Пола Маклейн
Лейди Африка (43)

42

След като Карен се завърна от Дания, гледах да не чувам новините за нея, но бе невъзможно. Животът в колонията беше твърде затворен и наред с това твърде склонен към саморазголване. Разбрах, че известно време била болна. Тазгодишната кафеена реколта не била добра и дълговете й се трупали в опасни размери. Научих също, че Денис отпътувал за Европа почти без предупреждение. И понеже не ми се беше обадил, не знаех причината. После срещнах Карен в края на март в клуб „Мутайга“. Пиеше чай с Бликс и като ги видях, едва не ги разцелувах. Така протичаше животът в колонията. Имах нужда от приятели, независимо колко сложни и заплетени бяха отношенията ми с тях и какво ми струваха.

— Берил! — извика Бликс, като ме стисна за раменете. — Всички говорят само за твоите коне, как щели да оберат всички награди. Би било страхотно, а?

Двете с Карен предпазливо докоснахме бузи за поздрав. Изглеждаше отслабнала. Кожата около очите й беше суха и изпъната, а страните под скулите й бяха хлътнали.

— Денис се върна в Лондон — каза ми тя почти веднага, сякаш това беше единствената й мисъл. — Видяхме се само за две седмици. Две седмици заедно след единайсет месеца раздяла! А от мен се очаква да съм благодарна и на толкова. Да бъда смела и да гледам напред.

Нещо вътре в мен ме караше да извикам: Малко ли са?!, с цяло гърло. Тя бе прекарала дни наред насаме с Денис, докато моите срещи с него бяха откраднати мигове. Но разбирах мъката й. Защото също я изпитвах.

— Защо в Лондон?

— Баща му си отива. Денис и братята му спешно търсят купувач за „Хавърхолм“ Имението се предава по наследство от стотици години. Мога да си представя колко ще им е тежко да се разделят с него. — Тя поклати глава и късите й къдрици потрепериха. Косата й, някога модно подстригана, бе пораснала и безформена. — Знам, че в такъв момент трябва да мисля най-вече за семейството на Денис, но го искам тук.

Бликс се покашля тихо, като напомняне или предупреждение.

— Омръзнало ти е да ти опявам, знам — сопна се тя. — Но какво очакваш да направя? Кажи ми, Брор, честно!

Бликс очевидно нямаше намерение да се заяжда с нея, освен в краен случай.

— Извинете ме — каза той и бутна стола си назад. — Видях един приятел в другия край на салона.

Когато се отдалечи, Карен въздъхна дълбоко.

— Най-после се съгласих да му дам развод. Можеше поне да ми бъде благодарен…

— Защо чак сега? Той те моли от години, нали?

— Не знам. Бях започнала да се чувствам ужасно от самото усилие да го задържа. Имах нужда от някого до себе си, не разбираш ли? По едно време си мислех, че Денис ще се ожени за мен, но явно съм се залъгвала.

Преглътнах, за да не ми трепери гласът. Нямах намерение да издавам вълнението си пред нея.

— А сега, след като Бликс си отиде, по-трудно ли ще ти стане във фермата?

— Искаш да кажеш, с парите? — Тя се засмя мрачно. — Брор винаги с успявал да похарчи два пъти повече, отколкото има. И все ме моли да му заема още… сякаш аз ги копая.

— Съжалявам. Заслужаваш нещо по-добро.

— Навремето част от мен знаеше в какво се забърквам с него. Ние, жените, ги усещаме тези неща. — Карен преглътна на сухо. — Брор никога не е бил човек на чувствата, но и Денис не е по-добър, да е жив и здрав. И какво да правя сега? Той ми съсипа живота, но не мога без него. Това е истината.

Докато тя говореше, сигурно бях пребледняла като мъртвец. Едва сдържах ръцете си да не треперят, за да не разсипя чая.

— Той винаги изглежда толкова щастлив при теб във фермата.

— А защо да не е? Идва, когато му скимне. Това не му струва нищо. Моите проблеми го интересуват, наистина, но те не са негови проблеми.

Тя говореше за отдаденост — искаше го целия, завинаги, — но сякаш не разбираше, че за този човек това е равносилно на задушаваща примка. Не можеше да го застави да стои до нея. Иначе той щеше да изчезне завинаги. След всичко, което бях преживяла с Джок, разбирах Денис.

— Защо не се откажеш?

— Защото, когато е тук, съм по-щастлива. Той ми помага да понасям всичко останало. Когато прекося ливадата и чуя музиката от грамофона му или вляза в къщата си и видя шапката му на закачалката, сърцето ми се събужда за живот. През всичкото останало време съм в полусън.

— На мен ми изглеждаш напълно жива и сега.

— Само защото не ме познаваш. Не и колкото Денис.

Седях и слушах тъжните й красиви слова, а така ми се искаше да я мразя — с хубавите й столове и килими, с редките й бели лилии, пудрата й за лице и тежкия театрален грим. Не беше права да се опитва да върже Денис на каишка, но нима и аз не исках същото? В това отношение двете бяхме сродни души, по-близки от сестри, и същевременно непреодолимо чужди една на друга.

Преди да си тръгна от хотела, открих Бликс в бара, за да му кажа „довиждане“.

— Как си ти всъщност? — попита ме той.

Нещо в тона му ми прозвуча по-деликатно откогато и да било преди.

— Още се крепя — казах аз, като поизправих рамене, за да не предизвиквам съжалението му. — Коки направо ми спаси живота в Лондон.

— Тя е прекрасно момиче.

— Страхотна е. Ако ти не се ожениш за нея, аз ще го направя.

— Виж ти! — Бликс се засмя и около очите му се появиха бръчици. — Идеята е да свършим тази работа, когато се върне. Стига да не се е осъзнала дотогава. — Той отново се засмя, като ме гледаше над ръба на чашата си. — Аз ще съм този в бяло.

— А доктор Търви? И той ще е там, предполагам.

— Да. Той ще доведе булката до олтара.