Пола Маклейн
Лейди Африка (35)

34

Възстановявах се — ако това бе думата — в Доркинг при Бой и Дженеси. Казах им, че ме е съборила треската, и се оставих да ме настанят на слънце близо до един огромен чинар. Поглъщах литри английски чай и се опитвах да разглеждам списания, но се чувствах съсипана от мъка и депресия. Макар разумът да ми казваше, че съм избрала най-добрия изход, това не ми носеше ни най-малка утеха. Двамата с Денис бяхме създали есенцията на евентуалния ни съвместен живот, а аз съзнателно я бях унищожила. Но не бях съзряла и най-малка възможност той да се зарадва на новината за бременността ми и да пожелае да се обвърже в брак с мен, от което ми ставаше още по-тъжно. Нямаше място на света, където да му покажа колко много го обичам и какво искам в действителност. Знаех твърде много за него, за да си позволя дори да си мечтая за такова място.

По няколко пъти на ден слизах бавно покрай виещия се по склона каменен зид чак до живия плет в края на двора, после се връщах обратно. Опитвах се да се измъкна от депресията, но затъвах все по-дълбоко в едни и същи мрачни мисли. Денис никога нямаше да разбере моята ужасна тайна — че бях носила в себе си детето му. Нито пък Карен. И въпреки това тримата бяхме свързани един с друг толкова плътно, по такъв сложен начин, че вече не можех да ги прогоня от съзнанието си. Светлината в Доркинг беше мека и приглушена, не ярка като в Африка. В чинара гнездяха семейство дребни ястреби, а не величествените орли на Нгонг. През по-голямата част от деня се пренасях мислено у дома.

За мое учудване, вестниците бяха пълни с новини за Кения. Колкото и яростна да бе съпротивата на Комитета за бдителност на Ди и други организации от този вид, Бялата книга от Девъншир беше влязла изцяло в сила и призивите за даване права на африканците ставаха все по-гръмогласни. Що се отнасяше до азиатските малцинства, сега се тръбеше, че един ден и те можели да придобият избирателни права и да притежават земя в планините. Това бяха нови и заплашителни внушения и макар да нямаше вероятност да се реализират в скоро време, самата мисъл за подобна промяна ме изпълваше с ужас.

— Знаеш ли — подхвърли Коки, когато един ден в края на май дойде да ме навести, — в „Таймс“ само мърморят колко сме били алчни ние, заселниците, как сме оплескали всичко в колонията, която ни били дали, как сме я унищожили. Но всеки път, когато пишат нещо за Кения, поместват и карта. Иначе лондончани няма да знаят за съществуването й. — И тя сгъна гневно вестника.

— Какво от това? — отвърнах аз претръпнала. — Никой не може да завземе Африка, нито да я отбранява. Тя не принадлежи на никого.

— Освен на африканците, искаш да кажеш.

— Да речем, че принадлежи повече на тях, отколкото на другите. Или може би всички сме достатъчно тъпи, за да си въобразяваме, че можем да притежаваме дори прашинка от нея.

— Смяташ ли да се връщаш у дома? Затова ли си мислиш днес?

— Как? — Извърнах поглед встрани, към ливадата, над която един ястреб се плъзгаше плавно и грациозно, без да помръдва и мускул. — Може би ако имах крила…

Каменният зид, ограждащ тучната зелена ливада, беше висок до коляно и доста занемарен по онзи провинциален английски начин, който минаваше за очарователен. Тук-там зидът беше килнат на една страна и почти навсякъде обрасъл с мъх. Изправих се и тръгнах бавно натам, като вдигнах от земята няколко изсъхнали листа и ги стрих на прах между дланите си. Онази нощ, в „Кекопей“, Денис беше нежен с мен и абсолютно истински. Беше ме погледнал в очите и аз се бях почувствала разбрана, усетила бях, че той вижда коя и каква съм в сърцевината си. Работата бе там, че и аз го бях разбрала и знаех, че никога няма да принадлежи никому. Но сега това не ми помагаше. Сърцето ми беше разбито, стъпкано и ритано, и аз бях изоставила всякаква надежда за изцеление, освен една: да се върна у дома. Трябваше да намеря начин.

След малко Коки дойде при мен и приседна на ръба на каменния зид.

— Откъде намери пари за доктора? — попитах я аз.

— Защо държиш да знаеш?

— Не съм сигурна. Е, кажи ми.

— От Франк Гресуълд.

— От Франк?

Той беше стар приятел от колонията, един от собствениците на ферми за коне, когото баща ми познаваше. Двете с Коки го бяхме срещнали преди месец на парти в Лондон, заобиколен от цяла тумба богати лондонски контета. Тогава той не бе проявил особен интерес към мен, освен че ме попита за Югът, но аз нямах представа как е баща ми.

— Франк има добро сърце.

— Искаш да кажеш, дълбоки джобове.

— Берил, един мъж може да ги има и двете. Когато му казах, много дискретно, разбира се, в каква нужда си изпаднала, той сам предложи да помогне.

— Значи това си имала предвид под благодетел. И какво очаква той в замяна?

— Не смятам, че го е направил от користни подбуди. Може би просто иска да се появява насам-натам с теб, когато се възстановиш. В което няма нищо чак толкова лошо.

За нея нямаше нищо лошо, това бе очевидно; но на мен ми беше противна самата идея да бъда задължена някому, независимо кой беше той и какво искаше в замяна. Ако зависеше от мен, никога не бих се нуждаела от нищо. Но засега не виждах друг начин.

— Хайде да се върнем в Лондон — казах й аз — и да приключваме с тази история.

— Не оставай с погрешни впечатления, скъпа. Сигурна съм, че с Франк можеш да правиш каквото си поискаш, а можеш и нищо да не правиш.

— Във всеки случай, това вече няма значение — казах аз. — Нямам какво да губя.