Павлина Михайлова
Следа от носорог (26) (Зимбабвийски етюди)

Този цвят страшно ми отива

— Всеки, който говори на шона в междучасието, ще бъде заведен при директора! — Първолакът моментално замира, изгубил ума и дума от уплаха. Той е още петгодишен и последното място, на което би си пожелал да се намери, е кабинетът на директора. „Не е добре да се говори на шона, може само тайничко или в часа по шона. Сигурно и самият език е лош, а моите родители, и те ли… Както и да е, във всеки случай аз искам да съм добър и ще започна да уча английски толкова много…“

… Че до края на седми клас хлапакът е зарязал граматиката, но въпреки максимално ниските оценки по родния си език, има право да постъпи в най-добрите училища и колежи.

Около 0,5% от децата успяват да издържат до края на маратона, доказвайки на себе си и на света, че не са по-долно качество от някои други. След като си намерят престижна работа и пост, те просто изоставят баналните екзистенциални въпроси от рода на: Кой съм аз, с какво се гордея, коя е културата, която нося…

Въпроси, които предопределят трагедията на останалите, които са принудени между четвърти и десети клас да напуснат състезанието. Най-често поради финансови трудности. Около 10-20% въобще не започват да учат — те трябва да работят в големите ферми и родителите им не могат да платят училищната такса от 30 щатски долара годишно.

Хубаво би било да се научиш да четеш и пишеш, за да можеш по-добре да схванеш, че си едно черно нищо, което не знае от къде е и защо е, — това бе подтекстът на европейската идея за образоване на местното население, прилагана в продължение на осемдесет години.

Две трети от населението живеят на село и зависят изцяло от капризите на природата. От тях 80% имат дребни стопанства предимно в неплодородните и сухи райони, 15-17% работят като сезонни работници в големите ферми и само 2-3% са едри земевладелци.

„Аз съм роден тук против волята си. Трябваше да бъда роден някъде другаде, и от други родители. Никога не ми е харесвало тук…, ако някога напусна това място — обратно нямам намерение да се върна, никога вече. Тези, които отиват в градовете, се връщат само за да умрат. Какво има в този храсталак, в тази пустош, в тази избеляла от слънцето прах, за харесване? Човек върви миля след миля в жегата и никъде — нито тук, нито там, нито където и да е било, има дърво, под което да се седне. Аз съм се родил тук, но нима това е престъпление? Това е само биологична и географска грешка.“ — Чарлз Мунгоши („В очакване на дъжда“, 1975 г.).

Днес, двадесет години след публикуването на тази изповед на известния зимбабвийски писател, нещата на село малко са се променили.

В града: Търсите градинар? Ей ги там, в онзи ъгъл са градинарите… Около триста сериозни и гладни лица проследяват как излизам от бюрото за работна ръка. Побиват ме тръпки.

От градското население само 10% са заети в производството, сто хиляди работят като домашна прислуга. Учащите са десет пъти повече, отколкото преди 1980 г. Но и образованите трудно си намират работа.

Петдесет процента от столичните младежи са безработни — те имат право да влизат във всички клубове и ресторанти, и това със сигурност не им помага да забравят припева, натяквай на няколко поколения: ти си едно безнадеждно тъпо и безполезно същество, без минало и без култура. Къде могат тези млади мъже да изразходват енергията си, преди да се върнат в претъпканите предградия?

„И сега, докато чакам на опашка, ако случайно мине бяла жена, аз скачам да й дам път, — споделя Офелия, уредник в Националната художествена галерия. — След секунда се сепвам и си казвам: спокойно, ние сме равни, ти с нищо не си по-лоша от нея, че да й отстъпваш своето място. Непрекъснато ми се налага да си повтарям тази мисъл.“

„Най-голямата услуга, която направиха европейците на Африка, беше не западната цивилизация или християнството. Най-големият им подарък бе чувството за африканско самосъзнание.“ — пише Али А. Мазруи от Кения, специалист по политически науки и международни отношения.

Национализмът и панафриканизмът са изиграли положителна роля в борбата на африканците за деколонизация и независимост. Гняв и фрустрация е било тяхното основно съдържание. Фрустрация и гняв е тяхното основно съдържание днес.

Ако децата започнат да изучават майчиния си език една година преди да се запознаят с английския, това би могло да намали поне фрустрацията.