Пола Маклейн
Лейди Африка (9)

8

Още щом първите мартенски дъждове се изсипеха над долините и скалните хълмове, милиони жълти цветчета се разтваряха едновременно. Червено-бели пеперуди, ярки като захарни пръчки, описваха сложни фигури в искрящия въздух.

Ала през 1919 г. дъждовете не дойдоха. Нито поройните априлски бури, когато един-единствен мастиленосин облак може да виси с часове над земята, докато излее всичко от себе си; нито кратките, но редовни ноемврийски дъждове, които почваха и спираха внезапно, сякаш някой отваряше и затваряше невидим кран. Но тази година нямаше нищо; безкрайните равнини на саваната придобиха пясъчен цвят. Накъдето и да се обърнеше човек, всичко изглеждаше посърнало и сгърчено от сушата. Водите на езерото Накуру се отдръпваха все по-навътре и оставяха след себе си зеленикава плесен и странно накъдрени лишеи. Селата бяха притихнали, стадата измършавели. Както всеки друг фермер в радиус от двеста километра от Найроби, и баща ми се взираше отчаяно в хоризонта, но никъде не се виждаше петънце от облак, нищо не хвърляше и най-малка сянка върху слънцето.

Бях вече на шестнайсет и в мен бушуваха неукротими чувства. Виждах как баща ми сяда в канцеларията си, подпира с длани брадичката си и гледа черния тефтер с премрежени кървясали очи. Уиски преди закуска, неразредено.

Наведох се над облегалката на стола му и сврях лице между шията и рамото му. Той миришеше на топъл памук, също като небето.

— Иди да си доспиш.

— Изобщо не съм лягал тази нощ.

— Като те гледам, вярвам ти.

Предишната вечер двамата с Ема (откакто се завърнах, бях започнала да я наричам по име) бяха отишли на малко парти в Накуру — допусках, че при някакви любители на конните състезания. Нямах обяснение как Ема успява да изглежда чудесно след няколко години живот във фермата. Макар и поотпусната и с леки бръчки, кожата й все още беше хубава. Беше стройна жена, дрехите й се движеха плавно, докато вървеше — нещо, което може би и аз щях да постигна един ден, ако бях продължила да ходя на училище, вместо да дивея сред африканската пустош с мъжки дрехи и прашни ботуши.

— Направи поне малко усилие, Берил — каза ми Ема, преди с баща ми да тръгнат за Накуру. — Ела с нас в града.

Но на мен си ми беше хубаво у дома. След като бученето от двигателя на татковия „Хъдзън“ заглъхна по коларския път, аз се настаних удобно до огнището с книга в ръка; тишината ми харесваше, имах нужда от нея. Ала скоро след като си бях легнала, те се прибраха; чух яростния им шепот, докато пресичаха двора от колата до входната врата. Баща ми бе свършил нещо нередно или тя бе решила така; във всеки случай, гласовете им ставаха все по-високи и гневни и аз се запитах какъв ли е бил поводът за семейната им свада. Понякога в града се случваха непредвидени неща, които караха Ема да се чувства унизена. Тя от години живееше на семейни начала с баща ми, но с порастването си бях започнала да съзирам истини, които в миналото оставаха скрити за мен, като например че докато двамата с баща ми изглеждаха готови да се отърсят от обичайните условности или поне да не им обръщат внимание, нашата фермерска общност не беше дозряла за това. Много от съпругите в съседните ферми открито изолираха Ема. Дори в града, както разбрах от Дос, тяхното съжителство се смяташе за позорно, независимо колко време бе минало, откакто се бяха събрали, и независимо колко консервативни изглеждаха иначе.

Но макар напрежението във външния свят да бе довело до дрязги в семейството, то имаше и положителен ефект — Ема сложи веднъж завинаги кръст на глупавите си намерения да ми наеме гувернантка или да ме изпрати обратно на училище. Напоследък усилията й бяха насочени към външния вид и маниерите ми — доколкото можеше да се каже, че имах такива. Тя не спираше да ме увещава да се мия по-често и да нося рокли вместо панталони. Ръкавиците също били задължителни, ако съм искала да запазя ръцете си красиви и изящни; освен това не бях ли чувала, че една възпитана млада дама трябва да носи шапка на открито?

Сега тя изглеждаше по-твърдо убедена от всякога, че трябва да престана да се виждам с Кибии и с останалите младежи от племето кипсиги.

— И докато бяхте деца, беше нередно, но сега е… направо непристойно.

Непристойно?

— Не разбирам какво те притеснява — отвърнах аз.

— Ема е права — подкрепи я баща ми. — Не бива така.

Макар да продължавах да се карам и с двамата по този въпрос, в последно време рядко се виждах с Кибии. Откакто се върнах от Найроби, той започна да ходи на три крачки след мен, докато отивахме заедно към конюшните за сутрешната езда.

— Какво ти става? — попитах го аз, когато за пръв път забелязах това.

— Ти си мемсахиб — отвърна той. — Така е прието.

— Аз съм тази, която винаги съм била, глупчо! Престани да се правиш на интересен.

Но и двамата не бяхме същите като преди и аз забелязвах това толкова ясно, колкото и промените в мен, когато се събличах вечер за лягане — заоблянето на някои части на тялото ми, издължаването на други. Ръцете и краката на Кибии бяха мускулести, а не хилави и момчешки като преди; лицето му също изглеждаше възмъжало. Усещах, че ме привлича — с гладката си като полиран абанос кожа и със стегнатите си дълги бедра. Беше красив мъж, но когато веднъж се опитах да го докосна небрежно, колкото да опипам почвата, той се дръпна.

— Престани, Беру!

— Защо? Не си ли любопитен?

— Не ставай глупава. Искаш да ме убият ли?

Той се врътна и си тръгна, а на мен ми стана криво. Чувствах се отхвърлена, но дълбоко в себе си усещах, че е прав. Нито моят, нито неговият свят би позволил подобно докосване дори за минута; положението би могло да стане непоносимо и за двама ни. Но Кибии ми липсваше. Навремето всичко между нас беше толкова просто и хубаво, не се бояхме от нищо, ходехме на лов рамо до рамо, като равни. Спомнях си как бяхме тичали с километри, за да търсим с арап Майна обитавано леговище на диво прасе, след това спирахме пред входа му и започвахме да мачкаме парче хартия; шумът дразнеше животното по някакъв необясним за мен начин, карайки го да се подаде навън — така и не разбрах как става номерът, но рядко се случваше да не успее. Двамата с Кибии изпълнявахме всичко, което ни казваше арап Майна, и се прибирахме у дома с едър глиган, провесен на кол между нас като месест хамак. Четината по хълбоците му беше като бодлива черна тел. Устата му беше замръзнала в смъртта и стиснатите челюсти му придаваха инатливост, която ми допадаше. Колът се впиваше в дланите ми, но аз му се радвах. Защото показваше колко тежи прасето, колко тежи денят ни.

Господи, как ми се искаше да изживея още веднъж всичко това! Да видя арап Майна, да крача безшумно след него през назъбената като трион слонска трева или с Кибии да се засмеем на нещо, което само ние си знаехме. Но той беше вече почти на петнайсет. Когато дойдеше денят на обрязването му, Кибии щеше да стане воин, както цял живот бе желал. През всичкото време, откакто го познавах, той не бе преставал да мечтае за това, да копнее за този ден, но макар да го чувах, аз успявах да се абстрахирам от мисълта, че този ритуал ще раздели завинаги някогашното момче и безстрашното момиче, което го бе обичало. Но това вече се бе случило. Двете депа ги нямаше.