Пола Маклейн
Лейди Африка (12)

11

Няколко седмици по-късно двамата с баща ми посрещахме влака от Найроби на гарата в подножието на хълма, върху който беше фермата ни. Локомотивът вече беше спрял и пуфтеше тежко на място като малък дракон. Дим на черни кълба бълваше от комина и зацапваше гладката синева на небето, докато половин дузина мъже се бяха превили одве край осаждените товарни вагони и ковяха дървена рампа. Шест от нашите коне се завръщаха като победители от състезанията в града; сред тях бяха Кам, Бар Уан и моят Пегас. Кам бе спечелил купата и награда от сто лири, но сега, докато стояхме един до друг на късия перон и чакахме Ема да пристигне с колата, на баща ми не му се говореше за победни спринтове. Темата на разговора ни беше Джок.

— Не ти ли харесва поне малко? — попита той, като поглеждаше към хълма срещу залязващото слънце.

— Свестен е. Ще развие фермата си.

Той подъвка замислено ъгълчето на долната си устна.

— Така е. — После добави: — Джок има сериозни намерения към теб.

— Какво?! — извърнах се аз към него. — Та ние едва се познаваме.

Той се усмихна дяволито.

— Не съм убеден, че това е пречка за един брак.

— Защо всички се натискат да ми търсят съпруг? Още съм малка за тези неща.

— Това не е съвсем вярно. Има много момичета на твоята възраст, които от години си мечтаят за съпруг и семейство. Един ден ще ти се иска някой да се грижи за теб, нали?

— Защо? И сега ни е добре.

Преди баща ми да бе успял да каже още нещо, онзи противен клаксон прониза въздуха откъм хълма. Чу се метално дрънчене и пикапът заподскача по склона, а зад волана Ема се подрусваше върху коравата кожена седалка. Тя спря пред нас, като остави мотора да работи.

— Къде ти е шапката, Берил? Ще ти излязат лунички на това слънце.

Не разбирах как успехът на конете ни в Найроби може да отстъпи толкова бързо на заден план, но още същата вечер баща ми беше притихнал на масата за вечеря и сякаш го нямаше. Ема бе обсебила разговора, недоволна от супата — рядък бульон с парченца калкан, картофи и праз, нарязан на тънки кръгчета.

— Тази риба е развалена. Не смяташ ли, Чарлс?

Тя блъсна чинията си встрани и се провикна на слугата Камото. Когато момчето се появи на вратата с бялата си престилка и малък плюшен фес, му нареди да махне храната от масата.

— И какво ще ядем, хляб и масло ли? — Баща ми вдигна ръка, за да спре объркания Камото. — Успокой се, Ема.

— Аха, сега ли се сети! — Думите й отекнаха като конски тропот над смълчаната маса. — Браво на теб!

— Ама какво става тук? — престраших се да попитам аз.

Баща ми направи болезнена гримаса. Помоли Камото да ни остави и когато момчето се измъкна зарадвано навън, на мен ми се прищя да го последвам. Не исках да чуя онова, което следваше.

— Проклетата рупия — каза най-после баща ми, като притискаше дланите си една в друга. — Миналата седмица дължах пет хиляди, а сега са вече седем и петстотин. При осем процента лихва. Този път не виждам как ще се измъкна от ямата.

— Хванал се е като инструктор по езда в Кейптаун — обяви студено Ема. — С тази ферма е свършено.

— Какво?!

Усетих, че столът ми се е наклонил опасно встрани и може да падна.

— Фермерството е хазарт, Берил. Винаги е било така.

— А Кейптаун не е ли хазарт? — поклатих глава, с мъка осъзнавайки случващото се.

— Там обичат конете. Започваме на чисто. Може би този път ще извадим късмет.

— Късмет — повторих с равен тон аз.

Когато си легнах тази нощ, намалих докрай газената лампа и в полумрака на стаята си дълго лежах зашеметена. Над леглото ми пълзяха и въздишаха сенки, по четирите стълба на балдахина все така си висяха мъниста и торбички с изсъхнали кости на животни. Виеше ми се свят при мисълта колко лесно целият ми досегашен живот можеше да бъде изтръгнат изпод краката ми. Яслите ни все още бяха пълни с коне — общо осемдесет и четири превъзходни животни, извоювали на баща ми серия златни медали и безценна репутация. На сутринта звънецът на конюшнята щеше да издрънчи, както обикновено, и всичко живо щеше да се събуди, както всяка друга сутрин. Мелницата щеше да се завърти, конете щяха да цвилят и подрипват в заграденото си пространство или да придърпват с устни сеното в яслите си, но вече нищо от това нямаше да е реално. Фермата ни се бе превърнала в призрак.