Павлина Михайлова
Следа от носорог (20) (Зимбабвийски етюди)

Момиче за невеста, момиче за изкупление

„Сър, починал е баща ми. Ще разрешите ли да си отида за погребението“, пита градинарят и естествено отговорът е положителен. След няколко месеца той съобщава същото по същия начин — плахо и умолително. Сърът аха да се съгласи, когато се сеща, че точно този баща би трябвало да е отдавна погребан! „Ами те мен, чужденеца, ако не будалкат, кого другиго?! Сега ще им покажа кой кой е!“, мисли си той. Само че няма нищо за показване, освен неговото пълно невежество по отношение на местните обичаи.

Воден от искреното желание да научи повече за тази африканска страна на другия край на света, чужденецът се протяга на шезлонга край басейна и разгръща националния ежедневник „Хералд“: „За компенсация братът на убиеца е готов да даде на семейството на потърпевшия едно 16-годишно момиче и дванадесет глави добитък.“ „Тялото на съпругата не може да бъде погребано, докато мъжът й не плати седем хиляди долара обезщетение на майка й.“

За да се развлече от тези вести, сърът поглежда фотографиите на младоженците, сключили брак през седмицата. Повечето от тях са на местни двойки, които изглеждат толкова прекрасно в белите си одежди… и така състарени, сякаш отдавна влачат семейния хомот!? Нищо не разбира добричкият чужденец и какво друго да стори, освен да потегли на риболов или на фотосафари.

Край пътя се нижат селца от по двадесетина колиби, крави, крави, кози, кози, момичета носят на главите си съдове с вода от селския кладенец и чужденецът пак се пита: „По дяволите, как живеят тези хора — половин година суша, земята — нито да я ореш, нито да я сееш, ако не разполагаш с техника, вода и електричество. А болестите? — Горките…“

И това заключение също е погрешно. Защото хората от тяхната си гледна точка, живеят съвсем обикновено. И са щастливи посвоему. Дори в лексикона си имат три думи за това душевно състояние — ругаро, руфаро и рудекаро — човек е щастлив, когато е в мир със себе си и останалите, когато насъщните му потребности са задоволени и духовете на прадедите бдят над него и над семейството му. Какво повече би могло да се желае…

Както за другите племена в Субекваториална Африка, така и за шоните и ндебелите се оказало ненужно и невъзможно да прекрачат сами прага на цивилизацията. Напълно зависими от природата, те успяват да произведат толкова, колкото да оживеят. Недостатъчната защитна способност на всеки индивид е заместена от обединената сила и задружна дейност на една по-примитивна от моногамното семейство организация — така нареченото разширено семейство. То представлява общежитие на няколко поколения по бащина линия, обвързани с десетки взаимовръзки помежду си. Целта е защита на всички негови членове от враждебния свят. Индивидът се подчинява на семейството и затова няма никога да бъде изоставен.

Разширеното семейство е основна функционална единица в доста усложнената социална структура на родовото общество, което се ръководи от три морални принципа: Споделяй всичко с ближния си (от рода); Живей в мир (с останалите от рода); Размножавай се (за да расте родът).

До 2-годишна възраст децата прекарват на гърба на майка си. Но веднага, когато слязат на земята, те се приучват да делят всичко помежду си. Храна и постеля за роднината — първо задължение на всеки член на това общество. Споделят се и родителите. Всяко дете има повече от един баща и повече от една майка, защото всички чичовци са за него бащи, а техните деца — като братя и сестри. За възпитанието на децата лелята играе толкова важна роля, че понякога я наричат женски баща. И тъй като един мъж може да има няколко съпруги, детето също има няколко майки. С една дума — няма незаменими постове, всички роли са реципрочни и, ако един от актьорите напусне сцената преждевременно, той веднага е заменен от следващия в йерархията.

Така например, в случай че бащата умре, грижата за семейството се поема от най-големия му син. При условие че той е непълнолетен — от чичовците. Вдовицата се задължава да избере съпруг измежду братята на мъжа си, т.е. да се ожени за един от деверите си. Независимо от неговото семейно положение. Днес този обичай продължава да се спазва, въпреки че много организации настояват всяка вдовица сама да решава своята съдба. Но на практика нейният избор е много ограничен. Защото ако реши да напусне това семейство и този род, тя трябва да си тръгне без деца и без каквото и да е имущество.

В случай че почине майката, бащата се жени за втори път. Дотогава децата се отглеждат от тъста и тъщата, като в замяна те получават по една крава за всяко отгледано дете.

Целта на тази схема е ясна и проста — тъй като смъртта е честа гостенка, нито едно дете не остава без грижи и контрол, защото родът на бащата трябва да се поддържа силен и многоброен. А това е възможно да се постигне, само когато хората са миролюбиви, честни, прощават си един на друг, раждат по много деца и живеят сплотено като едно цяло семейство.

„Таткото на Тапфумо, ще дойдеш ли да пием бира? Таткото на Фаницани, отиваме да сечем дърва. Таткото на Кицито, утре ще довършим покрива на колибата.“

Таткото на още няколко деца е един-единствен мъж, който има толкова имена, колкото и деца. Малкото му име не е важно, важен е фактът, че той е баща и има деца. А още по-важно е неговото фамилно име, което е тотемът на рода. Това е птица или животно, което родът почита. Добре, ако е избрана например костенурка. Ами ако е прасе? Носителят на този тотем е лишен за цял живот от свинско месо.

Най-важното събитие в живота на всяко момиче и момче е женитбата. Тя се очаква с голямо нетърпение и от техните семейства. Първо задължение за момичето е да се запази чисто до сватбата. Отговорна за това е неговата леля, която го просвещава във всички женски тайни. Тя е негова довереница и от нея зависи дали ще се стигне до годеж. Ако след женитбата младите се скарат, те не се опитват да разрешат споровете си сами. Съпругата се консултира с лелята, която прави всичко възможно да намали напрежението, тоест, действа като фамилен психотерапевт.

Първо задължение на момчето е да събира пари и добитък, за да може да плати откупа, наречен лобола. Интересно е, че той остава при родителите, за да компенсира средствата, които те са изразходвали по отглеждането на момичето. За разлика от европейските обичаи, където чеизът се дава на булката с цел да се подпомогне младото семейство.

Лоболата зависи от качествата на продаваната стока. Колкото повече добродетели има момичето — изпъкнали бутове (според африканските естетически критерии за женска красота те са от първостепенно значение, гърдите се свързват с кърмене и бебета), образование, добро възпитание — толкова по-висока е цената.

Най-обикновено момиче се продава за 8–10 говеда и 500–1000 зимбабвийски долара (50–100 щ.д.) Самият пазарлък е цял ритуал, който се води от посредник. Освен добитъка, майката и бащата имат право да поискат от бъдещия зет дрехи, обувки; братята — пари. Но те гледат да не се самозабравят, защото в случай на развод цялата лобола трябва да бъде върната обратно на момчето. И тъй като говедото е главната разменна единица при женитбата, материалното състояние на едно семейство се измерва с главите добитък, които то притежава.

Луди-млади не чакат да бъдат събрани достатъчно пари и бързат да се оженят. Това също е възможно, но в свидетелството за сключен брак ще бъде написано с молив, че момчето например дължи още пет крави и сто долара. Само когато пълният откуп бъде изплатен, това изречение ще бъде изтрито от съответния чиновник. Тъй като малцина успяват да подготвят лоболата, докато са още млади, африканците се женят на по-зряла възраст.

Колкото и да са наплашени от духовете на прадедите, и тук се намират влюбени, които решават да избягат от родителския поглед и да не се обременяват с този трудоемък обичай. Вярва се, обаче, че независимо кога, те или техните деца ще бъдат наказани. Ако момичето, за което не е платена лобола, умре, майката иска голямо обезщетение. И докато то не бъде изплатено, родителите не погребват трупа. Погребението може да се направи само от тях и в гробището на техния род, за да може духът на дъщеря им да се присъедини към останалите духовете-пазители на семейството.

Африканското законодателство признава полигамията и мъжът може да си вземе втора и повече жени, ако първата му съпруга няма нищо против. Според обичая, когато жената е бременна, кърми (обикновено в продължение на две години) или вече е в менопауза, сексът за нея е табу. И тъй като за всяко удоволствие се плаща — мъжът трябва да се труди два пъти повече, за да може да изхрани и образова многобройната си челяд.

Столетия наред тази организация е действала ефективно и безупречно. Но днес роднинските взаимоотношения се превръщат във вериги за съвременното семейство, което е сполучило да се откачи от селото. Защото всеки път, когато имат нужда от помощ, роднините по бащина линия тичат в града. Така, преди да е родила свои деца, една омъжена жена вече отделя пари за училищните такси на племенниците и купува униформи.

В миналото вместо лобола, младежът е трябвало да представи на бъдещата си тъща три мишки, хванати в капан, направен от самия него. Днес, хванати в капана на безброй роднински очаквания, младите хора сами се чувстват като мишки.