Пола Маклейн
Лейди Африка (31)

30

Имението на Голбрайт Коул, брата на Бъркли, се наричаше „Кекопей“. Намираше се в западния край на езерото Елментейта, до горещ минерален извор. На езика на масаите името означаваше „мястото, където зеленото става бяло“; заедно с горещата вода от извора бликаше калцинирана сода, която се натрупваше като сняг покрай брега. Тя дразнеше гърлото и насълзяваше очите, но водата се смяташе за лековита. Често там се къпеха хора, като се пазеха се змиите и скорпионите. Аз лично не бих се потопила, дори да бе най-чудотворната вода на света, но иначе с удоволствие отидох до „Кекопей“ с Ди в деня след Коледа, за да сменя обстановката и защото смятах, че там ще е забавно.

Когато пристигнахме, заварихме Денис и Бъркли, разположени край огъня с коктейли в ръка. Бяха дошли пеша посред нощ, след като колата им се повредила някъде около Гилджил. Карен си бе останала в „Мбогани“.

— Отначало се опитахме да пристегнем пружините с кожени ремъци — обясни Бъркли. — Но беше тъмно и не се виждаше нищо. Накрая нарамихме патиците и трамбовахме дотук.

— С двайсет и пет кила патици — добави Денис.

— Истинско чудо е, че не ви е скочил някой лъв — каза Ди.

— И аз си мислех същото — каза Бъркли. — Или по-точно, опитвах се да не мисля.

Денис стана да ни поздрави и ме целуна по бузата.

— Изглеждаш чудесно, Берил.

— Самата истина — потвърди Бъркли.

— Бъркли винаги долавя какво иска да чуе една жена — обади се съпругата на Голбрайт, Нел.

Беше дребничка и черноока, подобно на Карен, но без пудра и грим и без нейната интелигентност.

— Берил си знае, че е красива — каза Денис. — Тази сутрин нали се е видяла в огледалото. Какво може да се е изменило оттогава?

— Не се заяждай, Денис — смъмри го Нел. — Всяка жена има нужда да бъде изчеткана.

— Ами ако няма? Ако достатъчно се харесва, за да не е необходимо да се правим на маймуни, обсипвайки я с ласкателства? Няма ли всичко да е по-просто тогава?

— Става дума за комплименти, Денис — каза Бъркли. — Защо драматизираш нещата?

— Разбирам какво иска да каже — намесих се аз. — Във всеки случай, докъде може да се стигне с едната красота? Без сила? Без кураж?

— Майчице! — засмя се Бъркли, като гледаше Нел. — Ето че се съюзиха против мен.

В трапезарията Нел беше подредила дълги редици чаши, пълни с шампанско. Аз изпих една на екс, усетих как мехурчетата ме щипят по небцето, после взех още две и ги занесох на Денис и Бъркли.

— В Африка шампанското е просто задължително — казах аз, стараейки се да имитирам гласа на Бъркли.

Той се засмя, присвил очи.

— Пък аз през цялото време имах чувството, че си приказвам сам.

Поклатих глава.

— Честита Коледа!

— Честита Коледа, Диана — каза тихо Денис и аз усетих как думата изпърха в мен като нещо живо.

За вечеря имаше печено на жар прасенце сукалче и други деликатеси, каквито не бях виждала от години — плодова салата от боровинки, настъргана ябълка и портокал, печени кестени и йоркширски пудинг. Седях срещу Денис, който не спираше да се тъпче.

— Изкарах си специално разрешително за слонова кост и след Нова година отивам за три месеца на сафари — каза той. — Може да си напълня джобовете с тия кестени, да си имам за из път.

— Горкият Денис — каза Ди.

— Глупости, горкият Денис — обади се Бъркли. — Та той ще спечели цяло състояние!

— Къде ще бъдеш този път? — попитах го аз.

— В Танганайка.

— Това е в земите на масаите — каза Ди.

— Да. Няма никакви пътища, но дивечът е добър, стига камионът ми да не се счупи.

— Да се запасиш с кожени ремъци за всеки случай — посъветвах го аз.

— Ха! Непременно. — И той отново напълни чинията си.

След вечерята имаше салонни игри, а после пури около камината и накрая коняк, но за мен всичко се движеше на две скорости — времето беше спряло и едновременно с това някак забързано и миговете свършваха, преди да са започнали. В този момент не можех да си представя, че ще си тръгна и ще пропусна дори най-малката възможност да бъда близо до Денис. Нещо набъбваше в мен и изопваше кожата ми — някакво чувство, което не можех да назова.

Когато Ди беше готов да тръгваме, аз вече имах три различни оправдания да остана. Той като че ли не повярва на нито едно от тях, но си взе шапката и се сбогува с всички, като ми хвърли подозрителен поглед, преди да се изгуби в нощта. Няма да направя нищо необмислено — исках да му кажа аз, но истината бе, че сама не си вярвах.

Какво по-необмислено от това да седна до Денис пред камината, когато всички вече си бяха легнали, и да се чудя как да се сближа още повече с него, след като той принадлежеше на Карен! Необмислено и погрешно желание и все пак изпълващо цялото ми същество. В огнището тлееха два овъглени пъна. Резките очертания на силните му мъжки ръце изпъкваха на меката червеникава светлина; гледката беше хипнотизираща.

— Говориш за сафаритата, сякаш те са смисълът на живота ти — казах. — Аз изпитвах същото към фермата на баща ми в Джоро.

— Красиво място.

— Нали? Най-красивото.

— Знаеш ли, когато най-напред тръгнах на сафари, нямаше камиони. Слугите пренасяха всичко на гръб, пробивахме си път през джунглата с мачете. Разправяха се страшни истории за ловци и оръженосци, нападнати от диви животни, стъпкани, изкормени. На някакъв лицето му било откъснато от рог на разярен бивол. Друг подплашил лъв горе при Лонгонот и той го изкормил. Всичко беше по-диво тогава, самата земя беше дива. Да отидеш на сафари беше като да играеш срещу противник с белязани карти.

— Да не искаш да кажеш, че ти липсват тия кървища? — усмихнах му се и когато той ми се усмихна в отговор, покрай очите му се появиха бръчици, а едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре.

Вече бях експерт по израженията на лицето му. Можех да си го представя със затворени очи.

— Последния път, когато бях на сафари, клиентът ми държеше да пие четири вида вино с всяко ядене. Мъкнехме със себе си хладилни чанти и мечи постелки.

— Не бих си пожелала нищо такова, звездите ми стигат.

— Това искам да кажа и аз. Ако клиентът иска допир с природата, нека си даде труда да я усети. Да я види как изглежда отблизо. Държи да има трофей, но какво означава трофеят, ако не си бил там?

— Ще ме вземеш ли и мен някой път? Искам да видя с очите си всичко това… преди да е изчезнало.

— Става. Мисля, че ти ще го разбереш.

— Надявам се.

Котката на Голбрайт се присламчи към нас, търсейки остатъци от трапезата или просто едно хубаво почесване. Тя се търкулна в краката на Денис, разкривайки светлото си пухкаво коремче. Огънят беше почти угаснал, нощта отминаваше. Денис се изправи и се протегна. Тогава аз казах онова, което ми идваше отвътре:

— Може ли да спя при теб?

— Смяташ ли, че това е добра идея? — Въпросът ми го бе сварил неподготвен. — Мислех, че с Таня сте приятелки.

— Не виждам какво общо има едното с другото. — Това не беше вярно, но аз не знаех как да му кажа колко желая тази нощ с него. Една-единствена нощ, след която щях веднъж завинаги да погреба всичките си надежди да го имам. — И с теб сме приятели, нали?

Той се взря в мен и колкото и да се правех на непукистка, усетих погледа му във вътрешностите си, сякаш ме обърна навън с хастара като ръкавица. Бяхме на две педи един от друг; той посегна и докосна брадичката ми с върха на пръста си. После, без да ми отговори, се обърна и тръгна по коридора към стаята си. Аз го последвах след няколко минути; в къщата беше толкова тъмно, че пристъпвах пипнешком към вратата, която бе оставил отворена. Усещах дъските на пода под босите си крака, гладки и безшумни, докато кадифеният мрак ме обгръщаше отвсякъде. Никой от двама ни не казваше нищо, не издаваше звук, но аз инстинктивно знаех къде е и се приближавах към него, стъпка по стъпка, докато го открих.