Пола Маклейн
Лейди Африка (5)

4

Още с пристигането си Кокетка се превърна в галеницата на фермата. Понеже нямахме други коне с нейната златиста окраска, всички момчета от племето веднага се скупчиха около нея и искаха да я пипнат. Тя сякаш излъчваше светлина и носеше късмет. В течение на няколко месеца всичко покрай адаптацията й вървеше гладко, докато баща ми не започна да прави планове с кой кон да я чифтоса за най-добри резултати. За един коневъд това е въпросът на въпросите. Още преди да се бях научила да чета, аз вече знаех, че всеки чистокръвен кон може да бъде проследен до един от трите оригинални арабски и ориенталски благородника от седемнайсети и осемнайсети век, чифтосани с шепа конкретни английски знатни дами. Това дълго родословно дърво беше надлежно и педантично описано в „Алманах на расовия жребец“. Седнали на масата за вечеря, ние често разтваряхме книгата и правехме справки в нея, както и в дебелия черен тефтер, в който се завеждаха данните за собственото ни стадо — Стария и Новия завет на нашата Библия.

След дълги разговори бе решено Рефер да оплоди Кокетка, когато й дойдеше времето. Той беше светлокестеняв арабски жребец, дребничък — едва дванайсет педи, но със силни копита, широк гръден кош и идеално прави крака. Имаше толкова равен ход, че сякаш се плъзгаше без усилие над земята. Често говорехме за бъдещото жребче, което щеше да се роди единайсет месеца след успешното оплождане; онова, което щеше да наследи бързината на баща си заедно с лъскавия косъм и грацията на майка си. То изобщо не ми се струваше плод на въображението ми. В разговорите ни синът на Кокетка и Рефер беше вече факт.

Един дълъг душен следобед си блъсках главата да измисля име на кончето, като споделях идеите си на глас с Кибии, както си седяхме под акацията в дъното на широкия двор. Отвъд сипкавата сянка под короната на дървото земята беше като нагорещен метал или жарава, ако човек дръзнеше да стъпи бос на нея. Бяхме прекарали времето до обед в езда, после помагахме в конюшнята, където смазахме с олио няколко десетки юзди, докато ни заболяха пръстите. Сега бяхме изморени, но и напрегнати, а жегата не ни даваше покой.

— Какво ще кажеш за Юпитер или Аполон? — попитах аз.

— Трябва да се казва Чакал. Това е по-подходящо име за един жребец.

— Чакалите са съвсем обикновени животни.

— Чакалите са умни.

Преди да бях успяла да го поправя, на хоризонта се появи стълб от дим.

Беше шумният влак от Найроби — дузина неугледни пътнически вагони, които така се друсаха и люлееха по релсите, че човек очакваше всеки миг някой да дерайлира и да се разбие на парчета. Кибии изви врат и погледна към склона на планината.

— Баща ти да не чака кон?

Не знаех баща ми да очаква каквото и да било този ден, но го видяхме как изскочи от конюшнята, като приглаждаше косата си и пъхаше ризата в панталона си. Взря се с присвити срещу слънцето очи към подножието на хълма, после бързо се упъти към новия си форд пикап и завъртя манивелата, за да запали капризния двигател. Без да питаме дали можем да идем с него, двамата с Кибии просто се затичахме и се метнахме отзад в каросерията.

— Не днес — каза баща ми, улисан в задачата си. — Няма да има място за всички.

За всички?

— Гости ли ще имаме?

Без да отговаря на въпроса ми, той седна зад волана и потегли, засипвайки ни с облаци червеникава прах. След около час чухме пикапът да пърпори нагоре по хълма, а в него се белееше нещо. Рокля. Шапка с панделки, ръкавици до лактите. В колата се возеше жена, при това твърде красива, с бухнала лъскава коса, черна като гарванови пера, и елегантно, обшито с дантела чадърче, което имаше вид на току-що излязло от магазина.

— Берил, това е госпожа Орчардсън — каза баща ми, когато и двамата слязоха от пикапа.

Отзад в каросерията се извисяваха два огромни куфара. Жената не беше дошла на чай.

— Толкова се радвам най-после да се запозная с теб! — каза госпожа Орчардсън, като ме огледа бързо от глава до пети.

Най-после? Усетих как ченето ми пада и си остава така около минута.

Когато влязохме в главната къща, госпожа Орчардсън огледа всичко с ръце на хълбоците. Макар че баща ми я бе замислил простичко, къщата беше масивна и представляваше голямо подобрение след колибата, в която живяхме първоначално. Но тази жена нямаше как да знае това. Тя крачеше нервно напред-назад. По прозорците висяха паяжини, в камината се бе натрупал дебел слой сажди. Мушамата на масата не беше сменяна от години, поне откакто майка ми си бе заминала. Тесният хладилен шкаф със стени, запълнени с дървени въглища, в който държахме масло и сметана, вонеше на тиня, изгребана от дъното на някое блато. По стените висяха трофеи от ловните ни подвизи — необработени леопардови и лъвски кожи, вити като тирбушон рога от антилопи куду, щраусово яйце с размерите на човешки череп. В цялата къща нямаше нищо луксозно или изискано, но до момента се бяхме справяли и без финтифлюшки.

— Госпожа Орчардсън прие да се грижи за домакинството ни — обясни баща ми, докато тя си сваляше припряно ръкавиците. — Ще живее тук, в главната къща. Има достатъчно място.

— О! — казах аз с чувството, че сякаш някой ми бе нанесъл саблен удар в гръкляна.

В къщата наистина имаше стая, която можеше да се ползва за спалня, но беше пълна с дърводелски инструменти, тенекии с газ, консерви и всякакви други неща, които не ни се искаше да подреждаме. Сама по себе си стаята означаваше, че на нас не ни е нужна помощница, която да се грижи за домакинството ни. А къде щяха да отсядат гостите ни, след като тази жена, която не ни беше гостенка, бе дошла, за да промени всичко?

— Защо не се разходите до конюшните, докато ние се оправим тук? — попита баща ми с тон, нетърпящ възражение.

— Чудесна идея — каза госпожа Орчардсън. — Пък аз ще сложа чая.

В най-отдалечения край на двора аз намръщено смилах новината. Целият ми свят се бе свил до внезапната поява на госпожа Орчардсън и на онова, което тя би могла да представлява за мен. Когато се върнах в къщата, тя се бе преоблякла в семпла пола и блуза, върху които бе препасала чиста бяла престилка. Ръкавите й бяха запретнати до лактите. Кичур от гарвановочерната коса беше паднат над очите й, докато доливаше чашата чай на баща ми, който се беше настанил в единственото ни удобно кресло, вдигнал крака върху ниската масичка, и я гледаше свойски.

Като ги видях, примигнах. Бяхме се отделили от къщи за по-малко от час, а тя вече бе белязала стаята с присъствието си. Чайникът в ръцете й беше неин. Беше обърсала старателно мушамата на масата. Паяжините ги нямаше, сякаш никога не ги бе имало. Всичко изглеждаше извършено с лекота. Нищичко не й се бе опряло.

Баща ми искаше да й викам госпожа О. През следващите дни тя разопакова огромните си куфари и ги напълни с неща от къщата — прашни ловни трофеи, стари дрехи и дрънкулки, които майка ми бе оставила при отпътуването си. Всяко нейно действие беше подчинено на плана й да „сложи ред“ — две от любимите й думи. Беше чистофайница и обичаше денят й да е разделен на предвидими, лесно управляеми периоди. Часовете до обед бяха определени за обучение.

— Трябва да отида на езда — казвах й аз в началото, абсолютно убедена, че баща ми ще се застъпи за мен.

— Ще се оправят и без теб, не мислиш ли? — казваше ми тя, без много да се церемони, докато баща ми издаваше глух гъргорещ звук и бързо излизаше от къщи.

За по-малко от седмица тя бе успяла да го убеди, че е редно да нося обувки. Няколко седмици по-късно вече бях стегната в истинска рокля вместо заметната с традиционната шука, а в косата си имах вплетени панделки. Освен това ми бе обяснено, че не бива да ям с ръце. Също и да не убивам змии, къртици и птички с тояга, както и да не се храня всеки път с Кибии и семейството му. И накрая — да не излизам на лов за леопарди и диви прасета с арап Майна, а да се погрижа за образованието си и да науча литературен английски.

— Оставих те да подивееш, сама разбираш това — каза баща ми, когато му се оплаках от нея. — Всичко се прави за твое добро.

Той наистина ме бе оставил да подивея, но аз се чувствах прекрасно като дивачка. Тези ограничения, които ми се налагаха, имаха за цел да вкарат живота ми в релси, каквито никога преди не бяхме признавали.

— Моля те… — чух се да хленча аз, но бързо се стегнах.

Никога преди не се бях държала като капризно мрънкащо дете, а и баща ми нямаше толкова лесно да се огъне. Ако наистина исках да постигна нещо с госпожа О, трябваше сама да открия нужния подход. Щях да й покажа, че не съм някаква паяжина в ъгъла на прозореца, нещо, което може просто да махне, почисти или поправи, а съм нейна съперница, с която си струва да се съобразява. Щях да изуча навиците и маниерите й, да я наблюдавам отблизо, за да мога един ден да й надвия и да си върна хубавия живот, който ми бе отнела.