Павлина Михайлова
Следа от носорог (6) (Зимбабвийски етюди)

Пеем химни в прослава на Калахари

Всичко в природата е целесъобразно. Съществуването на пустинята Калахари точно на това място, в тези размери и по това време, наистина е най-добрият аргумент в подкрепа на горното твърдение.

Представете си, че вместо Калахари Господ Бог бе сътворил равни зелени полета, пълни с диаманти. Добре, без диаманти. Само зелени полета, подходящи за отглеждане на зърнени култури. Може и да не са полета. Защо задължително полета — реки, които лъкатушат през плодородни долини, накичени с лозя. Може и с бодливи храсталаци, но без реки, където все пак ще пасат стада едър рогат добитък. Или високи планини, удобни за туризъм и почивка. С една дума — всичко друго, но не и пустинята Калахари.

Или да кажем — беше я направил по друго време — преди терциера или след сто години. Напълно излишно и безсмислено. Чиста загуба на време.

Малко дискусионен е въпросът с размерите на Калахари. Ако тя се простираше върху цяла Южна Африка, холандските заселници никога нямаше да харесат нос Добра Надежда и щяха да се върнат обратно при вятърните мелници. В такъв случай X^[1] нямаше да ги застрелват като бушпига^[2], бушбъка^[3] и хипопотамите. Със сигурност малко застрелване нямаше да им се размине, но по-късно — през деветнадесети век. И под друго име, примерно — бушлойте.

Научно погледнато, няма голяма разлика кой ще те разстрелва — англичанин, немец, португалец или холандец. Все ще си застрелян. Ако не успееш да избягаш по-близо до пустинята.

Да разгледаме и обратния вариант: че Калахари беше твърде мъничка пустиня, достатъчно голяма само за една държава. А не като сега — разделена между Намибия, Ангола, Ботсвана и ЮАР.

В такъв случай тя просто нямаше да изглежда толкова безкрайно непривлекателна. И щеше да си остане идея фикс за всички X, които не могат да стигнат до нея.

И така, стои Калахари на мястото си и не мърда:

XVIII век от н.е. — пристигат негрите откъм Екватора. Тези от X, които не са убити или асимилирани, отстъпват на юг.

XVII век от н.е. — идват белите откъм нос Добра Надежда. Онези от X, които остават живи и неасимилирани, отстъпват на север.

До един прекрасен миг, в който всички незатворени и неубити X се срещат в Калахари. Е, не в цялата Калахари, а в тези части, където климатичните условия са особено неблагоприятни.

Какво по-хубаво от това! От този миг нататък те имат възможност да преследват надлъж и шир някой от петдесетте вида животни, които живеят в пустинята — без да бъдат наречени бракониери. Или да събират спокойно стоте сорта ядливи плодове и корени — без да бъдат съдени за кражба. Да си правят колиби от трева, които да напуснат, когато пожелаят — без да бъдат обвинявани в номадство. Да кърмят децата си по четири години и да не знаят какво значи „частен“. Да мажат жълтеникавите си тела с лой от убитото животно, за да не се мумифицират при 45-градусовите жеги. А докато двеста дни чакат да капне дъжд, да пеят край огъня песни за най-точните лъкове на света и за своите най-отровни стрели. Да вървят десетки километри, докато си намерят брачен партньор — без да бъдат прогонвани като нашественици. И половината да умрат преди да навършат двадесет години — докато изчезнат всички завинаги.

Но ако в цялото това веселие и безгрижие на някой от X вземе да му се прерисува? А наоколо — нито една скала. И той започне да рисува върху пясъците! Без да мисли какво ще завещае на човечеството… Какъв позор!

Ето това е въпросът, над който правителствата на Ботсвана, Намибия и Ангола трябва да обединят усилията си. А не въпросът за земята. Как да доставят достатъчно гранитни скали на БУШМЕНИТЕ в Калахари, за да се чувстват те напълно комфортно и като своите деди и прадеди да претворяват прекрасната действителност върху вечния гранит през свободното си време.

Няма нищо съвършено в природата. Но това се отнася в много малка степен за Калахари.