Сюзън Елизабет Филипс
Сияйна звезда (23)

23

Пайпър крачеше към „Дейли Сентър“, сякаш се бе запътила към мястото на екзекуцията си. Гневът беше за предпочитане пред паниката, която я бе сграбчила в ноктите си. Трябваше да се справи с това, като запази поне частица от достойнството си. Без значение колко много го обичаше, колко силно копнееше да се сгуши в прегръдките му, трябваше да бъде корава.

Скулптура на Пикасо, приличаща на извънземно същество, доминираше сред огромния площад пред трийсет и една етажната сграда на „Дейли Сентър“. Лично Пикасо бе дарил скулптурата на града и след като творец от неговата величина беше направил подобен подарък, никой не би дръзнал да го върне. Докато Пайпър приближаваше, двете метални очи на скулптурата се блещеха кръвнишки насреща й и тя им се ококори заканително. Агресията беше за предпочитане пред бягството.

Поривът на вятъра развяваше американското знаме и отмяташе назад дългите коси на жените. Закопчаният й догоре суичър не беше достатъчно топъл за такъв студен и влажен ден. Трябваше да облече пухенката, но нямаше сили да помисли за това.

Куп вече беше там. Стоеше в сянката на статуята на Пикасо, свел глава. Никой от забързаните минувачи не го разпознаваше. За миг тя забрави да диша.

Той я видя, но не се запъти към нея. Вместо това изчака тя да се приближи към него. Носеше тъмен официален костюм, бяла риза и вратовръзка на червено райе. Пайпър спря на няколко крачки, достатъчно далеч, за да не се хвърли на врата му.

— Ти спечели — рече тя хладно. — Казвай каквото имаш да казваш и ме остави на мира.

Куп се взираше в нея, сякаш искаше да запомни лицето й. Тя чакаше нещо дълбокомислено да излезе от устата му, но се излъга.

— Отдавна не сме се виждали. С какво се занимаваш напоследък? — попита той.

— Избягвам те. Това е работа на пълен работен ден.

Куп кимна, сякаш се съгласяваше с нея. Гледаше я толкова настойчиво, че Пайпър се принуди да извърне очи.

— Приключвай по-скоро с това, Куп. Защо изпрати онази акула, твоя агент, при мен?

— Трябваше да говоря с теб, а ти превърна това в мисия невъзможна.

Не биваше да се размеква пред него.

— Тук съм. Казвай каквото имаш да казваш.

— Може да не ти хареса.

— В такъв случай навярно е по-добре да го запазиш за себе си.

— Не мога да го направя. Това е… — Той сведе рамене, за да се предпази от вятъра. — Тежко е, това е всичко.

Пайпър реши, че разбира какво иска да й каже.

— Искаш да приключиш с това при твоите условия, не според моите, така че давай. Скъсай с мен. Ще се почувстваш по-добре, ако предложението за раздяла идва от теб, а аз ще го преживея.

— Не искам да късам с теб.

— Тогава какво искаш? — изкрещя тя. — Няма да се пренеса да живея при теб!

— Това го разбрах. — Двойката гълъби между тях изхвърча панически. — Знам, че не си достатъчно силна, за да признаеш чувствата си към мен, затова аз ще ти кажа какво изпитвам към теб.

Обвиняваше я, че е слаба. Никой не го бе правил и Пайпър се впусна в атака, запращайки собствените му думи обратно в лицето му.

— Ти вече го направи. Може би си малко влюбен в мен, не помниш ли?

— Казах го само за да не те изплаша.

Думите му я объркаха.

— Нашите отношения те плашат — поде той. — Така е от самото начало и ако ти бях казал истината, щеше да побегнеш. Все още можеш да го направиш, защото аз само гадая какво изпитваш към мен. Мога да чета мислите ти почти за всичко друго, но не и за това.

Тя изпита горчиво-сладко краткотрайно задоволство, че се бе защитила поне мъничко.

— Този разговор не ми е много ясен, но кога ли съм разбирала нещо, което ти и твоят агент двойник правите?

— Обичам те, Пайпър. Не съм малко влюбен в теб. Влюбен съм до уши.

Вятърът изпищя в ушите й и стомахът й се сви на топка.

Куп не помръдна. Не я докосна. Кичур коса перна бузата й.

— Сигурно съм го чувствал отдавна — рече той тихо, — но не осъзнавах какво изпитвам, докато онова копеле не насочи пистолет към теб, и аз усетих, че гърдите ми експлодират.

Тя пъхна ръце в джобовете на суичъра, несмееща да повярва, борейки се със съблазънта на надеждата.

— Притокът на адреналин може да те накара да изпиташ какви ли не странни неща.

— Знам всичко за притоците на адреналин, но те изчезват. Моите чувства са постоянни.

Пипалата на горчивата действителност пропълзяха в душата й.

— Не са минали дори две седмици. Дай им време.

— Наистина ли си толкова цинична?

Младата жена не се чувстваше цинична. Чувстваше се крехка като захарен памук. Беше притиснала шампионския му гръб до стената и той се бореше по единствения начин, който знаеше — с груба сила.

— Рискувай, Пайпър — заговори Куп. — Аз не съм Дюк Дъв. Кажи ми как се чувстваш, истината. Или ме обичаш, или не. Надникни дълбоко в сърцето си. Трябва да знам.

Нямаше нужда да надниква. Ала беше невъзможно да го изрече на глас. При все това, ако не го направеше, не постъпваше ли като страхливка?

Тя беше твърда жена. Да бъде корава, беше начинът й на живот. Пъхна юмруци по-дълбоко в джобовете.

— Да, обичам те. Със сигурност те обичам. Как бих могла да не те обичам? — Захвърли думите в лицето му. — Обичам те достатъчно, за да не позволя това да стигне по-далеч. Двамата сме прекалено различни, за да имаме общо бъдеще, така че какъв е смисълът?

— Единственото различно помежду ни са банковите ни сметки.

— Огромно различие.

— Само ако вярваш, че единствено парите имат значение.

— И славата. И нощните клубове. И пръстенът на Суперкупата…

— Какъвто нито един от двама ни не притежава.

— … и холивудските приятелки.

— Казват, че противоположностите се привличат. Най-забавното в тази история е, че ние с теб не сме противоположности. Ние сме един и същи човек, двете страни на една и съща монета. — Един мускул заигра в ъгълчето на челюстта му. — Само дето аз съм с ясен ум, а ти — не.

— Това не е…

— Ето какво не проумявам: защо ти е толкова трудно да повярваш, че може да те обичам?

Куп се опитваше да я обърка и тя изтърси първото, което й хрумна.

— Аз не съм красива. А ти си знаменитост. И не съм домакиня.

Той настръхна войнствено.

— Това ли е всичко, с което разполагаш?

— И парите ти.

— Вече го спомена.

Група бизнесмени го забелязаха и започнаха да го приближават. Тя се извъртя рязко към тях.

— Не сега!

За пръв път Куп не се опита да замаже грубостта й със свойския дружелюбен маниер на момчето от Юга. Той дори не се обърна.

Мъжете й метнаха няколко унищожителни погледа и се разкараха. Не й пукаше. Беше готова цял живот да бъде лошото ченге, за да го защитава.

— Ето какво знам аз. — Настойчивостта му я плашеше. — Баща ти може и да ти е мислел доброто, но толкова зле е прецакал представите в главата ти, че ти си забравила истинската си същност. Ти си сама срещу света и се плашиш до смърт от всичко, което те кара да се чувстваш уязвима.

— И това го казва самият господин Корав пич — не се стърпя да му го върне Пайпър.

— Аз съм твърдоглав и обсебен, преследвам целите си до дупка, но никога не съм се смятал за непобедим. Ти си тази със стоманената воля.

— Това не е вярно! — възкликна тя. — Аз се влюбих в теб, нали? И нищо не би могло да ме накара да се чувствам по-малко непобедима от това.

— И тъкмо заради това толкова упорито и решително ме отблъскваш.

Куп грешеше и имаше само един начин, по който можеше да го накара да разбере и завинаги да сложи край на всичко това. Беше длъжна да стигне докрай. Веднъж завинаги да се освободи от това, да излее всичко, натрупало се в душата и сърцето й, докато стане ослепително ясно и на него… и на нея… каква невъзможна двойка бяха двамата.

— Добре. Ще го направя. Ще се пренеса да живея при теб. Ще си дадем няколко седмици и тогава сам ще се увериш.

Куп я привлече в обятията си.

— О, мила…

Пайпър затвори очи. Отпусна буза върху гърдите му. Победена.

Той обви лицето й с длани и опря чело в нейното.

— Работата е там… — подхвана, — че предложението вече не е валидно.

— Какво? — Тя отскочи назад. Той беше направил подвеждащо движение. Класически заблуждаващ ход на куотърбек.

— Аз бих поверил живота си на Пайпър Дъв. — Нежността в очите му я преряза като нож. — Но не съм готов да поверя сърцето си на дъщерята на Дюк Дъв.

— Какво искаш? — почти проплака тя.

— Искам официален документ.

— За какво говориш?

— За брак.

Пайпър се отдръпна рязко от него.

— Не говориш сериозно.

— Не смятах все още да повдигам въпроса. Възнамерявах да ти дам малко време, за да се успокоиш и да свикнеш да бъдеш обичана. Но сега разбирам каква грешка би било. Ти си толкова паникьосана, че ще търсиш единствено причини да се разделим.

— Това не е истина! — Беше абсолютната истина. Площадът се размаза пред очите й, а ушите й започнаха да звънят.

— Ти си не по-малко твърдоглава от мен. — Куп прокара кокалчетата на пръстите си по бузата й. — Ето как аз виждам нещата: веднага щом станем законни съпрузи, двамата ще се успокоим достатъчно, за да измислим как да устроим брака си.

— Това е лудост! Никой не прави така.

— Несъмнено. Но обстоятелствата са необичайни и това е единственият работещ сценарий за нас.

— Това е напълно откачено!

— Вероятно за повечето хора. Но ние сме различни. И така, предполагам, че ти трябва да вземеш решението.

— Не е ли достатъчно, че казах, че те обичам? — Прозвуча по-скоро като ридание. — Ти си най-прекрасният мъж, когото съм познавала. Разтапям се само като чуя гласа ти. Но това не означава, че трябва да се оженим. Вече ти казах, че ще живея с теб, а сега ти ме насилваш да взема решение!

— Нещо подобно. — Пръстите му докоснаха косата й. — Но се постави на мое място. Ако ти беше Купър, как щеше да постъпиш с Пайпър?

— Аз щях… аз щях… Въпросът е невъзможен.

— Само защото отговорът не ти харесва. — Той наклони главата към сградата зад тях. — Доколкото ми е известно, вътре има канцелария, където се издават разрешителни за брак.

В този миг тя разбра.

— Ти си планирал всичко това, нали? Затова си искал да се срещнем тук. Не е случайно избрано мястото.

— Ще призная, че ми хрумна, но само като резервен план за спешен случай и изглежда, че в момента ситуацията е точно такава. — Той я хвана за лакътя и я повлече през площада към затревената площ пред сградата. — Не се тревожи за нищо. Това е само лист хартия. Няма от какво да се страхуваш.

— Аз не се…

— Вдишай дълбоко няколко пъти. Това е всичко, което трябва да направиш. Аз ще се погрижа за всичко останало.

В този момент тя загуби разсъдъка си. Вместо да се запъне на пети и да се отскубне от него, тя покорно го последва, сякаш нямаше собствена воля. Не го поглеждаше, не му говореше, но и не побягна. Просто се остави на твърдоглавата му решителност.

Канцеларията за разрешителни се намираше на първия етаж — просторна зона, оградена със стъклени стени, с дълъг плот, върху който в редици бяха подредени компютри. Широкоплещест служител, стоящ зад един от тях, зърна Куп секунди след като двамата влязоха и побърза да ги набута в кабината си.

Всичко беше като в мъгла. Чиновникът помоли за шофьорската й книжка и Куп я извади от портфейла й. Когато дойде време за подписа й, той насочи ръката й към правилното място върху листа. И през цялото време Куп разтриваше гърба й, сякаш успокояваше подплашено животно.

Стиснал разрешителното в ръка, Куп я поведе обратно навън. Когато стигнаха до площада, той повдигна брадичката й с пръсти.

— Знам, че си разстроена. Още по-лошо е, че си изплашена, а тъй като страхът е нещо, с което не знаеш как да се справиш, трябва колкото може по-скоро да приключим с това. Аз ще се погрижа за всички подробности. Покани когото искаш. От теб се иска единствено да се появиш в жилището ми. В шест часа утре вечер.

— Утре? — Този тъничък, несигурен гласец не можеше да бъде нейният.

— Ако се нуждаеш от нещо дотогава, обади се на Хийт. Най-добре е той да се погрижи за теб.

— Но…

Лицето му стана сериозно, както никога досега.

— Нуждая се от солидно обвързване от твоя страна, Пайп. Аз съм силен за много неща, но не и когато става дума за теб. Затова оттук нататък всичко е в твои ръце, повече няма да те притискам. Доведох и двама ни до голлинията. Ти ще трябва да пренесеш топката.

— Но утре? Не може ли… малко да го отложим?

— За колко време? Година? Пет години? Кога ще бъдеш достатъчно уверена, за да предприемеш тази стъпка?

Тя сведе поглед към краката си.

— Именно. Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-трудно ще бъде за теб.

— Но утре?

— Аз не съм толкова корав като теб, скъпа. По-добре да приключим с това, за да спасим и двама ни от нещастието.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Надявам се да грешиш, защото аз ти дадох честната си дума. Обещах, че ако днес разговаряш с мен, никога повече няма да се опитвам да контактувам с теб. — Куп сведе глава и когато отново я вдигна, тя видя в очите му толкова много мъка и страдание, че имаше чувството, сякаш виждаше собствените си болезнени чувства. — Това е всичко, което мога да сторя, Пайп — прошепна той. — Не мога да направя останалото вместо теб. Или ще дойдеш… или няма.

И това беше всичко. Той се отдалечи.

 

 

Анабел имаше фантастични контакти и талант да твори чудеса, затова Куп остави на нея всички сватбени приготовления, но чак след като тя го накара да седне и да изслуша лекцията й.

— Бракът е сериозно обвързване, Куп. Не е нещо, което можеш да направиш импулсивно, а това е прекалено прибързано…

И професионалната сватовница продължи в този дух. Той разбираше как може да й изглежда случващото се, но никога не беше правил нещо по-малко импулсивно в живота си. Пайп щеше да разбере. Длъжна беше. И щеше да дойде… защото, ако не го стореше… Той не можеше да мисли за подобна вероятност.

Прекара следващия ден, опитвайки се да запълни с нещо времето си до шест часа, за да не се напие. В медиите беше плъзнал слухът за появата му вчера в канцеларията, където издаваха разрешителни за брак, но той не връщаше обажданията на журналистите. Вместо това подложи на изпитание физическото си възстановяване, като пробяга три километра, изпи кана кафе, после тича още километър и половина. Отиде в офиса и пусна компютъра. Влезе в новинарския спортен сайт. Изключи компютъра. Опита се да почете.

Хийт се обади около един на обед.

— При мен е бившата ти охранителка, малко е изнервена. И шумна.

Куп стисна по-силно телефона.

— Освен всичко останало.

От другия край на телефона долетя крясъкът на Пайп.

— Не можеш да се ожениш без предбрачно споразумение, идиот такъв! А едно предбрачно споразумение не е нещо, което може да се направи за два часа!

— Боя се, че тук те хвана натясно, Куп — заяви Хийт.

— Ти струваш милиони! — изкрещя тя. А после, навярно се нахвърли върху Хийт, макар да крещеше толкова високо, че Куп се принуди да отдалечи телефона от ухото си: — Сега разбираш ли срещу какво съм изправена? Той е адреналинов наркоман.

— Тя несъмнено има право за това — заяви агентът му. — При тези обстоятелства категорично те съветвам да не предприемаш нищо повече, преди да се свържеш с адвокатите ти.

— В противен случай ще те ошушкам до последния цент!

При все че телефонът се намираше на достатъчно разстояние от ухото му, Куп го чу съвсем ясно.

— Чу ли? — попита Хийт.

— Трудно е да не го чуя. Кажи й да се притеснява за себе си. — Куп затвори.

 

 

Анабел беше сътворила магията си. Градинските мебели и масата за растения изчезнаха от терасата. Работниците доставиха столове заедно с външно отопление, за да се предпазят гостите от нощния ноемврийски студ. Докато служителите от фирмата за кетъринг шетаха из кухнята, той се затвори на горния етаж. С всяка изминала минута ставаше все по-нервен. Когато повече не можеше да издържа, се обади на Хийт.

— Тя ще се появи ли?

— Нямам представа. Предполагам, че в най-добрия случай шансът е петдесет на петдесет.

Свещеникът пристигна в четири и половина. Или по-точно лицето, упълномощено да извърши бракосъчетанието.

Куп беше пълна развалина.

Малко след това започнаха да пристигат и гостите. Поканените бяха малко, той бе подбрал само хората, с които знаеше, че Пайпър ще се чувства удобно: Тони и охранителите; Джейда и Кара, госпожа Б., която се появи със смутен мъж, когото представи като Уили Махони, нейния приятел. Куп съжаляваше, че не бе уредил Файза да долети със самолет, но момичето сигурно нямаше да посмее да напусне Канада. Дженифър Маклийш се появи под ръка със сияещия Ерик Варгас.

Куп я дръпна настрани.

— Говори ли с нея?

Джен се разтревожи.

— Двете с Бърни почукахме на вратата й, но тя ни каза да си вървим, само че не толкова любезно, и не си вдига телефона. Това не беше най-мъдрият ти ход.

Куп се страхуваше, че тя е права, и се опита да си припомни защо беше толкова сигурен, че планът му ще сработи.

Джоуна се приближи до него.

— Искаш ли аз и момчетата да я доведем?

Предложението го изкуши, но Куп поклати глава.

— Тя трябва да направи това сама.

— Рисковано, шефе. Много рисковано.

Не му казваше нищо ново.

Стана шест. Часът на страшния съд. Всички вече бяха тук. Всички, с изключение на булката. Беше лудост да й даде такъв ултиматум. Никой не обичаше да го притискат в ъгъла, а това важеше с тройна сила за Пайпър Дъв.

Изтекоха пет минути. После още десет. Много скоро той трябваше да излезе на терасата и да направи унизителното съобщение, че сватбата се отлага.

В този момент вратите на асансьора се отвориха и тя се появи.

Имаше покрусено изражение и беше облечена в къса дантелена рокля с голи рамене, купена навярно от „Н & М“, която му напомняше на ванилова глазура за торта. Беше прибрала косата си с тясна лента, украсена с изкуствени диаманти, което подчертаваше скулите й. Всеки сантиметър от нея беше самото съвършенство. С изключение на тези големи сини очи, в които се четеше неподправен ужас, какъвто никога досега не бе виждал в тях.

С три дълги крачки се озова до нея. Тя вдигна глава към него и той видя в очите й нещо, което никога не си бе представял. Нещо толкова невъобразимо, че Куп го помисли за игра на светлината. Но не беше игра на светлината. Очите на Пайпър Дъв бяха плувнали в сълзи.

От гледката собствените му очи запариха и той стисна ръцете й.

— Скъпа…

Тя го погледна, една самотна красива сълза блестеше върху долната й мигла.

— Страх ме е.

Куп никога не я бе обичал по-силно, отколкото в този миг. Колкото и налудничаво да беше всичко това, те постъпваха правилно.

— Знам. — Той целуна ъгълчетата на очите й. Вкуси солта. Разбра какво й бе струвало да разголи толкова много душата си.

— Теб не те ли е страх? — попита тя.

— Вече не. Но преди няколко минути… Не ти трябва да знаеш.

Устните й, блестящи от гланца, потрепнаха.

— Бил си изплашен, че няма да дойда?

— Ужасѐн.

— Не бих могла да ти го причиня. Обичам те прекалено много.

— Сигурен съм в това. — Гласът му прозвуча дрезгаво заради буцата, заседнала в гърлото му. — Защото, ако не ме обичаше, нямаше да си тук.

Тя притисна длани до реверите на сакото му.

— Не знам как да бъда съпруга. Сигурен ли си в това, което правим?

— Шейсет процента.

Това я накара да се усмихне, най-сладката усмивка, която Куп някога бе виждал, толкова свидна, че се наложи да прочисти гърлото си, преди да заговори:

— Какво ще кажеш за следния план? — Погали с палец ъгълчето на устата й. — След като преживеем следващите няколко часа, ще се преструваме, че тази вечер никога не се е състояла. Ще бъдем заедно, ще живеем живота, който ни е отреден, и никога няма да споменаваме отново думата сватба.

Пайпър засия насреща му.

— Наистина ли ще го направиш за мен?

— Абсолютно.

— Добре тогава.

Той улови ръката й и я плъзна под сгънатия си лакът.

— Ще се преструваме, че това е лош сън.

— Не е чак толкова лош — стори му се, че чува шепота й.

Куп я поведе през всекидневната към вратата на терасата. Двамата пристъпиха в неговата приказна градина на покрива.

Гостите бяха насядали в позлатени столове „Киавари“ във френски императорски стил, под бял балдахин, върху който се полюшваха гирлянди от стотици примигващи светлинки. Цветята в големите позлатени делви бяха обагрени във всичките цветове на есента: тъмновиолетови гергини, кървавочервени рози, зелени хортензии и оранжеви кали.

Главите на гостите се извърнаха, когато двамата се появиха, и Куп чу повече от една въздишка на облекчение, последвана от пронизителното изсвирване на Джоуна. Устните на Пайпър се извиха в треперлива усмивка. Амбър бе долетяла с частен полет от Хюстън и беше неговата изненада за булката. Тя махна на Пайпър и запя „Ела с мен“ с изключителното си колоратурно сопрано.

Усукани кафяви и тъмносини кадифени панделки бележеха импровизираната пътека, а от трепкащите светлини изкуствените диаманти върху лентата около главата й проблясваха в тъмната й коса. Тя беше толкова погълната от солото на Амбър, че не видя кой ги чака в края на пътеката. Не и докато не стихнаха последните акорди на припева и той я поведе напред.

Пръстите й се забиха в ръката му.

— Не си го направил! — прошепна тя.

— Нуждаехме се от някого, който да ни ожени — прошепна й на свой ред той.

— Но…

Последните звуци от песента заглъхнаха. Куп захлупи ръка върху нейната, отпусната върху лакътя му, и двамата извървяха последните метри от пътеката до мястото, където Фийби Съмървил Кейлбоу, собственичката на „Чикаго Старс“, ги очакваше, за да ги бракосъчетае.

 

 

— От самото начало те предупредих, че съм използвачка — каза Пайпър на съпруга си същата нощ, докато лежеше в прегръдките му, преситена от любенето им.

— Как мислиш, колко време ще е нужно, за да се изчерпи моята полезност?

— Много дълго време. — Тя се сгуши до гърдите му. Не знаеше как точно ще го постигне, но възнамеряваше да бъде най-страхотната съпруга на света. — Не мога да повярвам, че се оженихме — въздъхна младоженката.

— Мислех, че никога няма да го споменаваме.

— Само тази нощ. — Пайпър се обърна по гръб. — Сега, след като най-после улових в мрежата си съпруг, смятам да не се глася чак толкова и да го давам по-свободно. Повече никакви рокли, гримове, фризури…

— Та ти едва се наканваш да се подстрижеш — изтъкна той и отново я притегли към себе си.

— Роклите изискват много усилия.

— Нямам нищо против, но ще ти липсват погледите, които крадешком си хвърляш в огледалото, когато се издокараш.

Усмивката й помръкна и тя сбърчи чело.

— Трябва да направим предбрачно споразумение. Или по-скоро следбрачно. Честно, Куп! За човек, за който се предполага, че е забележителен бизнесмен, ти си напълно безотговорен.

Той се прозина и обви ръка около бедрото й.

— Двамата с Хийт ще го съставите.

— По този начин ли ще продължава бракът ни занапред? Ние тримата. Ти, аз и твоят агент?

— Така се получава, когато се омъжиш за суперпривилегирован бивш спортист.

Пайпър се засмя и протегна ръка, възхищавайки се на пръстена, който той й бе дал, проблясващ сред приглушената светлина в спалнята. Спирала от миниатюрни диаманти, обвита около тясна златна халка.

— Можеше да си позволиш нещо доста по-голямо.

— Вярно е. — Куп целуна извивката на гърдата й. — Но ти щеше да ме убиеш.

Познаваше я толкова добре. Не само предпочитанията й към бижутата, но и недостатъците й, колебанията и страховете й, както и всяка една от задръжките й. Но въпреки това я обичаше.

— Аз също имам пръстен за теб, но ще трябва да почакаш още две седмици.

Той завъртя на пръста си платинената халка, която тя му бе купила, почти изпразвайки банковата си сметка.

— Вече имам пръстен.

— Нямам предвид такъв пръстен.

Куп рязко вдигна глава от възглавницата.

— Кажи ми, че не си…

— Длъжна бях да го направя. Тежеше ми на съвестта. След церемонията двете с госпожа Кейлбоу проведохме дълъг разговор и се договорихме. Тя ще ти даде нов пръстен на Суперкупата, а в замяна през тази зима аз ще поработя безплатно върху защитата на уебсайта на „Старс“.

— Пайп, изобщо не ми пука за онзи пръстен.

— По-добре е да ти пука! — възкликна тя. — Защото сега наистина ще се наложи да се разделя с всичките ми тениски на „Беърс“.

Той се засмя.

— Хубаво е, че си корава жена.

Не чак толкова корава, но все пак достатъчно. Защото след като се омъжиш за шампион, трябва да си най-добрата в играта.