Павлина Михайлова
Следа от носорог (29) (Зимбабвийски етюди)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране
bdimov (2021)

Издание:

Автор: Павлина Михайлова

Заглавие: Следа от носорог

Издание: адаптирано онлайн издание

Издател: ГАЛ-ИКО

Година на издаване: 1996

Тип: научен текст

Националност: българска

Редактор: Вълчо Михайлов

ISBN: 954-8010-58-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16121

История

  1. — Добавяне

Мъжът, който се превръща в носорог

Видях ги на една изложба, поставени върху тревата. Казах си — изложба е, подбрани са. Видях ги струпани на улицата — отново изумление. Мъжко лице, женско лице. От един къс камък — Обич. Не можех да тълкувам това, което виждах. Просто го усещах — със сърцето, с ума или направо с кожата си. Гледах двете лица и си спомнях всичко, което е минало пред погледа ми в хладните галерии, върху полирани подове, под стъклени похлупаци, на черни кадифени повърхности. Чиста, смела линия. Двете лица се докосват. Съвършено. Като самата обич, която е изискана и примитивна, смела и объркана.

(Коментар на Весела Минкова, архитект в Зимбабве)

Има места, където туристът млъква и забравя да поставя своите съществени въпроси. Което е необичайно, защото той никога не спира да си пита (ей така, за всеки случай и защото е платил). Едно от тях е Тенгененге.

Във всеки туристически справочник пише, че това е уникално селище — където живеят и работят само скулптори. Намира се северно от Хараре по пътя за Гуруве.

Преди да се стигне до самия град, последен знак показва, че е нужно да се завие наляво по черния път. Никой не се е погрижил за повече табелки. Вероятно за да се засили първооткривателското напрежение у пътешественика или за да обърнем внимание на красивата планина „Грейт Дайк“.

Естествено, спираме редките пешеходци, които казват — не знам, не съм чувал, много е далече. След 45 минути пътят прави последен 90-градусов завой и от двете му страни, между дърветата, се появяват безброй фигури, с всякакви размери, форми, цветове… Чак да онемееш.

Накъдето и да се обърнеш — птици, зверове, торсове, лица. Между тях — трийсетина колиби, мръсни, недохранени деца, които се търкалят в праха заедно с кокошките. По-встрани са работните площадки. Тук се труди цялото семейство. Човек веднага сваля шапка за ентусиазма, с който мало и голямо чука, търка, лъска. Защото не е лесно с тези елементарни сечива — длето, трион, чук и шкурка да се обработи стокилограмов къс гранит.

Липсва електричество. Само няколко кладенеца. Училището — на три километра. Отскоро е прекаран телефон и факс, сигурно за улеснение на менажера по продажбите. До импровизирания паркинг, където има стая с напитки за посетителите, са разхвърляни сандъци с надписи „Германия“.

Избираме си няколко малки пластики, които няма да затруднят нито една авиокомпания, и плащаме двадесетина долара. Всеки може да се пазари. След като вземе банкнотите, творецът носи една трета от тях на менажера, а останалите мушва в джоба си.

От дълбока древност скулптурата е била част от обществено-политическия интериор. Тя е била създавана по поръчка на църковни и държавни институции и е изпълнявала определени обществени функции. Малко хора са можели и могат да й се възхищават по пантофи. Талантливите представители на това изкуство се броят на пръсти. Обикновено за една година те създават няколко по-големи творби, материално са добре задоволени и се радват на топло обществено внимание. Дори към края на живота си някои се превръщат в национални герои.

А тук — покрай пътя, в планината, в паркове и магазини всеки може да се наслаждава на стотици скулптори. Туристите се чувстват неизказано щастливи — те ще могат да си купят оригинални каменни фигури от Африка на такива приемливи цени! Тази мисъл направо ги зашеметява и те купуват ли, купуват…

… Докато въпросите не започнат един по един да ги човъркат: изкуство ли е това или туристически кич? Ако е изкуство — дали е традиционно африканско или евтино подражание на европейското? И защо е в такова количество? Една фигура има безкрайно много копия! Какво означава например заглавието „Човекът, който се превръща в носорог“?

За тази част на Африка каменната скулптура е сравнително ново явление, наречено движение заради мащабността си. Но корените му са древни, колкото и самата африканска култура, тъй като дялането е неделима част от бита на селския човек. Фигурките от дърво, мед, слонова кост и желязо се изработват не само с търговска цел, те все още имат и церемониални функции.

Така наречената „каменна скулптура от Зимбабве“ се появява в края на петдесетте години. Тя представлява едно необикновено по своите мащаби и съдържание явление: хора от различни племена, които никога досега не са показвали особен интерес към каменната скулптура, поставени при еднакви икономически условия, започват да се занимават с каменоделство. Например в Тенгененге живеят тридесет майстори, а през почивните дни идват още триста от близката околност, защото знаят, че ще намерят инструменти и материал за обработка.

Пейзажът е наситен с камъни — гранит, серпентин, стеатит. Хората познават техните качества и потенциал, и връзката им с тях е много по-непосредствена. Те могат, по-лесно от европейците например, да постигнат онова състояние на духа, което човек трябва да владее, за да има търпението да вложи такова огромно количество ръчен труд в едно парче камък, без да изпадне в нервно напрежение. И да му вдъхне живот, без да има предварителен план.

Творците черпят идеи от културното наследство на своето племе и затова символите, които използуват, са уникални. Скулпторите се правят на територията на Зимбабве, но много от техните автори идват от Ангола, Мозамбик, Замбия, Малави. За разлика от съвременната африканска живопис, каменната пластика никога не била разглеждана като примитивна и наивна. Напротив — тя е пример за това как за първи път в историята на африканската култура се прави изкуство заради самото изкуство (Силия Ируинг, изкуствовед).

Много от скулпторите са абстрактни. Но техният език е лесноразбираем — каква е връзката между видимото и невидимото, духовното и вещественото, между живота и смъртта. Например в „Жената, която се превръща в носорог“ известният зимбабвийски скулптор Бернард Матамера въплъщава вярването на шоните, че ако някой вкуси от месото на животното, което го покровителства, той ще приеме неговия образ. Ето го моментът на преобразяването — устата се удължава в муцуна, краката се скъсяват, пръстите се превръщат в копита…

Каменната скулптура е израз на богатата душевност на южноафриканските племена, които до 19-и век са имали само устна история. Може би мъчителната нужда от увековечаване на идеи, мисли, състояния е допринесла за спонтанната поява на каменната пластика.

От самото начало европейските професионалисти са оценили нейното значение за световната култура и са насочвали развитието й. Но Том Блюмфилд, който през 1966 г. бил споходен от блестящата идея да създаде селището Тенгененге, съвсем не бил изкуствовед, а южноафрикански фермер. Принуден от международните санкции срещу Южна Родезия в началото на шестдесетте години да продаде тютюневата си ферма, той решил да откупи правото да копае камъни в подножието на планината. Организирал тази огромна работилница, където, гонени от нуждата, започнали да идват много хора, за да опитат своите способности.

Според Том Блюмфилд за предпочитане е начинаещите творци да нямат никакво образование. Те трябвало „първо да определят своето чувство за своето изкуство“ и едва тогава да бъдат обучавани. За тази цел творците не бивало да се откъсват от естествената си среда, а да продължат да водят начина на живот, към който са привикнали, с всичките ритуали, церемонии и пр., което ще ги вдъхновява за нови и нови идеи. Или както казва Бернард Такауира: „От Вас се очаква да бъдете съвсем необразован, да имате едва ли не опашка, за да изглеждате напълно автентичен.“

Вероятно поради тази причина е необходимо майсторите в Тенгененге и техните семейства да тънат в мизерия и да водят едно унизително съществуване, при условие че творбите на някои от тях участват в международни изложби и се продават в световноизвестни галерии.

За новите, които сега навлизат в професията, борбата за признание се превръща в борба за физическо оцеляване. На практика, за да посмеят да създадат нещо свое, те трябва да разполагат със средства за преживяване. А с тях биха могли ла се снабдят, когато правят копия на вече известни творби, които със сигурност се харесват на туристите. Мнозина от младите въобще не поемат този риск и си остават каменоделци. Обучението в училището за изкуства е на твърде примитивно ниво. Ръководството на Националната галерия организира ежегодно изложби на традиционното зимбабвийско изкуство и прави усилия да замести липсата на градивна критика, която да отсее изкуството от занаята.

Какъв е броят на хората, които се препитават от каменоделство, никой не би се наел да каже, но те никак не са малко. Туристическата индустрия годишно обслужва по 700–800 хиляди туристи. Ако всеки от тях купи поне две пластики… Световно признатите автори се броят на пръсти — Джон Такауира, Бернард Матамера, Хенри Муниерадзи, Лазарус Такауира и някои други. Техните творби се оценяват на хиляди американски долари, те живеят в големи къщи, карат големи коли и създават големи скулптори. А не малки, лесни за пренасяне…

Според някои специалисти първоначалното разнообразие на форми и идеи било толкова голямо, че имало вероятност творческият потенциал на това явление да се изчерпи в близките години. Тоест, то да бъде напълно комерсиализирано. По този повод Джон Такауира казва: „Една идея води до друга, една скулптура води до втора. Човек може да направи десет скулптури и следващата ще прилича на предната. Между правенето и въплътяването на идеи трябва да съществува баланс. А многото производство показва, че въплъщаването на идеите просто е забравено.“

След като един извор бликне с голяма мощ, той полека-лека се успокоява и започва да тече с равномерна сила. Така е и с каменната скулптура в Зимбабве. Нейният извор няма да пресъхне, защото черпи вода от вековните културни традиции на местните племена. Светът се променя, те се сблъскват с него и това неминуемо ще породи у тях нови размисли и нови идеи.