Павлина Михайлова
Следа от носорог (33) (Зимбабвийски етюди)

Докосни се до дивото

Така се казва туристическата компания, която обеща в рамките на 24 часа за по 240 щ.д. на човек да ни помогне да се докоснем максимално до дивата природа на Африка.

14.30 ч. — вече сме на уговореното място — пред хотела „Сафари лодж“, който е на десетина километра от „Хуанге“, най-големия национален парк в Зимбабве. Първо трябва да се простим с колата. Лагерът се намира в частна собственост, която е наета от компанията. Преместваме се в открит джип за сафари и само след десетина метра пред нас се разкрива фантастичен пейзаж — сухи дървета с чудновато изкривени клони, редки храсти и пясък. Нито едно зелено петно. Антилопи гну пасат спокойно край пътя.

След едно изкачване по хълма съвсем неочаквано попадаме пред голяма дървена порта. Посреща ни усмихната бяла жена, облечена в къси панталони и риза с цвят каки: „Аз съм Кейт. Това е лампа със слънчеви батерии, тази е с генератор, ще има топла вода за един кратък-кратък душ в 20 ч. След 15 минути е времето за чай, а в 16 ч. потегляме на сафари“, декламира тя, докато ни показва кръглата постройка със сламен покрив, която имитира колибите на местното население. Къщичките са дванадесет.

Под големия навес, който също е със сламен покрив, се намират масите за хранене, барът, офисът, а на покрива има платформа за наблюдение на низината, която се разстила отпред. Лагерът е ограден с телена мрежа, по която нощем тече ток. Кухнята и бараките на помощния персонал са извън оградата…

В 15.45 сядаме прилежно на плетените столове, подредени в кръг под две чадърести акации, и дискретно се разглеждаме. Четири-пети от любителите на дивата природа (австралийци, американци, европейци) са на възраст, която всеки си мечтае да достигне. Пием бавно чай и приличаме на едно голямо семейство. Навън зад оградата е страшната Африка, но ние сме на сигурно място и не ни пука.

За пръв път виждам целия „команден“ състав — всички са бели, което обяснява цената на услугата: три момичета, трима гидове и Кейт със съпруга си. „Не е хотел с пет звезди, но затова пък Вие сте наш приятел, а не само посетител“, казват очите й.

Слънцето все още прежуря с пълна сила, когато потегляме. Робърт, нашият водач, се маже усърдно с крем, но лицето му е толкова изпържено, че ми става жал за него. Септември е най-тежкият месец за тази географска ширина — краят на сухия сезон, всички подпочвени води са на изчерпване, а дневните температури достигат своя максимум — 35–40 градуса.

Естествено Робърт поема към водоемите. Оказва се, че те са изкуствено поддържани с помпи. Антилопи импала, двойка брадавичести прасета с вирнати опашки-антени и няколко зебри пият вода. Те ни държат под око, но по-скоро внимават за близките храсти, където би могъл да се крие лъв. Правим снимки, освежаваме се с кока-кола, без да слизаме от колата. Роб обяснява, че животните са свикнали с бръмчащите правоъгълни кутии, но нападат, ако човек стъпи на земята.

Захладнява. Студени и топли вълни посрещат джипа. Разминаваме се с другите коли на лагера, които като нас претърсват местността. Докато пътуваме Роб изважда мощен прожектор и започва внимателно да разсъблича храстите, дърветата, небето. Млечният път е точно над нас, намирам даже Южния кръст.

Постепенно се стъмнява. Наближаваме втория водоем. Съвсем навреме. Стадо слонове се къпят в пясък, пият шумно вода, закачат се. Роб обръща прожектора настрана, а ние едва дишаме. Чувствам се неудобно пред тях. Дори нощем хората не ги оставят на мира. След малко Роб прекарва снопа светлина през далечния храсталак и засича три чифта ярки немигащи очи. Леопарди?

Втори сноп пронизва нощната картина. Чува се шум от приближаващ джип. Слоновете полека-лека се изнасят към рядката горичка. И за нас е време да се прибираме.

Масите са подредени направо под звездите, около огъня, на който се припичат филийки и къкрят два големи чайника. Всички пият бира и говорят тихо. Роб и колегите му също се хранят с гостите. Само момчетата от помощния персонал притичват насам-натам, усмихват се спокойно и, предполагам, са доволни от съдбата си. Нищо, че живеят извън електрическата ограда. Върху скарата с дървени въглища са подредени няколко почернели тави с домашно приготвени ястия — готвена волска опашка, пиле-къри, печени картофи. Всеки яде на корем. В 22 часа лагерът потъва в пълна тъмнина. Докосваме се до дивото.

На другата сутрин ни събужда биенето на там-тама. Докато аз сънувам, че някой, преследван от петниста хиена чука отчаяно на вратата. След „семейната“ закуска потегляме за Националния парк „Хуанге“.

През 1928 г. слоновете тук са наброявали едва хиляда, но надзирателят Тед Девисън започнал да прави кладенци с помпи и след няколко години вече поддържал целогодишно 62 водоема. Пълно е с частни коли и джипове. Влизането в парка е разрешено само през деня. Табели упътват за лъвове, водоеми, платформи. Тук растителността е още по-бедна. Пясъкът е навсякъде — Калахари не се шегува. Въздухът е малко кисел, тръпчив. С предчувствие за дивеч, кръв и свобода.

Наближаваме една платформа. Така се нарича дървената площадка, поставена на четириметрови подпори. Пред нея е водоемът, където дремят три крокодила. Изкачваме се тихо по стълбата — дървените столове са заети до един: хора на различна възраст, и всеки мъкне някакъв продукт на най-последната снимачна техника. Дори не шепнат и не пушат. С голямо старание наблюдават трите жирафа, които внимателно заобикалят крокодилите и избират място за водопой. Първият от тях разкрачва предните си крака — един път, два пъти, на третия път успява да допре муцуна до водата. Щр-а-к, з-з-з-з-у-м — отвръщат комарите и фотоапаратите. Всички изглеждат щастливи.

Който не е успял, ще чака следващия жираф. Пристигат нови джипове, други заминават.

Сега на Робърт му е лесно. И тук, и в частния резерват естествените водоеми са пресъхнали и животните са принудени да търпят присъствието на хората, когато идват на водопой. А щом започне дъждовният сезон? Всяка хлътнатина ще се превърне в локва. Стадата ще се разпръснат из целия парк, който е с големина 14 000 кв.км. — иди ги гони… И нищо чудно някой турист да го осъди за това, че си е платил да види лъв или друго много африканско животно, а той не му го е показал!

Но днес всички са доволни. Вероятно най-много тези, които през 1970 г. са се сетили да купят земята, която граничи с Националния парк, защото за животните няма граници — стига да направиш водоем, те ще дойдат на твоя територия. И тогава тя лесно може да бъде дадена под наем.

И собствениците на компанията „Докосни се до дивото“, която предлага още четири лагера в съседство, няма от какво да се оплачат — добре измислената формула им позволява да си спестят много от разходите за вода, електричество, телефон, хладилници, телевизори и пр. нужди на съвременния човек. За което той си плаща повече, отколкото ако беше предпочел хотел с пет звезди.

А пък белите зимбабвийци, които цяла година живеят сред природата, направо излъчват вълни на задоволство — работата е лека и приятна, храната — осигурена, срещаш културни хора от цял свят: „Ама Вие от България ли сте? Никога не сме имали гости от България.“

И богатите любители на дивата природа са във възторг — отбор от тридесет специалисти следи как точно ще стане „докосването“!

А на мен ми е жал за животните, които нямат друг избор.