Пола Маклейн
Лейди Африка (10)

9

В канцеларията баща ми затвори черния тефтер и посегна да си налее едно питие, макар че току-що бе изпил сутрешното си кафе.

— Днес Пегас ли ще разтъпчеш? — попита ме той.

— Два километра с умерена скорост. Нещо ми се вижда умърлушен. Мисля да опитам с юздечка.

— Браво! — каза ми той.

Очите му обаче бяха празни, погледът му се рееше в пространството, докато му изреждах остатъка от задълженията си до обед — кои от конете трябва да се яздят, кои са в почивка или пък лекуват навехнати глезени, колко фураж е поръчан, какво е доставено до момента. Откакто бях прекъснала училище, това беше целият ми живот. Баща ми организираше разплода на конете и управляваше фермата, но аз бях главният му ратай. Исках да бъда незаменима, но се задоволявах да съм просто полезна.

Конярят Тумбо беше изчеткал косъма на Пегас до блясък и сега ме повдигна, за да се кача на седлото. Двегодишен, Пегас вече беше огромно животно, над метър и седемдесет. Аз бях с няколко сантиметра по-висока от него, но на седлото се усещах лека като перце.

Утрото беше ясно като стъкло — същото като предишните десет, двайсет или сто дни. Преминахме под голямото акациево дърво; две маймунки със сиви бакенбарди си бъбреха нещо, седнали на един от по-ниските клони. Приличаха на двама кисели старци със сбръчканите си черни ръце и изпити намусени лица. Бяха дошли от гората, за да търсят вода, но нашите резервоари бяха почти изпразнени и не можехме да им предложим нищо.

След билото на хълма пътеката се спускаше през широко терасирани ниви. В едни по-добри времена посевите ни се простираха, докъдето погледът стигаше, буйни и тучно зелени. Докато вървях през високата колкото мен царевица, краката ми затъваха до глезена във влажна пръст. Сега листата бяха нагърчени и пукаха при допир. Мелницата все още работеше непрекъснато, бълвайки царевично брашно, което се насипваше в брезентови чували, както си беше по договор. Натоварени със зърно вагони все така тръгваха за Найроби от нашата гаричка, но от това не се забогатяваше. Баща ми беше взел заеми при висока лихва, полиците се трупаха и трябваше да взема още, за да връща старите. Рупията падаше като простреляна с дребни сачми яребица. Вече никой не знаеше докъде бе стигнала в обезценяването си. Кредиторите непрекъснато се отмятаха от думата си, идваха им нови идеи и дълговете на баща ми ту понамаляваха малко, ту отново скачаха нагоре. Но конете трябваше да ядат. Животните си искаха грухан овес, трици и варен ечемик, а не посърнала от слънцето люцерна. Баща ми бе изградил стадото си с любов и здрава доза интуиция; дебелият му черен тефтер с имената на поколения расови жребци и кобили приличаше на родословното дърво на някой стар знатен род. Нашите коне бяха най-добрите, които изобщо можеха да съществуват на този свят. Той нямаше да позволи на никого да му ги отнеме, за нищо на света. Не и след като бе положил толкова труд, за да създаде всичко това.

Когато с Пегас излязохме на откритата пътека, първо спряхме да си поемем дъх, да се огледаме наоколо и тогава аз го пришпорих здраво. Той се втурна като изстрелян от навита пружина, с протегната напред шия, в перфектен ритъм — бърз и съвършен, сякаш не тичаше, а летеше над земята.

Аз лично го бях изродила, когато бях на четиринайсет години и си бях дошла вкъщи за великденската ваканция. Гледах как Кокетка се напъва в родилните си мъки и бях благодарна на съдбата, че това се случи в мое присъствие. През годините след мъртвото раждане на Аполон и нашествието на мравките сиафу Кокетка на няколко пъти ни бе дарявала със здрави кончета, но аз не смеех да се отделя от нея дори за миг и последните две-три седмици от бременността й се бях пренесла да спя в яслата й. Когато кончето най-после се появи, аз лично разкъсах с ръце хлъзгавата полупрозрачна плацента и нежно го издърпах за изваяните предни копитца върху сламената постеля. Когато всичко приключи, цялото ми тяло се тресеше от щастие и облекчение. За пръв път през живота си акуширах при раждане съвсем сама, а всичко мина без засечки. Баща ми дотолкова ми имаше доверие, че дойде в яслата чак на сутринта, когато аз вече притисках Пегас в прегръдките си — една гореща влажна топка живот с подгънати костеливи крачка.

— Браво! — каза той още от вратата, сякаш знаеше, че ако дори само докосне яслата с прашния връх на ботуша си, с това ще отнеме част от подвига ми. — Ти си му дала живот. Значи е твой.

— Мой?!

До този момент никога не бях притежавала нищо и не ми беше минавало през ум, че мога да притежавам — достатъчно ми бе да се грижа за животните на баща ми, да ги реша, храня и треперя над тях вече години наред. Но по някакъв чудотворен начин това конче ми принадлежеше — беше божия милост, за която дори не подозирах колко силно съм копняла.

След като с Пегас приключихме сутрешната си езда, се отправихме към къщи, но по обиколен път, покрай северния периметър на имота, където нашата малка долина се вливаше в стигащата чак до хоризонта равнина. В последно време си имахме съсед, закупил прилежащия на нашия парцел, в който вече се забелязваха следи от живот. Там, където преди се ширеше безкрайна пустош, сега стърчаха колове за ограда, изправени и подравнени като клечки за зъби. Проследих с поглед редичката и скоро открих и него — гологлав, набит, широкоплещест, преметнал през рамо руло тел, която опъваше между коловете. Улисан в работа, той ни забеляза едва когато с Пегас се спряхме на метър-два от него. Погледна нагоре към мен и се усмихна; яката на ризата му беше тъмна от пот.

— Не ми тъпчете пасището.

Знаех, че се шегува — никакво пасище нямаше още, но отсега си личеше, че един ден тук ще има ферма за чудо и приказ. Личеше си дори само по старанието, с което човекът си бе подредил коловете на оградата.

— Не мога да повярвам, че къщата ви е вече вдигната до било — казах аз.

Въпросната къща подхождаше повече на градска улица, отколкото на ферма сред пущинака. Имаше покрив от истински керемиди вместо от слама и дори стъкла на прозорците.

— Е, не може да се сравнява с тази на баща ти… — Мъжът вече се бе досетил коя съм. Заслонил лице от слънцето с длан, той ме гледаше с присвити очи. — Познавам го отпреди години, когато лежах наблизо с доброволците от Мадрас.

— Били сте ранен?

— Дизентерия. Цялата ми част беше болна. Много хора умряха.

— Ужас!

— И още как. — В говора му се долавяше лек шотландски акцент. — Но имаше и хубави неща. Един ден с няколко момчета от нашите отидохме на лов в долината Роптай. Ти беше там. С теб имаше едно симпатично момче от местните. И двамата бяхте страхотни стрелци. — Той се усмихна и белите му правилни зъби проблеснаха на слънцето. — Май не ме помниш.

Взрях се в лицето му — в квадратната челюст, волевата брадичка, сините като метличина очи, — като търсех в чертите му нещо познато.

— Съжалявам — казах накрая аз. — Толкова много войници минаха оттук.

— Пораснала си.

— Татко казва, че може никога да не спра да раста. Вече съм го задминала на ръст.

Той се усмихваше и продължаваше да ме гледа по начин, който ме накара да се питам дали не очаква от мен да кажа или направя още нещо. Не знаех какво. Всичко, което знаех за мъжете извън фермерския живот и работата в конюшнята, бяха топлите, объркващи мисли, които понякога ме спохождаха късно вечер, когато си представях как някой ме докосва и обладава, мисли, от които страните ми започваха да парят.

— Е, радвам се, че пак се срещнахме. — Той посегна към рулото тел на рамото си, без да отделя очи от мен.

— Късмет! — казах му аз, после смушках Пегас и отминах, доволна, че го оставих там, при коловете на оградата му, доволна, че се прибирах вкъщи, а слънцето ме огряваше в гръб.

— Запознах се с новия съсед — казах аз на вечеря, докато режех с ножа пържолата от газела.

— Първис — каза баща ми. — Направи много със земята си.

— Това да не е онзи бивш капитан, за когото ми беше разправял, Чарлс? — обади се Ема. — Симпатичен мъж. Видях го в града.

— Работлив е, това поне е ясно.

— На теб как ти се стори, Берил?

Вдигнах рамене.

— Не е лош.

— Няма да ти се накърни достойнството, ако си малко по-общителна — каза тя. — Или имаш много познати на твоята възраст?

— На моята възраст? Та той е поне на трийсет!

— От живота във фермата се загрубява, да знаеш. Сега си мислиш, че ще си вечно млада и хубава и че ще имаш много възможности, но не е точно така.

— Тя е само на шестнайсет, Ема — каза баща ми. — Има много време.

— Ти си мислиш така. Никак не й помагаме, като я държим тук затворена, без компания. В училище не се получи, не че и тя се задържа там дълго. Дивичка е, не знае как да общува с хора.

— Защо говорим за маниери и етикет, след като имаме толкова много реални проблеми на главата? — извиках аз и ядосано бутнах чинията си встрани.

— Един ден ще ти се иска да се харесаш на някой мъж — каза Ема, като ме гледаше втренчено. — И двамата с баща ти сме длъжни да те подготвим за това.

— Ема смята, че е редно да ти направим парти за представяне в обществото — обясни баща ми, стиснал в ръка чаша с уиски.

— Ти май се шегуваш. В кое общество?

— Много добре знаеш как стават тези неща, Берил. Дори и тук. Важно е да те познават в обществото и да придобиеш маниери. Сега това ти се струва глупаво, но един ден ще разбереш, че не си права.

— Тукашното общество ми е достатъчно — казах аз, имайки предвид Булър и конете.

— Става въпрос за една вечер, Берил.

— И за нова рокля — добави Ема, сякаш едното щеше да компенсира другото.

— Вече сме ангажирали хотела — каза баща ми, слагайки точка на дискусията. Ясно беше, че всичко е решено отдавна.