Пола Маклейн
Лейди Африка (6)

5

Наближаваше време Кокетка да ражда. Беше се закръглила като бъчва, новият живот в нея напираше да излезе, онези дълги крачка вътре нямаха търпение да се протегнат и изправят, да си хванат пътя. От усилието да се възпроизведе златистият й косъм бе позагубил блясъка си. Имаше уморен, вял вид и едва-едва гризваше от люцерната, която й подавах в устата.

Очаквах с нетърпение раждането на жребчето. Единствено мисълта за него ми помагаше да издържам безкрайните часове по латински със стискащите обувки на краката. Една нощ, както си спях в моята колиба, усетих Булър да се надигна. Конярите се бяха разбудили по наровете си. Баща ми също беше буден. Макар да говореше приглушено, разпознах гласа му, като си мислех само за Кокетка. Беше подранила с двайсет дни, което означаваше, че кончето може да е слабо и болнаво. Но можеше и да не е. Във всеки случай, баща ми щеше да знае как да постъпи.

Излязох на двора. Светлината на няколко ветроупорни фенера се процеждаше през пролуките между дъските на конюшнята. Звездите описваха млечни дъги по небесния свод, а лунният сърп светеше ярко, полегнал на една страна. Цвърченето на нощните насекоми огласяше гората и всичко наоколо, но в конюшнята беше тихо. Дори твърде тихо — усещах това, още преди да се бях доближила до яслата на Кокетка, но не знаех причината, докато не видях баща ми да се изправя. Той ме пресрещна и ме спря с ръка.

— Не бива да виждаш това, Берил. Върви си легни.

— Но какво е станало? — Гърлото ми едва пропусна думите да излязат.

— Роди се мъртво — каза тихо той.

Сърцето ми спря, всичките ми надежди се изпариха в миг. Аполон нямаше никога да се изправи на несигурните си крачка като някое малко жирафче. Никога нямаше да види гората и скалните ридове, да препуска по ливадите с мен, вкопчена в лъскавата му грива. Нямаше да опознае „Зелените хълмове“. Но баща ми и преди не ми бе спестявал трудните уроци на фермерския живот. Обърсах сълзите си с длан и се втурнах напред, изтръгвайки се от ръцете му.

В единия ъгъл на полутъмната ясла лежеше Кокетка, паднала на земята. Сеното наоколо беше сплъстено; двама коняри бяха коленичили до нея и се опитваха да почистят. Мъничкото жребче — лигаво, мокро, все още покрито с части от плацентата си — също беше там, но не съвсем. Очите му ги нямаше, както и повечето лицеви мускули, плътта беше наръфана и в нея зееха черни, безформени дупки. Коремът му беше разпран, червата полуизядени — а това можеше да означава, само че гигантските мравки сиафу се бяха появили. Тези черни войни изяждаха всичко по пътя си, бързо и ужасяващо, като единен организъм.

— Родила го е толкова тихо, че никой не я е чул — каза баща ми, като ме прегърна през рамо. — Може би вече е било мъртво, не знам.

— Горката — казах аз, като се извърнах към него и зарових лице в ризата му.

— Нищо й няма — отвърна той. — Ще се оправи.

Но как бе възможно да й няма нищо? Та тя бе изгубила малкото си! Мравките не бяха докоснали нищо друго — само слабичкото безпомощно същество, — след което бяха изчезнали в нощта. Защо? Не спирах да мисля за това, сякаш наоколо имаше някой, който би могъл да ми отговори.

На следващата сутрин самата мисъл за учене на уроци ми беше противна и избягах от къщата, минах покрай загражденията зад конюшните и излязох на тясната пътека, която се виеше надолу по стръмния склон. Когато стигнах до селото на кипсигите, дробовете ми горяха и голите ми крака бяха покрити с драскотини от тръните и слонската трева, но аз вече се чувствах по-добре. Винаги се бях чувствала по-добре навън, дори когато бях твърде малка и едва повдигах резето на портата. Бодливите храсти, с които беше обрасла оградата, бяха толкова високи, че стигаха до гърба на едър вол и защитаваха всичко вътре срещу опасностите на саваната: и ниските колиби, и ценните волове, и дългокосместите блеещи кози, и почернелите от сажди тенджери над огнените езици, и нас, децата.

Този следобед група момчета, подредени в редица, се упражняваха с лъкове и стрели, коленичили в отъпкания прахоляк, като всеки се опитваше да улучи мишената от вързани на снопче листа. Кибии беше в средата на редицата и макар черните му очи да ми хвърлиха бърз любопитен поглед, той не прекъсна играта, а аз приклекнах наблизо да ги гледам. Повечето от децата бяха добри при неподвижна мишена. Стрелите бяха направени от обелени пръчки с назъбени остриета, които се забиваха здраво в целта. Докато ги наблюдавах, за кой ли път ми се прииска да се бях родила в това племе. Но не момиче, заринато с домашни задължения: готвене, носене на тежки кошници с храна и делви с вода, раждане на бебета. Жените гледаха зеленчуци, копаеха земята с мотики, оряха с рало, тъчаха. Освен това се грижеха и за домашните животни, докато мъжете ходеха на лов или се готвеха за лов, като мажеха телата си с животинска мас или изскубваха малки косъмчета от гърдите си с пинсетки, които носеха в кожени калъфчета на каишка около врата. Тези момчета, коленичили в редица на земята, един ден щяха да се целят със стрелите си не в кратуни или снопчета листа, а в диви прасета, антилопи или лъвове. Кое нещо на този свят би могло да е по-вълнуващо!

Когато всички усвояха дадено равнище, едно от по-големите момчета измъкваше друга, по-малка мишена, също направена от листа, но завити във формата на кръгла кратунка, и я подхвърляше във въздуха. Стрелите политаха — някои улучваха целта, други не. За неуспелите имаше присмех и закачки, но никой не се отказваше. Отново и отново младежът подхвърляше кратунката във въздуха, а хлапетата изпъваха лъковете и пускаха стрелите, докато накрая и последният уцелеше. Едва тогава играта се смяташе за приключила.

Когато Кибии най-после дотича и седна до мен, аз му разказах за кончето на Кокетка. Той все още държеше в ръка извития си лък и наръч тънки стрели. Щом чу за случилото се, заби върха на една от стрелите в коравата земя и каза:

— Тия мравки сиафу са голяма напаст.

— За какво изобщо съществуват? Кой бог би сътворил такова нещо?

— Не е наша работа да знаем — каза той, като повдигна едва-едва рамене.

— И все пак се питам.

Погледнах го и преглътнах веднъж със свито гърло, убедена, че точно сега не бива да плача, не и пред Кибии, и бях доволна, че не заплаках. Тук нямаше полза от размекване и безпомощност. Сълзите само изпразваха душата. Изправих се, разкърших рамене и после измолих Кибии да ми разреши да се пробвам с лъка му.

* * *

Татко ми бе казал, че госпожа О ще се грижи за домакинството, но още от първия ден тя се държеше като нещо много повече от икономка. Държеше се като негова съпруга или моя майка. За всяко нещо имаше мнение, като особено много я дразнеше моята инатливост. След няколко месеца й беше писнало да се опитва да ми бъде гувернантка и баща ми обяви, че ще ми наеме такава от града.

— Не е работа на Ема да те пази да не ставаш от бюрото, Берил — каза ми той един ден. — Просто не е справедливо.

Усетих как ушите ми се зачервиха.

— Не ми трябва гувернантка. Сама мога да си уча уроците.

— Всичко вече е уредено. За твое добро е, ще видиш.

И тъй, специално за мен отнякъде бе докарана някаква страховита жена на име Ле Мей, а после и втора, след като една сутрин в леглото на госпожица Ле Мей изневиделица се появи умряла черна мамба. Една след друга три гувернантки се пробваха безуспешно да ме вкарат в пътя, както и няколко частни учители, докато накрая баща ми вдигна ръце. След като на хоризонта не се виждаха повече кандидати за мои възпитатели, аз повярвах, че съм победила, и се почувствах извънредно горда, че съм се сражавала така мъжествено.

В края на октомври навърших дванайсет години. Малко след това татко ми предложи да заминем за няколко дни далече от дома, само двамата. Макар това пътуване да беше по работа и да нямаше нищо общо с мен, аз се зарадвах на поканата му, тъй като алтернативата беше да остана у дома с госпожа О.

Отпътувахме с влака за Найроби, където баща ми трябваше да урежда нещо с банката си. Когато приключихме в града, продължихме с коне на север, към станция Кабете, за да се видим с един приятел на баща ми, Джим Елкингтън, в ранчото му до границата на резервата „Кикую“. Докато яздехме нататък, аз му пеех песни на суахили и банту. Твенди, твенди ку пигану — гласеше един от любимите ми бойни химни. Да вървим, да вървим на бой! Когато ми омръзнеше да слушам собствения си глас, карах татко да ми разправя разни истории. Той беше мълчалив и затворен мъж, пестелив на думи, сякаш бяха жълтици, който някой можеше да му отмъкне, но на път ставаше друг човек. Тогава го обземаше някаква особена словоохотливост.

Разказваше ми гръцки митове, които беше запомнил от ученическите си години в Итън — за титани, герои и богове, както и описания на подземното царство, от които ме побиваха тръпки. Или пък за продължилите с поколения племенни войни между масаите и кикую, за страховити битки и извоювани с хитрост среднощни победи. Разказваше ми как хората са ловували, за да оцелеят. Описваше ми как се стреля по нападащ слон — като запазиш спокойствие и се целиш между очите му. Ако не го улучиш от пръв път в мозъка, втора възможност няма да ти се даде. Ако попаднеш на съскаща отровница, отстъпваш заднешком, колкото се може по-безшумно, педя по педя, без да изпадаш в паника. Ако ли пък видиш още по-опасната черна мамба, направо си плюеш на петите. Човек винаги може да надбяга мамбата, но успее ли да му впръска отровата си, с него е свършено.

В деня, в който пътувахме за Кабете, татко ми разказваше истории за лъвове.

— Един лъв притежава по-голяма природна интелигентност от повечето хора — каза той, като бутна широкополата си шапка назад с върха на показалеца. За езда баща ми винаги се обличаше с лека памучна риза, панталон в пясъчен цвят и ботуши, каквито в английската провинция обикновено се носят лъснати до блясък, но в Кения бяха неизменно покрити с червеникава прах. — Освен това е по-смел от човека, по-решителен. Лъвът се бие за онова, което му принадлежи, независимо от размера на съперника си. Ако съперникът прояви, макар и капка малодушие, с него е свършено.

Исках баща ми да не спира да говори чак докато стигнем до ранчото на Елкингтън, че и по-нататък. Ако слушах достатъчно внимателно, може би един ден щях да знам как се прави всяко нещо.

— А какво става, когато два еднакво силни лъва се сбият за територия или за самка?

— Те най-напред се оглеждат внимателно един друг и всеки си преценява шансовете. Изправен срещу равностоен противник, лъвът става по-предпазлив, но и тогава не отстъпва. Разбираш ли, един лъв не изпитва страх, поне в смисъла, който ние влагаме в тази дума. Той е онова, което е, което диктува природата му, и нищо повече.

— Чудя се дали това се отнася и за лъва на семейство Елкингтън — обади се Бишон Синг, нашият коняр сикх.

Той беше дошъл, за да се грижи за конете, и яздеше плътно зад нас заедно с Кимутаи, прислужника на баща ми.

— Онова проклето животно ме притеснява — отвърна баща ми. — И не ме е срам да ти го кажа. Не е естествено див звяр да бъде държан в къща по този начин.

— На мен пък Пади ми харесва — казах аз, като си спомних, че веднъж бях видяла Джим Елкингтън да го гали като котка. — Добър лъв е.

— Което само доказва твърдението ми — каза баща ми, а отзад Бишон Синг изкудкудяка в знак на съгласие. — Можеш да прибереш едно младо лъвче от саваната, както са направили те, и да го отгледаш като домашно животно, ако това ти харесва. В клетка, както правят някои, или оставено да си ходи свободно наоколо като Пади. Можеш да го храниш с прясно месо, така че никога да не се научи да ловува, или да му решиш козината, за да мирише на човек, където и да иде, но трябва да знаеш, че по този начин си деформирал нещо, създадено от природата, и си го превърнал в друго нещо. А на неестественото никога не можеш да имаш вяра. Не го знаеш какво е, а и то не знае. Горкото животно, дяволите да го вземат — каза той, после духна към носа си, за да махне полепналата прах.

Вместо обикновени прозорци къщата на семейство Елкингтън имаше витражи и красива веранда, която гледаше право към джунглата, към хиляди и хиляди километри дива, неопитомена Африка. Докато си седяхме, ядяхме сандвичи и пиехме чай, ме обзе чувството, че съм на ръба на нищото и може всеки момент да падна от него, а ако паднех, едва ли някой щеше да знае, че изобщо съм съществувала на този свят.

Джим Елкингтън беше много едър, червендалест и спокоен човек. Съпругата му носеше сламени шапки и идеално чисти бели блузи, които й придаваха цивилизован вид въпреки камшика, затъкнат в колана й. Носеше камшика заради Пади, който бе оставен да скита на воля из имота, сякаш беше негов собственик. В края на краищата кой би посмял да му се опълчи? Навремето го бяха отгледали от малко лъвче, което се бореше непохватно с Джим на ливадата, но сега беше напълно развит и имаше буйна грива от лъскави косми с черни връхчета. В крайна сметка камшикът си беше просто реквизит.

Последния път, когато бях видяла Пади, Джим Елкингтън му бе дал за храна връзка одрани зайци, провесени от дълга тояга. Лъвът си почиваше, легнал по корем с кръстосани лапи. Беше с широки рамене, ръждива козина и черна муцуна. Имаше огромни златисти очи и явно си даваше сметка за величествената си осанка, докато ни допускаше — нас, незначителните човечета — да се доближим до него. Кожата над идеално квадратния му нос беше набръчкана, така че изглеждаше озадачен, ако ли не и развеселен от присъствието ни.

Сега, докато прибирахме конете, не виждах Пади, но го чувах да реве някъде далече, може би на километри. Звукът беше измъчен и някак тъжен; усетих как космите на тила ми се изправиха.

— Звучи ми самотен — казах аз.

— Глупости — възрази баща ми. — На мен ми прилича на вой на върколак.

— Аз вече не го чувам — обади се госпожа Елкингтън.

После ни поведе към масата, отрупана с приятно ухаещи джинджифилови кексчета, сушени плодове, картофени кнедли, които се ядяха направо с пръсти, и кана с превъзходен китайски чай. Джим беше приготвил друга кана с коктейл от ръжено уиски и прясно изцеден лимонов сок. Той разбърка сместа със стъклена пръчица; късчетата лед подрънкваха по стъклото като кристални висулки на полилей.

Този ден на верандата не достигаше въздух и разговорът не вървеше. Аз въздишах и чоплех с неохота второто си джинджифилово кексче, докато накрая баща ми ме погледна и ми кимна — Хайде, от мен да мине, — след което двамата с Джим се надигнаха и тръгнаха към конюшните. Госпожа Елкингтън се опита да ме залъже с някаква настолна игра, но аз вече бях скочила от мястото си и хукнах като отвързана през големия двор, този път с обувки и чорапи.

Излязох в откритото поле, като тичах с всички сили, просто заради усещането. Земята на семейство Елкингтън беше като нашата — убитозелена и златиста суха трева и ниски вълнисти хълмчета, осеяни с акации, огнени дървета и тук-там по някой самотен тлъст баобаб. Далече на хоризонта видях загърнатият в облаци силует на планината Кения и си казах колко ли хубаво би било да стигна с тичане чак дотам, на сто и петдесет километра от това място. И колко ли щеше да се гордее с мен баща ми, когото се върнех, и как Кибии щеше да се пръсне от завист.

Пред мен имаше ниско хълмче, чисто било беше обрасло в къпини. Насочих се право натам и не обърнах внимание на едно местенце в тревата, където доскоро бе спало някакво едро животно; стеблата бяха огънати и стъпкани във формата на кръгла падинка. Очите ми бяха приковани в хълмчето и не си давах сметка, че, тичайки, съм привлякла нечие внимание, че чифт очи ме следят отзад, сякаш съм някаква млада газела или бебе гну.

Набрала скорост, аз се затичах нагоре по склона и тогава усетих как въздухът зад мен се сгъсти в плътна маса, мускулеста и излъчваща топлина. Ударът беше като от метална тръба, прицелена в кръста ми, над опашната кост. Строполих се по лице в тревата и ръцете ми се вдигнаха инстинктивно, за да предпазят лицето ми.

Не знаех колко време Пади ме беше наблюдавал. Сигурно най-напред ме бе подушил, може би още докато бях на верандата. Вероятно миризмата ми на малко момиче просто бе събудила любопитството му или още тогава ме бе определил за плячка. Това нямаше особено значение, защото той вече ме беше надвил.

Челюстите му се стегнаха около бедрото ми. Усетих острите като ножове зъби и мокрия месест език. Устата му беше странно хладна отвътре. Всичко около мен се завъртя, подуших собствената си кръв и тогава той отпусна хватката, за да изреве. Ревът му беше същият, какъвто бях чула от верандата, само че по-силен — вибрираща черна дупка от шум, която погълна земята и небето, и мен самата.

Затворих очи и се опитах да извикам, но от гърлото ми излезе само въздух. Усетих отново устата на Пади и вече знаех, че нямам никакъв шанс. Щеше да ме разкъса там, на място, или да ме замъкне в някое дере, за което само той знаеше и откъдето нямаше връщане. Последната ми съзнателна мисъл беше: Значи това било. Това усещаш, когато те изяжда лъв.