълчание. Пайпър изпита облекчение, когато той включи радиото.

Куп седна зад волана, когато спряха да заредят бензин. Около десет вечерта той отби по двулентовото шосе, водещо към Ту Харбърс. По северния бряг нямаше много големи хотелски вериги, но въпреки това Пайпър не очакваше той да свърне по чакълената алея, виеща се покрай доковете, откъдето товареха желязната руда.

Грамадните докове изглеждаха зловещи през нощта, високите им метални скелети й напомняха за фантастично видение от порутени небостъргачи, останки от някога величествен град. Голям кораб, на който товареха руда от близките мини, беше закотвен край един от доковете, сиянието на огромните му прожектори придаваше още по-призрачен вид на сцената.

Пред тях, от върха на стръмната скала, тънкият лъч на фара приличаше на голям пръст от светлина, насочен към пристанището. Куп продължи по чакълената алея към вратата на червена тухлена сграда. С тесните си прозорци и тебеширенобелите первази тя щеше да прилича на старовремско училище, ако не беше квадратната светлинна кула, издигаща се в единия ъгъл.

— Ще отседнем тук?

— Едни приятели ми казаха за мястото. Това е най-старият действащ фар на Горното езеро. Преди време местното историческо общество го е преустроило в хотел.

Тя посегна да отвори вратата.

— На мен ми стига да има две спални.

— Почакай! — Той заключи вратите, превръщайки я в пленница в колата. Поради незнайна причина изглеждаше бесен. — Ти сериозно ли си въобразяваш, че ще се опитам да те вкарам в леглото си?

Реакцията му я слиса. Пайпър въздъхна пресилено.

— Не бих си го помислила, но след противната целувка онази вечер и след като, изглежда, съм магнит за повечето досадни мъже, откъде да знам?

— Ти не си магнит за мъжете.

— Нима? Тогава за какво беше онази целувка?

— За да спася глупавия ти живот. — Той насочи дългия си пръст към нея. — Нека си изясним нещо, Шерлок. Аз нямам сексуален интерес към теб. Никакъв. Нищо. Нула. Единствената причина, поради която те целунах, беше за да не направя това, което наистина исках. Да те удуша. Край на разговора.

Той отключи вратите и изскочи от колата.

Какво го прихващаше? Тя очевидно се нуждаеше от сън, защото изпитваше леко раздразнение, задето с толкова лека ръка бе зачеркнал сексуалното й обаяние — удар по самолюбието й, който не би я притеснил, ако беше нанесен от някой друг. Беше достатъчно напушена, за да го предизвика, но на вратата се появи жена на средна възраст, която се представи като Мерилин.

— Господин Смит? Добре дошли.

Господин Смит? Това ли беше най-доброто, което му бе хрумнало?

Той отвори багажника и извади малък сак. Пайпър взе раницата си и го последва в старомодната кухня, пред чийто праг бе постлана изтривалка. Вътре имаше порцеланов умивалник и стара газова печка. Бели дантелени завеси закриваха долната половина на тесните прозорци, а върху единия перваз се виждаше кафемелачка. Върху дървения скрин лежеше американското знаме, сгънато на триъгълник.

В кухнята се разнасяше апетитно ухание на прясно изпечен сладкиш. Два резена шоколадов кекс бяха поставени върху порцеланови чинии. През вратата Пайпър зърна две стълбища, трапезария от началото на миналия век с радиатор, тъмен килим на цветя, дъбова маса, а в бюфета бяха подредени порцеланови фигурки. Явно това някога е било жилището на пазача на стария фар.

Куп я представи като Ингрид, неговата масажистка.

— Пайпър Дъв — рече тя. — Всъщност съм личният надзорник на господин Смит и му помагам в борбата срещу алкохола.

— Е, Бог да ви благослови — отвърна Мерилин с приветлива усмивка. — Не е срамно да признаете, че се нуждаете от помощ, господин Смит.

Пайпър го потупа по ръката.

— Точно това му повтарям и аз.

Нямаше и следа от лошото му настроение, предизвикало мимолетното му избухване в колата, защото той не я скастри с някоя язвителна забележка. От друга страна, тя все още беше засегната от отхвърлянето му. Това бе нещо ново за нея, което никак не й харесваше.

Мерилин ги поведе към задния коридор, нагоре по трите стъпала, отвеждащи до площадка, после следваха още три, друга площадка и накрая се озоваха в квадратен коридор с пет врати. Три от тях бяха на спалните, една на банята, а последната водеше към кулата на фара.

— Тази вечер вие сте единствените гости, затова банята ще е само за вас.

Една от веждите на „господин Смит“ се изстреля нагоре. Явно не му бе хрумнало, че може да му се наложи да споделя банята с простолюдието. Самата Пайпър би се зарадвала на компанията и на други посетители.

Стаите бяха уютни — дървени табли на леглата, пухкави завивки, старомодни лампи с кръгли абажури и изобилие от дантелени пердета. Върху стените бяха окачени черно-бели снимки на товарни кораби за руда.

Домакинята им, която накратко им разказа историята на фара, посочи фенерчетата във всяка от стаите, предназначени за гостите, които искаха да разгледат светлинната кула.

— Фарът е обитаван от призрак, но повечето гости не го виждат. — Жената излезе в коридора. — Ще ви помоля, след като изляза, да заключите входната врата.

Тя си тръгваше? Пайпър не знаеше защо това я притесни. Е, знаеше, но… Макар че градът не беше далеч, фарът изглеждаше изолиран, като изоставен остров. И наоколо нямаше възрастен придружител.

— Ще се върна утре сутринта — каза Мерилин. — Закуската е в осем и половина. — Тя изчезна надолу по стълбите и миг по-късно входната врата се захлопна зад нея.

Мамо! Не знаеш ли, че децата не бива да се оставят сами?

Куп остави сака си на пода, прост жест, който сякаш изсмука въздуха в стаята. Заради влудяващата й реакция на думите му в колата тя трябваше час по-скоро да се махне от тук.

— Нервна си — отбеляза той, когато Пайпър се извърна към вратата.

Тя се обърна рязко.

— Не съм. Гладна съм.

Той я изгледа изпод полуспуснатите си клепачи.

— Не очаквай от мен да направя нещо по въпроса. Вече ти казах. Не проявявам интерес.

— За кекс! Гладна съм за онзи шоколадов кекс, който тя ни остави. Господи, какво ти става? — Пайпър се наежи надменно, въпреки че едва се сдържаше да не изхлузи блузата си през главата, да смъкне сутиена и да види колко незаинтересуван беше в действителност.

Тя се запъти към долния етаж и взе чинията с кекса от кухнята. Докато похапваше, прекоси трапезарията и влезе във всекидневната, която изглеждаше така, сякаш принадлежеше на нечия мила баба. Облегалките на люлеещия се стол и на дивана със синя дамаска бяха покрити с бели покривчици, за да не се цапат. В библиотеката в стъклени витрини бяха подредени стар прожекционен апарат и гърне с африкански теменужки. От прозореца дори висеше зелена лилия. Тя си представи как пазачът на фара и съпругата му седят всяка вечер тук, преди всички онези електроники да завладеят света. Сигурно са се уединявали с някоя книга или може би жената е кърпела дрехите, докато са си бъбрели за времето на следващия ден. Сетне са се качвали горе по стъпалата към спалнята…

Тя грабна корабния дневник, лежащ на масата, и го отвори. Гостите можеха да се запознаят със задълженията на пазача на фара: вдигането на знамето сутрин и смъкването му вечер, вписване на имената на корабите, пристигащи в пристанището, и проверка на фара два пъти на ден.

Кексът на Куп все още стоеше върху кухненския плот. Пайпър остави празната чиния в умивалника и се качи в спалнята си. Преоблече се в долнището на черна пижама на карета и тениска на „Чикаго Беърс“, но още не беше готова за сън. Така и така беше тук, защо да не почувства атмосферата на мястото? Грабна джобното фенерче от бюрото, нахлузи джапанките си и прекоси коридора, готова да се въплъти в ролята на пазач на фара.

В кулата бе леденостудено и тъмно като в рог. Дори слаба струйка светлина не прорязваше гъстия мрак. Тя включи фенерчето и върху стените с хоросанова мазилка зашариха зловещи сенки. Тясна стълба, чиито стъпала бяха боядисани в тъмнокафяво, водеше към помещението на самия фар високо горе. Малкият прозорец на площадката гледаше към пристанището, но след като пристигнаха, бе паднала мъгла и тя виждаше само неясните очертания на доковете, откъдето товареха желязната руда.

Започна да се изкачва по стълбите. Студът проникваше през тениската и долнището на пижамата. Пайпър сви пръстите на краката си, за да не шляпат джапанките по дървените стъпала. Призрачни сенки, мрак, пустота… Всичко беше възхитително злокобно. Имаше чувството, че се е озовала в един от криминалните романи, които поглъщаше като дете. „Пайпър Дъв и тайнствените убийства във фара“.

Стигна до друга площадка с кръгъл люк на стената. Все още не проникваше никаква светлина от големите лещи горе. Тя угаси фенерчето, за да погледне през люка към езерото, но мъглата беше прекалено гъста, за да различи нещо.

Чу шум отдолу.

Проскърцване на отваряща се врата. Стъпки, прокрадващи се по долното стъпало.

Убиецът от фара я бе последвал тук. Тя знаеше кой е той. Той знаеше, че тя е разкрила самоличността му. Не можеше да си позволи да я остави жива.

Нямаше кой да й помогне. Можеше да разчита единствено на себе си.

Сама в изоставения фар с побъркан злодей, който бе убивал… и отново се канеше да убие. Животът не можеше да бъде по-вълнуващ!

Пайпър се залепи до стената в ъгъла, без да издава звук, угасеното фенерче висеше покрай тялото й. Той се движеше с прокрадващата грация на пантера. Напълно очаквано.

Стъпките наближаваха. По-близо. Все по-близо.

Той се появи на площадката.

Тя скочи напред. Изпищя.

— Йейооооооу!

Той изскимтя. Изпусна фенерчето си. Облегна се на стената.

Буквално се бе сграбчил за гърдите. Когато Пайпър включи своето фенерче, осъзна, че може би малко бе прекалила.

— Хм… Хей, как си? — попита тя.

— Какви ги вършиш, мамка му? — изкрещя той.

— Просто… малко се забавлявах с теб. Сигурно съм се поувлякла.

От гърлото му се разнесе ниско ръмжене. Той се хвърли към нея. Сграбчи я за раменете. Разтърси я силно. После я целуна. Отново.

Пайпър почувства гнева му чрез силата, с която устните му завладяха нейните, чрез напрежението в тялото му. Той я привлече към себе си, карайки я да се чувства малка и безпомощна, макар тя да не беше нито едно от двете.

Аз нямам сексуален интерес към теб. Никакъв. Нищо. Нула.

Тя щеше да провери дали е така.

Пусна фенерчето си и се притисна към него.

Той вече беше възбуден.

Куп не беше единственият, който обичаше предизвикателствата, и вместо да се отдръпне, Пайпър обви ръце около врата му. Купър Греъм, ти си изпечен лъжец. Тя наклони глава. Разтвори устни. Той си мислеше, че е толкова велик. Богът и господарят на всички жени. Е, не и на тази жена. Тя изхлузи джапанките, стъпи върху обувките му, за да се повдигне, и вложи цялата си страст в целувката им. Трябваше да е сигурна, че той е схванал посланието.

Явно беше. Устните му омекнаха, отвориха се. Езиците им се срещнаха. Тя зарови пръсти в косата му. Големите му ръце обгърнаха дупето й. Тя обви единия си крак около неговия, а топлината от широките му длани проникна през памучния плат на пижамата и се разпростря върху кожата й.

Е, колко ме харесваш сега?

Изглежда, много. Езиците им се преплетоха в лудешки танц. И…

Тя се разтапяше отвътре. Едновременно се топеше и изгаряше. Коленете й се огънаха, гърбът й се изви, а в главата й зазвъняха алармени звънци. Жужащи, звънтящи, проблясващи аларми за неотложност.

Цялата пламтеше. Големите му силни ръце я повдигнаха от пода, сякаш беше перушинка. Приковаха я към стената. Целувката им се превърна в диво препускане. Ръцете й нахлуха под тениската му, пръстите й се забиха в мускулестия му гръб.

Той рязко се отдръпна. Сграбчи я за раменете и я избута пред себе си надолу по стълбите. Тя отвори уста, за да заговори.

— Млъквай — сряза я той, преди да е промълвила и дума. — И на мен това не ми харесва повече, отколкото на теб.

Това беше най-доброто, което той можеше да изрече. Те вече не бяха Пайпър и Куп. Бяха просто две тела, нуждаещи се от освобождение. Безлични. Секс в най-примитивната му форма.

Озоваха се в стаята му. Той се спусна към сака си. Зарови трескаво вътре. Пайпър можеше да се закълне, че ръцете му трепереха, но в този миг изхлузваше тениската си през главата и това закриваше гледката й. Стоеше с разголени гърди, само по долнището на пижамата, докато той събличаше дрехите си, и, о, какво великолепие се криеше отдолу. Изваяни мускули и гъвкави сухожилия, загоряла кожа и избледнели белези. Искаше й се да захапе всеки един, но трябваше да остане анонимна, затова угаси лампата над главите им, потапяйки ги в мрак.

Чу как последната му дреха падна и в следващия миг се озова по гръб върху леглото, все още с долнището на пижамата, притисната под тялото му. Краката му се обвиха около нейните, когато той се съсредоточи изцяло върху гърдите й.

Тя се гърчеше и извиваше под натиска на пръстите му, набезите на езика му. Блъсна го силно в гърдите, за да го накара да изгуби равновесие, и се измъкна изпод него, за да се настани отгоре му. Мускулите на могъщите му гърди притежаваха достатъчно сила, за да надигне торса си, да достигне гърдите й и да продължи с черната си магия. Тя отметна глава и се впусна в дива езда. Той простена и тя отново се озова по гръб, но този път ръцете му дръпнаха долнището на пижамата.

Устните му отново притиснаха нейните и тя се изви, за да го посрещне. В непрогледния мрак той не можеше да я види, но можеше да я почувства. И го направи.

Малко я заболя, когато я разтвори с пръсти, но само за секунда, а после изобщо не болеше… тя се движеше срещу ръката му, без нито една мисъл в главата, обезумяла, само тяло — реещо се, останало без дъх, разпадащо се.

Той й даде миг покой. После отново я превзе. Изтезаваше я. Тя все още не го бе докоснала. Не и така, както искаше.

Мразеше тъмнината. Изгаряше от желание да вижда. Той се изви. Търсеше нещо. Презерватив.

Трябваше да го докосне. Мускули и кожа. Ръката й се обви около него.

Куп издаде дрезгав вик. И всичко свърши.

Преди изобщо да е започнало.