Павлина Михайлова
Следа от носорог (7) (Зимбабвийски етюди)

Великото Зимбабве — една необходимост

На триста километра южно от Хараре върху площ от 720 ха се намират останките на древно селище, строено X-XIV век от н.е. Археолозите споменават изрази като „град-държава, древна цивилизация, център на най-голямата държава в Африка на юг от Сахара“ и пр. Местните племена са изразили възхищението си пред величествените стени, като нарекли местността „Зимбабве“, което означава къщи от камък.

През 1980 г. Южна Родезия е провъзгласена за независима република Зимбабве. Първото правителство на мнозинството обяви народа за наследник на великата цивилизация, издигнала каменните постройки. Странната птица, изобразена върху осемте статуетки, намерени в разкопките, бе избрана за национален символ, а самите руини — за национален паметник и паметник на световната култура.

Въпреки това, и до днес антрополози и археолози не могат да отговорят на въпроса кое племе е живяло тук и кой е управлявал тази територия.

За свое седалище неизвестният владетел е избрал една естествено укрепена височина, образувана от огромни гранитни скали. В подножието на хълма, следвайки извивките на гранита, започват четири пътеки, които водят до върха. Стени с височина до десет метра, заграждат тесни коридори и човек започва да се чуди дали не е попаднал в лабиринт. На места се оформят по-широки площадки, където по всяка вероятност са били жилищата на привилегированите семейства. От върха като на длан се вижда цялата долина. На места има стъпала и оформена настилка.

Стените се срещат под лек наклон, без връзка в ъгъла. Камъните са неравни. Явно каменоделците са работили според естественото разцепване на гранита, причинено от ерозионните процеси.

Особеното в случая е това, че не е използван спойващ материал. И след осемстотин години крепостта е в твърде добро състояние. Обяснението е просто — тази част на Африка представлява едно от най-старите геоложки формирования в света, където земетръсна и вулканична дейност отдавна не се наблюдава. Иначе крепостта изглежда като случайна приумица на деца, които са имали много гранитни блокове под ръка, малко въображение и достатъчно свободно време.

Като знаем, че и в днешно време хищниците представляват реална опасност за населението, не е трудно да приемем, че хората първоначално са потърсили между гранитните скали защита от дивите зверове. Но по-необичайна е постройката в долината, която не е типична за централна и южна Африка. Докато стигнеш до нея, трябва да прекосиш полусрутени зидове, потънали в алое и лиани. Стени, високи десет метра, заграждат елипсовидно пространство с площ от 5000 квадратни метра. Пазач с дълга пръчка разгонва бабуините, които, играейки си, разместват най-горните плочки и ускоряват разрушаването. Широк коридор води до конична кула с диаметър в основата пет метра. От двете му страни има отвори, които служат за отводняване. Гранитните плочки вече са изгладени, еднакви по размер и поставени в успоредни редове.

Радиографските изследвания сочат, че този строеж е правен сто-двеста години след крепостта на хълма. И като нея е доизграждан в продължение на векове. Религиозен център ли е било това, военна крепост или жилища за по-ниско стоящите в йерархията? Засега няма задоволителен отговор.

Археологическите находки са оскъдни. От 1876 г., когато „каменните къщи“ станали известни на европейците, през тях са минали стотици златотърсачи, колекционери и много малко — археолози-професионалисти. Намереното се брои на пръсти — каменни и метални сечива, стрели, африкански глинени съдове, кости от едър добитък, пещи за разтопяване на златна руда, съдове от китайски, индийски и арабски произход, стъклени мъниста. И осем статуетки на птица, непозната на съвременната орнитология.

Според последните теории около началото на новото летоброене два големи потока от езиковата общност банту, която населявала централна Африка, се спуснали на юг. На територията на днешно Зимбабве се настанили племената: каранга, каланга, корекоре, маника, ндау и зезуру от езиковата подгрупа шона. Всяко племе обитавало определен район и се изхранвало главно от лов, отглеждане на царевица и кози. Когато не воювали помежду си, племената си разменяли сол, добитък и зърно.

По това време древните римляни вече имали търговски връзки с източноафриканското крайбрежие. Оттам посредници внасяли във вътрешността на континента стъклени мъниста, дрехи, порцелан срещу злато и слонова кост. Португалските и арабските търговци продължили тази традиция и през средновековието. Днес подобни сделки будят оправдано недоумение и гняв. Но за местното население да се притежават вносни стоки било символ на социално благополучие.

Топенето на метали довело до изработването на железния палешник, а отглеждането на говеда осигурило на хората един постоянен източник на мляко и месо. Тоест, създали се условия за социална диференциация и разложение на родовия строй. Някои от старейшините забогатели до такава степен, че основали градове-държави, с големи армии и привилегирована класа. Освен „Великото Зимбабве“ има запазени още десетки малки крепости, издигнати по-късно, които били управлявани от династиите Торва тапа и Чангамире чак до 1840 г. За тяхното построяване бил използван труда на военнопленниците, наречени впоследствие роби.

Шоните обитавали огромни територии, но били толкова малобройни и така разпръснати, че никога не се е стигало до създаването на един народ, обединен в една държава от един език и писменост. Такъв исторически шанс е имало племето ндебеле от езиковата подгрупа нгуни (част от същата езикова общност банту), което се заселило в югозападната част на Зимбабве през 1840 г. За съжаление процесът на асимилация и хомогенизация бил прекъснат през 1890 г. от европейските колонизатори.

Въпросът за произхода на „Великото Зимбабве“ е бил любима тема за колониалните историци. Те категорично отхвърляли вероятността шоните да са автори на това строителство. И понастоящем негрите банту, които населяват една трета от субекваториална Африка, не са известни с традиции в каменното строителство. А натрупването на най-елементарни знания в архитектурата изисква минимум няколко поколения строители.

Не е трудно да бъдат открити някои сходства между „Великото Зимбабве“ и древната арабска архитектура — коничната кула, която прилича на минаре, V-образният орнамент, системата за отводняване. И още нещо — в Зимбабве живеят няколко хиляди души от уникалното племе лемба: неговите представители имат тъмна кожа, арабски черти и чисто семитски традиции, женят се само помежду си и се отличават с висока интелигентност. Ако се приеме тезата, че преди шест-осем века арабите са участвали в строежа, би трябвало да се открият някакви документи, защото по това време те са имали писменост.

Очевидно е, също така, че доказателствата за арабското влияние не биха могли да услужат на твърдението, че някой друг, а не шоните са издигнали тези крепости. Най-забележителните квартали на бившата руска столица Санкт-Петербург са построени под ръководството на италиански архитекти. Но никой досега не е споменавал, че руснаците са неспособни строители.

Защо не са продължили да развиват строителните си умения, питат колониалните историци. Вероятно защото при съществуващите географски и исторически условия не е възникнала подобна необходимост. Без съмнение процесът на разлагане на родовообщинните отношения и увеличаването на социалното неравенство в тази част на Африка е започнал през XIII-XIV век от н.е. И на някои места още не е окончателно завършен.

Докато стояхме на входа за крепостта, двама бели южноафриканци обсъждаха цената на билетите — по пет щатски долара за чужденец. Отзад в откритата каросерия техния лендровър седяха чинно трима чернокожи. След малко белите си купиха билети, а техните спътници останаха да чакат в колата.

Днес в Зимбабве живеят седем големи племена и пет етнически малцинства. В страната се говорят приблизително двадесет езика и повече от петдесет диалекта. Има един език, който обединява всички, и това е езикът на бившите колонизатори.

Не знам дали европейските историци са си давали ясна сметка за това как се създава нация от много етнически групи, когато в края на деветнадесети век са начертали с линийка границите на африканските страни. Всъщност, кой казва, че тяхна грижа е било светлото бъдеще на африканците? Много африкански правителства издигнаха лозунга „Една държава — един народ“, който обаче не заработи поради все още силното чувство за племенна принадлежност. Процесът на национално самоосъзнаване е сложен и продължителен. Който реши да го пришпори, може да си навлече многогодишни междуетнически конфликти. Както останалите африкански народи, така и зимбабвийците, имат нужда от символи, които да утвърждават националната им гордост и величие. Един такъв символ е „Великото Зимбабве“.