Павлина Михайлова
Следа от носорог (5) (Зимбабвийски етюди)

Знам кой съм, не знам къде съм

След първия възторг от природата, климата и хората на Зимбабве, чужденецът, който принадлежи към народ с древно минало, подсъзнателно започва да усеща неясно раздразнение, неуютност и инстинктивно желание да се махне. За да се справи с това си усещане, той решава да спортува още по-активно, а вечер претърсва видеоклуба хоризонтално и вертикално. Предприема екскурзии до национални паркове и резервати. Но не може да намери спокойствие, защото не разбира какво точно го измъчва.

Не става дума за обикновената носталгия и несигурност, които неминуемо изпитва всеки, напуснал родината си. И реагира като цвете, присадено в нова саксия. Става дума за това, че като разровиш по-дълбоко в саксията, усещаш само черен, зейнал мрак, който продължава векове надолу. Няма корен, пясък, пръст. Няма за какво да се заловиш, за да го разбереш. Сякаш от бронзовата ера колелото на историята се е въртяло на празни обороти:

В градовете най-старите постройки са от началото на века. Редом с тях се издигат сгради на „Филипс“, „Барклейз Банк“ и „Шератон“. В селските райони населението продължава да живее, както е живяло от столетия — с все още силни родовообщинни отношения; в колиби — без електричество, вода, на много места — дори без кладенци. Има запазени руини, останки от прочули се династии, но племената никога не са били обединени под едно знаме и един език. Първите писмени източници за тази страна са на португалски и датират от XVI век. Едва от 40 години насам се издават книги на местни автори, две трети от тях пишат на майчиния си език, което прави техните творби недостъпни за чужденеца. Можеш да срещнеш хора, толкова открити и интелектуално надарени и други, които се смразяват от цвета на кожата ти и питат истина ли е, че в Европа хляб се яде сутрин, обед и вечер.

Африканците носят миналото в душите си. Разказват случки от историята на своето племе, стари 1–2 столетия. Помнят легенди и предания. И навярно опитът на предишните поколения ги е научил, че не е добре човек да се разкрива пред другите, защото това ще го направи твърде уязвим. Пък и едва ли ще бъде разбран.

Ето защо чужденецът хуква на лов за бушменски рисунки. Гледа ги с облекчение, възхищава се на цветовете и линиите, и като дете им се чуди.

А то си е за чудене. Археолозите твърдят, че в Зимбабве те са повече от 1500. Намират се на най-невероятни места и някои датират от времето, когато бушмените изобретили лъка и стрелата. Слонове, елегантни антилопи, крокодили, танцуващи женски и мъжки фигури, ловци, които дебнат щрауси…

Без да съзнават, дребните бушмени са нарисували историята на своя народ върху гранитните платна на цяла южна Африка. А племената от езиковата група банту, които по същото време са били достигнали един качествено по-висок етап на развитие, днес имат само устна история.