Пола Маклейн
Лейди Африка (48)

47

Верен на думата си, през следващите няколко месеца Мансфилд постепенно преодоля всичките ми съмнения и защитни механизми. Фермата сама по себе си беше достатъчна причина, защото бях мечтала да заменя с нещо „Зелените хълмове“, но скоро си дадох сметка, че той е твърдо решен да се ожени за мен.

— Та аз току-що се разведох с Джок. Едва ли ме мислиш за толкова луда, че да се втурна в нов брак.

— Всичко ще бъде различно — уверяваше ме той.

Мансфилд наистина беше мъж, какъвто рядко се среща. Нямаше нищо общо с Джок, Франк или Бой Лонг. Изслуша търпеливо и невъзмутимо всички подробности от бурното ми минало. Бях твърдо решила да нямам тайни от него, не скрих дори онази история с Денис и Карен. Не можех да крия нищо, ако тази връзка стигнеше до олтара. Поне това бях научила от живота, и то по трудния начин.

— Все още ли си влюбена в Денис? — поиска да знае той.

— Той избра Карен. Не мога с нищо да променя този факт. — Докато казвах това, видях как Мансфилд помръкна. — Сигурен ли си, че искаш да се обвържеш с мен? Сърцето ми винаги е било неспокойно, не мога да ти обещая да бъда добра съпруга или останалите там скучнотии, да ти готвя и тъй нататък.

— За това и сам се досещам — усмихна се той. — Търся си не просто любовница, а спътница в живота. Понякога се чувствам ужасно самотен. Кажи ми, Берил, харесваш ли ме?

— Да, честно. Много те харесвам.

— Аз теб също. И това е добро начало.

* * *

Оженихме се четири месеца след като Джинджър ни бе запознала, през септември 1927-а. Сватбеният ми букет беше от лилии и бели карамфили, подарък от Карен, но роклята си избрах сама — от тънък като паяжина крепдешин, с прилепнали ръкави и дълги сребристи ресни върху полата, проблясващи като звезди. Не знам как ми хрумна да съм с прическа „бубикопф“ на сватбата, но много ми хареса това, че ми е леко и прохладно на врата.

Разплакан от вълнение, Ди ме отведе до олтара, замествайки баща ми, като бършеше сълзи с ръкава на дрехата си. След това имаше хубав обяд в „Мутайга“, през който се мъчех да не мисля твърде много за Денис. Той беше в парка „Цаво“, а оттам заминаваше за Уганда. Бях му пратила телеграма, за да го поканя, но не получих отговор. Искаше ми се да вярвам, че мълчи от ревност, но по-вероятното обяснение беше, че новината не е стигнала до него.

Дадох почивка на конете, сбогувах се с Рута и заминахме на няколкомесечно сватбено пътешествие в Европа. В Рим отседнахме до Испанските стълби, в хотел „Хаслер“, който ми приличаше на дворец от деветнайсети век. Леглото ни беше огромно, балдахинът беше от червено кадифе със златни ширити, а ваната — от италиански мрамор. Паркетът беше лъснат като огледало. Исках да се ощипя, за да съм сигурна, че не сънувам.

— „Джордж Пети“ в Париж е още по-хубав — каза ми Мансфилд.

Когато пристигнахме там и се изправихме до прозореца с изглед към Айфеловата кула и „Шанз-Елизе“, той ми каза да почакам, докато видя „Клариджис“ в Лондон. И се оказа прав, както обикновено. Дотам отидохме с ролс-ройса на Мансфилд — толкова беше красив, че като го видяха, портиерите заподскачаха около нас. Вниманието, с което бяхме обградени, блестящият мрамор, огромните вази с цветя и копринените пердета прогониха призрака от предишното ми пътуване до Лондон, накараха ме да забравя колко нещастна и отчаяна се чувствах тогава. Всеки път, когато мислите ми ме връщаха назад и миналото оживяваше пред очите ми, поглеждах към купчината ни куфари „Луи Вюитон“.

В Париж ядохме пълнени охлюви. И наденички с кисело зеле и свеж розмарин. В Рим — спагети с миди и мастило от сепия. Но още по-хубави от храната бяха културните забележителности на тези градове — оперите, музеите, панорамата, архитектурата. При всяка нова неповторима гледка, когато някакъв вътрешен глас ми казваше: Да можеше Денис да е тук, аз се опитвах да не му обръщам внимание. Първо, защото не беше редно, и, второ, защото не беше възможно. Денис бе направил избора си и аз бях направила своя. Мансфилд беше добър човек. Уважавах го, дори му се възхищавах. И макар да не бях влюбена дотам, че да яздя нощем в планината, за да го видя, изпитвах към него спокойна, стабилна обич. Имах го до себе си. Държеше ръката ми, целуваше ме отново и отново и повтаряше: „Толкова съм щастлив, че се намерихме! Не мога да повярвам, че е истина“.

Мансфилд беше силно привързан към майка си — една близост, която се опитвах да разбера, но как бих могла? Освен това много държеше тя да ме хареса, да се спогодим още от самото начало.

— Мама има определени очаквания към теб — каза ми той.

— Какво имаш предвид?

— Африка си е Африка. Когато приключим тук, можем да се скрием от хората и да правим каквото си искаме. Но мама и приятелите й са с доста старомодни възгледи.

Мислех си, че има предвид политическите им възгледи, докато не влязохме в ателието на „Елизабет Арден“. Беше ми резервирал цял един ден за разкрасяване и ме закара до червената врата, преди да успея да се възпротивя. Самият той тръгна да се разходи по Бонд стрийт и в „Хародс“, а аз се оставих да ме решат; плескат и контят до призляване. Веждите ми бяха изскубани напълно и нарисувани с черен молив. Кожата на краката ми и над горната ми устна беше ощавена с восък, а устата ми — намазана с най-яркото червило, което можех да си представя.

— По какъв начин всичко това би зарадвало майка ти? — попитах го аз след края на процедурите.

С толкова много боя по себе си се чувствах гола. Исках да закрия лицето си с ръце.

— Съвършена си. Самата прелест. Ще я смаеш, не разбираш ли?

— Притеснявам се… но не че тя няма да ме хареса, а че това има такова значение за теб. От целия този сценарий.

— Всичко ще бъде наред — увери ме той. — Ще видиш.

И така, тръгнахме за „Суифтсдън“ — величествената стара къща, където живееше майката на Мансфилд с втория си съпруг, полковник О’Хий. Полковникът беше с петнайсет години по-млад от нея, та по тази причина и двамата братя Маркам не можеха да го понасят. Оказа се дебел и мълчалив, докато госпожа О’Хий беше дебела и веща по всички въпроси. Когато й подадох ръка, пое само върховете на пръстите ми.

— Enchantée — промърмори тя, макар да не изглеждаше ни най-малко очарована, че ме вижда, след което се настани в най-удобното кресло и ми изнесе лекция относно победите на любимите й хрътки в разни състезания.

Докато пиехме първия си чай, аз не спирах да се питам как ли би реагирала майката на Мансфилд, ако можеше да ме види в онзи далечен ден, когато се появих на вратата на Коки без палто, с напукани, посинели от студ ръце и вкочанени крака. В Париж и след това в Милано Мансфилд ме бе водил при най-добрите моделиери. Поне бях подходящо облечена. Копринени чорапи, яка от визон, диамантена гривна, която се плъзгаше нагоре-надолу по ръката ми. Мансфилд беше невероятно щедър с мен. Мислех си, че държи да ми купува красиви неща просто защото бяха красиви, но сега, когато бях преминала през чистилището на „Елизабет Арден“ и се озовах в гостната на майка му, напомняща на кутия с бижута, се запитах дали подаръците не са всъщност за нея.

— Едва ли ме смята за светска дама — казах му аз, когато останахме сами в стаята си. Той беше седнал на ръба на леглото, застлано с копринена кувертюра с цвят на старо злато, докато аз се решех пред тоалетката с четка със сребърна дръжка. — Какъв е смисълът от всичко това? Горките ми вежди, никога няма да порастат отново.

— Не ми се сърди, миличка. Потърпи още малко и после ще си носим старите дрехи и ще заживеем един прекрасен нов живот.

— Чувствам се като измамница.

— Само дето не си, не разбираш ли? Това не е маскарад. Ти си елегантна, както и да се облечеш.

— Ами ако бях дошла с панталон? И се държах както обикновено? Дали щеше да ме изхвърли?

— Моля те, имай търпение, Берил. Мама не е модерна като теб.

Не исках да се караме, затова казах, че ще се опитам. Но в крайна сметка единственият начин да преживеем отреденото ни време в „Суифтсдън“ бе: разделяй и владей. Мансфилд се грижеше за майка си, а шофьорът му — за мен. Водеше ме на дълги екскурзии в Лондон, показа ми всички забележителности: Лондонския мост, Уестминстърското абатство, Биг Бен. Наблюдавах смяната на караула пред Бъкингамския дворец — стройните гвардейци с червени мундири, които маршируваха в редици така, сякаш бяха със зъбчати колела. После отидох на кино да гледам „Битката при Сома“ — лъчът от прожекционния апарат създаваше една илюзия за живот, която ме заплени колкото всичко друго в Лондон, колкото електрическите лампи и електрическите чайници, и високоговорителя „Магнавокс“ на Оксфорд стрийт, от който звучеше музика. Но сцените от войната във филма бяха ужасяващи. Мъжете, наблъскани в окопи, превиващи се от болка и ужас, ми напомниха за арап Майна и си помислих: Дано да не е умрял и той така. Липсваше ми Рута, искаше ми се да е до мен в тъмния салон, макар че със сигурност и той щеше да е толкова объркан от видяното, колкото и аз, ако не и повече.

След няколко дни Мансфилд се откъсна за кратко от майка си, за да ме заведе до Нюмаркет да си търсим жребец. Той смяташе, че ни е нужна свежа кръв, за да започнем отначало.

— Искам да бъдем реални партньори — каза ми той. — Ще намерим земя по твой избор и ще напълним конюшните с най-добрите коне. Ти ще ми казваш кое как става. Искам да участвам в най-важните решения.

За мен бе облекчение да чуя това. Нашата споделена мечта за коневъдна ферма беше циментирала връзката ни от самото начало, но в „Суифтсдън“, под властния поглед на майка му, бях започнала да изпитвам известни съмнения. Твърде много се съобразяваше с мнението й. В нейно присъствие ставаше мекушав и безгръбначен, сякаш тя беше кукловод, а той — жалка парцалена кукла. Но в Нюмаркет ме стисна здраво за ръката и ме поведе между яслите. Разбира се, че Мансфилд искаше да започне нов живот в Кения толкова силно, колкото аз да си върна „Зелените хълмове“. Искаше да си бъде сам господар, да завоюва нови територии и да постигне всичко това с моя помощ. А докато дойдеше този ден, аз трябваше да му се доверя. На него и на себе си.

Месинджър беше огромен дорест жребец с кремава грива и опашка и толкова буен, че сякаш издишваше пламъци. Беше най-едрият кон, който някога бях виждала, и един от най-красивите. Майка му — Фифинела — бе печелила дербита и надбягвания с препятствия; баща му — Хъри Он — беше ненадминат бегач и великолепен жребец за разплод на състезателни коне. Но макар че двамата с Мансфилд се влюбихме моментално в Месинджър, треньорът му, Фред Дарлинг, охлади ентусиазма ни.

— Ще ви стъжни живота — каза той. — Не искам да ви лъжа.

Истината бе, че преди време Месинджър пратил Фред в болница. Малко след това пратил в гроба един от конярите си, като го притиснал в ъгъла на яслата и го смачкал с огромните си копита. Било си чисто убийство. Ако Месинджър бил човек, щял да отиде на гилотината; сега просто бил спрян от всякакви състезания в Англия. Кения обаче би могла да му даде втори шанс.

— Не може ли да бъде опитомен? — попита Мансфилд.

— Трудно е да се каже. Не бих се заел.

— Искам да се пробвам с него — казах аз, докато слънцето хвърляше огнени отблясъци върху разперените ноздри на жребеца.

— Не се ли боиш? — попита Мансфилд и хвана ръката ми.

— Напротив, боя се. Но не можем да го оставим тук, вързан с верига като куче. — По някаква причина Месинджър ми напомни за Пади. — Все нещо добро е останало в него. Личи му.

Пръстите на Мансфилд се свиха около китката ми. Знаех, че е разтревожен от разказа на треньора.

— Ще печели ли дербита?

— Ако Рута беше тук, щеше да каже нещо от рода на: „Краката му са като на леопард“ или „Сърцето му е като на антилопа гну“ — отвърнах аз, опитвайки се да разведря атмосферата.

— Ами добре тогава — каза Мансфилд, извади чековата си книжка и се обърна към Дарлинг. — Какво дължа за леопардовите крака?