Павлина Михайлова
Следа от носорог (18) (Зимбабвийски етюди)

Родезийците — една много специална порода

Има една порода кучета, която е създадена в Южна Африка. Нарича се родезийски ричбек — силни, мускулести, с къса кафява козина; вероятно единствените кучета, които се използват за лов на лъвове — те лаят срещу лъва и го примамват към ловеца. Отличителен белег — ивицата косми между лопатките и хълбоците, насочена обратно на останалата козина.

Има и една порода хора, които говорят малко меко, мъжете са с английско-ирландски черти и лунички, обичат целогодишно да носят къси панталонки; жените изглеждат отпуснати, без никакъв сексапил, с прически отпреди тридесет години. Това са потомците на първите заселници, които последвали призива на Сесил Роудс да прославят Родезия и да покажат на света на какво е способна английската раса. Въпреки че такава страна на географската карта вече не съществува, тези хора все още се наричат родезийци.

В продължение на десетилетия родезийците са били единствените носители на европейската култура в страната. Тъй като тя няма излаз на море и е сравнително далече от Европа и Америка, те живеели до известна степен изолирано. Особено тези, които имали ферми — мъжете се занимавали с отглеждане на тютюн, царевица и памук. Жените — с управление на своите малки империи — кухнята, зеленчуковата градина, обора. Те контактували предимно с подчинените си — готвач, прислужници, градинари и общи работници. Били лишени от тежък физически труд, а от друга страна, възможностите за интелектуални изяви били ограничени заради големите разстояния.

Как живеят тези, които се оставиха на чернокожото мнозинство да ги ръководи?

Те нямат достъп до политическата кариера. Фактически за тях демокрацията е само фраза, защото както и да гласуват, те не биха променили нищо. От петнадесет министерски кресла само на две седят родезийци.

Има едни врати, все още отворени за тях — тези на бизнеса. Особено след като икономическите реалности принудиха правителството да изостави социализма и да поеме пътя на пазарната икономика. Естествено, много компании запазват определени постове за чернокожите, което дразни младите и ги подтиква към емигриране.

Въпреки това неоспорим остава фактът, че между тях няма безработни. Лекари, хотелиери, фермери, банкери, собственици на кина, ресторанти, училища, детски градини и аптеки, преподаватели, счетоводители, милосърдни сестри — независимо какъв е годишният им доход, те знаят, че бельото им ще бъде изпрано и изгладено, обядът — сервиран, автомобилът — измит. Трудът на домашните работници, сравнително добре платен на Запад, тук се оценява много ниско.

Здравеопазването и образованието, безплатни в първите години на независимостта, стават по-скъпи с всеки изминат ден. Държавните болници са препълнени с пациенти, приети анте мортем. Но нивото на частните училища и клиники се е запазило високо и броят на тези, които могат да си позволят да платят две хиляди щатски долара за една учебна година често надхвърля възможностите на училищата и колежите.

Културният живот в столицата (синоним на този в страната) е твърде опростен. Няколко кина, които не познават друга реч, освен английската. Аматьорски театър, подпомаган от различни компании, с репертоар, който издържа минимум десетина представления. Не толкова поради ниското им професионално равнище, колкото поради факта че интересуващите се от театър не са повече от две-три хиляди. Пиесите на местните автори не могат да се доберат до една прилична сцена, защото няма кой да им предложи спонсорство. Значително оживление внасят ежемесечните гастроли на чуждестранни музиканти от средна величина.

Социалните контакти на родезийците са ограничени до събирания през уикенда около скарата за барбекю край басейна или на брега на някое езеро. Отпуските си прекарват в курортите, които са си построили в планините Нянга, Вумба, край язовир Кариба или в националните паркове. Там има чудесни условия за ползотворна почивка — изкуствено зарибени язовирчета с пъстърва, казина, тенискортове, игрища за голф.

Телевизията е изцяло подчинена на правителствената политика. Вторият канал представя английски научнопопулярни филми от втората третина на века. Водещият ежедневник преразказва международните клюки и разписанието на кабинета. Единственият опозиционен вестник, който наричаше себе си така с цел да увеличи тиража си, банкрутира. Книжарниците са представени сравнително добре. Тук могат да се намерят всички последни бестселъри, илюстровани списания и луксозни албуми. И много малко от световната класическа литература.

Освен кината и концертните зали, съществуват още няколко островчета, запазени за белите — спортните клубове. Въпреки че средната възраст на членовете на Харарския Кралски клуб по голф да е над 60 години, и днес ограниченията за членство са изключително високи.

Последната табелка „Забранено за евреи и за кучета“ (чернокожи и цветнокожи въобще не влизат в сметката) е била свалена преди няколко години. Един час обучение по крикет, тенис или езда струва между пет и десет щатски долара. А ако за някого конните състезания определят стандарта на живот в дадена страна, в Зимбабве има два хиподрума, където всяка седмица се провеждат конни надбягвания.

От какво са недоволни днеска родезийците? Всеки споменава на първо място лошите телефонни връзки, бюрокрацията и степента на корупция, която нахлува безпрепятствено във всички социални сфери. Кражбите на коли и на имущество поддържат много светски разговори. Но, общо взето, полицията действа твърде ефективно. А и системата на правосъдие е останала почти непроменена. Например присъдата за кражба на кола е между девет и петнадесет години, а за убийство — в някои случаи, също толкова.

С две думи, условно може да се приеме, че след 1980 г. животът на родезийците не се е променил значително нито от материална, нито от духовна гледна точка. Както се казва в едно помагало по история за началното училище: „Хората не можеха да търпят повече несправедливото общество, управлявано от белите и излязоха да се сражават срещу тях. Войната продължи дълги години. Имаше много убити и ранени. Но партизаните най-накрая победиха и родезийските войници се прибраха по домовете си…“

Не така, обаче, стои въпросът с две от последните решения на зимбабвийското правителство. През 1990 г. правителството на Робърт Мугабе прие поправка № 11 в конституцията, според която то има право да отчужди земя, като заплати приемлива компенсация в разумен период от време. На практика това означава пет милиона обработваема земя, която сега е собственост на белите фермери, да бъде раздадена на 110 хиляди чернокожи семейства. Трудно е да се каже дали правителството смята да осъществи докрай намеренията си, или това е част от неговата популистка пропаганда.

Второто решение засяга условията за отнемане на зимбабвийско гражданство — новият закон гласи, че то може да бъде отнето, ако даден зимбабвийски гражданин в продължение на една година не е посещавал страната.

За повечето потомци на белите заселници е трудно да се примирят с мисълта, че волята на болшинството гласоподаватели е определяща във всяка съвременна демократична държава. Те продължават да поддържат своя изкуствено създаден свят, без да се интересуват от културата, езика, нуждите и болките на африканците. Което ги прави още по-уязвими.