Пола Маклейн
Лейди Африка (45)

44

На стартовата линия десет коня пръхтят и рият с копита, върху тях са кацнали жокеите в ярки дрехи, лъскави като пера на екзотична птица. Готови са да бягат, умират да бягат и когато реферът дава знак, политат напред. Рута е застанал зад мен в ложата на Деламиър. И двамата не само виждаме, но и усещаме Уайз Чайлд, долавяме трептенията й като музика. Всеки кон е великолепен посвоему. Всеки си има своята история, своята воля, родословие, мускули, стройни крака и развята опашка… но никой не е като нея. Нито един не притежава нейната сила.

Сони умее да изстиска всичко от една млада кобилка, но малко по малко, с всеки следващ удар на пулса. Той знае интуитивно кога да я пришпорва, кога да я позадържи и да я прекара през отворилата се едва забележима пролука. Уайз Чайлд притежава бързина и плавност, а в запас има и нещо друго, нещо трудно за дефиниране, но дали това ще й стигне?

Скоро всички на трибуните се изправят на крака и извиват шии като един, за да видят петната от разноцветна коприна над вихрушката от крака; залозите са високи или пренебрежимо малки. Но нищо от това няма значение. Парите са подробност, игра, мидени черупки на масата. Но конете… Конете са живи, а Уайз Чайлд е по-жива откогато и да било. Тя настига един черен жребец, после един кестеняв, после една кремава кобилка. Хълбоци и парапет, сенки и копринена животинска грация. На последната права Уайз Чайлд повежда. Първо с една муцуна, после с цяла дължина. С две…

Рута слага ръка на рамото ми. Стомахът ми се е свил, сърцето ми е заседнало в гърлото, ушите ми бучат. Многохилядната тълпа е притихнала, не чувам звук. Ерик Гуч гледа отнякъде със съпругата си, умирайки малко по малко, докато конят му води. Но той не вижда това, което виждам аз. Никой не знае за какво да внимава, освен аз, Рута и Сони. И ние го забелязваме. Единствени. Уайз Чайлд залита на една страна. Леко препъване, кратка загуба на равновесие, едва забележимо потрепване на тялото — всичко трае миг. Краката й я предават. Направили са за нея всичко, което са могли.

Останалите я настигат, а аз падам назад и се спирам в гърдите на Рута, и усещам с цялото си тяло равномерните удари на сърцето му, като позабравения ритъм на нгомата, като ударите на арап Майна по щита от биволска кожа. Само така мога да понеса онова, което следва, вместо да зарева с цяло гърло и да изтичам при нея, прекъсвайки състезанието. Нима светът не вижда, че тя е хвърлила всичко от себе си на тази писта, но че нейното всичко не стига?

И тогава, незнайно как, от някакво място сред групата тя се втурва напред без разум и стратегия, освободена от дефектите на тялото си, и постига чудото. Само с единия кураж преодолява финалната дистанция. Само с волята си. И когато муцуната й допира лентата, тълпата избухва неистово. Дори загубилите се радват на нейния триумф, защото тя току-що им е показала нещо повече от победа.

Във въздуха се извива пъстра вихрушка от хвърлени билети, стотици тела се юрват напред към бариерата и парапета. Оркестърът свири. Само Рута и аз не помръдваме от местата си. Нашето момиче не просто е спечелило състезанието. С тези крака и с храброто си сърце тя е подобрила рекорда на „Сейнт Леджър“.