Пола Маклейн
Лейди Африка (16)

15

Прекарахме в Бомбай близо четири месеца, а когато се върнахме, Британска Източна Африка вече не съществуваше. Подробностите по примирието бяха окончателно договорени, а протекторатът — закрит. Страната беше преименувана на Кения, по името на най-високата си планина — истинска колония, със съответните гробища за доказателство. Десетки хиляди мъже, африканци и бели заселници, бяха загинали във войната. Сушата бе отнела живота на още хиляди, а други хиляди бяха покосени от инфлуенца. Болестта вилнееше по градчета и села, като отнасяше най-малките и слабите, деца и младежи, както и младоженки като мен. Уволнени от войската фермери и пастири се връщаха по родните си места, отчаяни, незнаещи как да започнат живота си отначало.

Аз се чувствах по подобен начин. Очаквах да заваря баща ми и Ема с опакован багаж, готови за отпътуване. Това беше част от плана — да прекарам в Бомбай най-тягостната част от разтурянето на „Зелените хълмове“, — но фермата още не беше продадена. Баща ми не беше предприел решителния ход.

— Ще гледам да караме тук, докато можем — опита се да ми обясни той. — Ако успеем да спечелим още някое и друго състезание, току-виж, привлечем по-добри купувачи.

— Аха — казах само аз, но в стомаха ми всичко се преобърна.

Бях прибързала с Джок, вярвайки, че това е единственото ми спасение, а сега изведнъж разбирах, че съм разполагала с още цяла година да обмисля нещата. Една година, през която да си стоя у дома, да свиквам постепенно с мисълта за брак, да опозная Джок или да намеря по-добър изход. Усетих, че ми прилошава. Защо не изчаках?

— Няма ли с Джок да се отбиете за вечеря? — попита безгрижно баща ми, но за мен и този невинен въпрос беше като плесница.

Оттук нататък щях да съм само гостенка на това място. Моят дом беше другаде.

* * *

Следващите няколко месеца бяха едни от най-трудните в живота ми. От фермата на Джок се разкриваха същите гледки като от „Зелените хълмове“ и въздухът се усещаше по същия начин, но не можех да убедя себе си, че мястото ми е тук.

В нашата долина слънцето залязваше рано — винаги преди шест — и в този момент, каквото и друго да се случваше междувременно, Джок вече беше надвесен над количката с бутилките и си наливаше първото уиски. Докато бяхме в Бомбай, се утешавах, че пиенето е семеен ритуал и ще си остане там заедно с чавките и острия аромат на цъфнал тамаринд, но откакто се бяхме върнали у дома, той изобщо не отслаби темпото. След вечеря, когато вдигнех масата, той си запалваше цигара и си наливаше второ уиски. В начина, по който обгръщаше чашата с едрата си длан, имаше някаква особена нежност, едва ли не ласка, сякаш беше най-добрият му приятел, който винаги ще му помогне. Но за какво?

Почти никога не знаех какво си мисли Джок. Работеше много, поне толкова, колкото бе работил и баща ми, но оставаше затворен в себе си, сякаш зад очите му имаше някаква непроницаема преграда. Баща ми също не беше кой знае колко емоционален. И двамата бяха трудни за разбиране, но аз трябваше да съм до Джок през дългите вечери, а мълчанието му направо ме убиваше. А опитах ли се да го заговоря или — не дай си, боже! — да го помоля да намали пиенето, той избухваше:

— Я стига, Берил! Лесно ти е на тебе…

— Кое ми е лесно?

Но той само махваше с ръка и ми обръщаше гръб.

— Ако имаш някакви затруднения… — подхващах тихо аз.

— Какво знаеш ти!

— Нищо. Нищо не знам — казвах и го чаках да попълни празнотите в познанията ми, но той не се сещаше какво повече да ми каже.

Нито пък аз. Така ми се искаше лейди Ди да е още жива, за да ми даде съвет и кураж, или дори Дос да ме сръга в ребрата и да ми каже: „Хайде, длъжна си да говориш с него! Бъди по-настойчива!“. Оставена сама със себе си, аз ту ръчках огъня в камината, ту си намирах нещо за четене или прелиствах дневника за езда, за да видя кои коне трябва да се извеждат на следващия ден. Затънала до гуша в работа, в чистене, готвене и водене на сметки, се опитвах да прикрия обзелите ме съмнения, сякаш, ако ги таях в себе си, те щяха да изчезнат. Това е бракът, казвах си аз. Безброй хора правеха същото всеки ден. Защо тогава ми се струваше толкова необичайно, толкова нередно?

Понякога нощем се опитвах да преодолея дистанцията помежду ни и да правя любов с Джок. Както си лежахме в нашата стая под мрежата за комари, плъзгах крака си върху широкия му хълбок или търсех устата му в тъмното. Езикът му беше топъл и мек, с вкус на уиски. Аз обаче настоявах, целувах го страстно, възсядах го, докато той оставаше със затворени очи. Целувах клепачите му и запрятах памучната му риза с двете си ръце, покривах с целувки косматите му гърди, описвах с устни кръг около пъпа му, докато от гърлото му се изтръгваха тихи стонове. Кожата му беше топла и солена и полека-лека той започваше да реагира на целувките ми. Оставах известно време надвесена над лицето му, после го хващах в шепата си и, едва дишайки, се отпусках върху него. Но беше късно. Още преди да бях започнала да се движа, той омекваше в мен. Накрая смъквах нощницата си надолу и лягах до него унижена. Сигурно и той се чувстваше унижен.

— Съжалявам, Берил, за нищо не ме бива — казваше. — Имам твърде много грижи.

— Какви? Сподели ги с мен.

— Няма да разбереш.

— Моля те, Джок! Наистина искам да знам.

— Да управляваш ферма като тази е сериозно бреме, нали разбираш? Ако се провалим, аз ще съм виновен — казваше той и добавяше с въздишка: — А се скъсвам от работа.

— Аз също.

— Ами тогава значи толкова можем — заключаваше той и ме целуваше целомъдрено със сухи устни. — Лека нощ, скъпа.

Опитвах се да заспя до него, но докато той дишаше тежко, вече отплувал в своя паралелен свят, аз изпитвах детински копнеж по старото си легло в „Зелените хълмове“. Исках си някогашната глинена колиба с мебелите от дървени сандъци, със сенките, които знаех наизуст. Исках времето да се върне назад и да ме остави на мястото, което познавах.

Исках да съм си у дома.

— Не знам как да се държа с Джок! — казах на Дос, с която се срещнах в града няколко месеца по-късно. Тя беше претоварена с уроци и много притеснена, но аз я помолих да се видим за малко в „Норфък“ на чай със сандвичи. — Мислех си, че сексът ще е лесната част.

— Не мога да ти дам съвет. В училището на мис Секъм нямаме момчета. Онези, с които се виждам на танци, ми се натискат, но по-далече от това не сме стигали.

— При нас също нищо не се случва, това имах предвид. А и никога не разговаряме по този въпрос. В пълно неведение съм.

— Значи ли това, че не обича да го прави?

— Откъде да знам? — възкликнах аз, докато гледах как Дос внимателно отделя коричките на сандвича си с масло и шунка и си мислех каква късметлийка е тя, след като единствените й грижи бяха как да си вземе изпитите. — Не ти ли се иска понякога да сме отново на тринайсет?

— Господи! Не, разбира се. — Тя направи гримаса. — Нито пък на теб.

— Но тогава всичко беше толкова по-просто — въздъхнах аз. — Джок е живял на този свят два пъти по-дълго от мен, освен това е бил на война. Редно е да познава живота и да бъде глава на семейство, нали така? — Отново въздъхнах раздразнено. — Това е мъжко задължение!

— Не ги разбирам тия неща — вдигна рамене тя. — Пък и не познавам Джок.

— Ела да ни погостуваш — предложих аз. — Трябва ми някой, който да ме подкрепя, а и ще е забавно, както едно време.

— Имам изпити, не помниш ли? А когато завърша, заминавам за Дъблин да поживея една година с роднините на майка ми.

— Не ме оставяй! Та ти си единствената ми приятелка!

— О, Берил. Може би нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат…

За изненада и на двете ни, аз избухнах в сълзи.

През следващите няколко месеца баща ми спечели последователно Купата на Въоръжените сили и Военноморския флот, Купата на ветераните от войните, трофея „Майбърг-Хидел“ и престижния Златен медал на Източна Африка и въпреки това не се появиха подходящи купувачи. Вече пълзяха слухове, че фермата „Зелените хълмове“ запада. Това, че моят баща бе един от пионерите на колонията, личност с безупречна репутация, сякаш не значеше нищо; същите вестници, които някога възхваляваха победите му, сега разпространяваха слухове за предполагаемия му фалит. Някои редактори развиваха теории за възможните причини.

Баща ми пропускаше покрай ушите си тези нападки, но аз се шокирах, като виждах как неудачите в „Зелените хълмове“ светкавично стават публично достояние. Исках хората да запомнят фермата ни като нещо прекрасно, построено от нулата, да знаят колко щастливо сме живели там. Но след шестнайсет години на непосилен труд и високи стандарти сега всичко живо говореше само за фалита на баща ми. Фермата ни се бе превърнала в тема за вицове, а баща ми — в обект на съжаление и пример за некадърност.

Разпродажбата на имуществото се проточи няколко мъчителни месеца. Купувачите се пазаряха за цената на ръчни колички, вили за сено и конски амуниции. Като кашон със стари играчки, изсипан на пода, за да ровят в тях непознати, стопанските сгради бяха отнесени на части, парче по парче — къщичката на конярите, конюшните, накрая и главната къща. Конете бяха разпродадени на смешно ниски цени, от които стомахът ми се свиваше. Накрая останаха само шестнайсет, които с Джок щяхме да задържим при нас, докато се намери купувач с добра цена, и — разбира се — Пегас.

— В никакъв случай не давайте Кам за по-малко от петстотин лири — напомни ми баща ми в деня на отпътуването си.

Аз отидох чак до Найроби да го изпратя. На гарата се товареше и разтоварваше добитък сред суматоха и облаци червена прах. Момчета влачеха куфари, два пъти по-големи от тях самите. Едно хлапе се бореше с огромен бивник от слон, сякаш танцуваше с него по перона, докато Ема припряно наместваше шапката си.

След като години наред ме беше бомбардирала със съвети и ограничения, сега Ема не се сещаше какво да ми каже. Нито пък аз на нея. Дори не помнех за какво се бяхме карали. Изглеждаше ми също толкова объркана, колкото бях и аз. След като стисна веднъж ръката ми, тя се качи бързешком по трите покрити със сажди стъпала на вагона и с това се приключи.

— Ако имаш нужда от нещо, само кажи — промълви баща ми, като мачкаше шапката си в ръце.

— Не се тревожи. Ще се оправя — отвърнах аз без особена убеденост.

— Някой ден може да решиш да тренираш чужди коне, например на Деламиър. Имаш солидна основа, здрави инстинкти.

— Да си изкарам разрешително за треньор, искаш да кажеш? Това правила ли го е жена досега?

— Може би не. Но не съм чувал да е забранено.

— Може пък да пробвам…

— Пази се и работи здраво.

— Да, татко.

И двамата не бяхме особено добри в изразяване на чувствата си. Аз му казах, че ще ми липсва, после го проследих с поглед, докато се качи на влака, изправил предизвикателно рамене под сакото си. От месеци знаех, че този ден все някога ще настъпи, и пак не бях готова за него. Имаше ли представа той колко много го обичам? Колко страдах, откакто загубихме всичко онова, което ни бе свързвало?

Носач с червено сако притича покрай мен, помъкнал огромен куфар, и в главата ми нахлуха спомени. На четири години бях гледала с празен поглед смаляващия се в далечината вагон, който отнасяше майка ми под стълб от черен дим, докато разстоянието помежду ни се увеличаваше с всяка секунда. Оттогава Лаквет се бе научила да понася житейските загуби — да живее в един свят, който отсъствието на майка бе променило из основи, да намира по нещо хубаво в него, да тича бързо и да трупа сили. Но къде се бе дянало това буйно момиче сега? Не усещах в себе си и помен от някогашната енергия. Освен това нямах никаква представа колко още ще ми се наложи да понеса, кога ще се завърне баща ми и дали изобщо ще го видя повече.

Черният локомотив изпъшка. Разнесе се пронизителна свирка и сърцето ми се преобърна. Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна и да тръгна към къщи.

Още със завръщането ми в Джоро заваля дъжд — за пръв път от година насам. Небето беше почерняло и се изсипа потоп, който сякаш нямаше намерение да спира. Когато след два дни бурята най-после утихна, с нея си отиде и продължителната суша и земята отново стана зелена. В равнините цъфнаха цветя, въздухът натежа от упойващия аромат на жасмин, хвойна и евкалипти. Дъждът показа, че Кения просто е била заспала. Всичко, което ни бе изглеждало мъртво, се събуждаше за живот. Но не и „Зелените хълмове“.