Пола Маклейн
Лейди Африка (21)

20

Прибрах се в „Истли“ доста късно. Строполих се на кушетката си, протрита и изпохапана; мислех си, че няма да мога да мигна, но бързо заспах. Малко след зазоряване се събудих както обикновено и се залових за работа. Случилото се между мен и Бой и скандалът с Джок трябваше да бъдат изметени от съзнанието ми. И без това не знаех какво да ги правя и двамата.

Когато другият ми състезателен кон, Шадоу, се класира на почетното трето място, Джок не се появи веднага. Вместо да се присламчи изневиделица в момента ми на триумф, той изчака, докато поутихне суматохата, и едва тогава се доближи към мен, сякаш не се е случило нищо, следван по петите от Коки Бъркбек и някакъв хилав мъж с тъмна коса. Оказа се съпругът й Бен.

Дори да я бях погледнала с любопитство, Коки в никакъв случай не се смути. Поздрави ме с успеха ми, а после Джок обясни, че Бен обмислял да се заеме по-сериозно с отглеждане на коне, и предложи четиримата да отидем да се почерним някъде.

Аз все още очаквах продължението — Джок да ме сграбчи за ръката, да ме заплашва, да ми отправя последни предупреждения или нещо такова, — с което да се издаде, че някак си е научил за мен и Бой Лонг. Но в момента той изглеждаше изцяло делови.

— Когато Бен открие подходящия кон, ти ще му го тренираш — обяви той, след като вече бяхме седнали на коктейли в един бар наблизо.

— Стига Деламиър да се лиши от вас — добави Бен. — Освен това харесвам вашата част от Кения. Хвърлил съм око на един участък в съседство с фермата ви.

Насрочихме датите на гостуването им при нас, за да ги запознаем с Джоро, след което Коки внезапно обяви, че деловите разтвори я отегчават. Двете станахме и се преместихме на друга маса, за да си приказваме по женски. Когато се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуват, тя ми каза:

— Съжалявам, ако двамата с Бликс те прогонихме снощи. Рядко ни се случва да останем насаме. Не е лесно да си семеен. — Тя направи гримаса, после свали шапката си, като приглади с ръка косата си с цвят на пчелен мед. — Запознахме се, когато ни заведе с Бен на сафари. Бликс винаги съблазнява съпругите, стига да остане време. Предполагам, че обича да ги гледа как треперят от страх… в лицето на смъртната опасност. — Тя повдигна изписаната си вежда. — Не мисля, че е очаквал да му стана трайна любовница, но това беше преди близо две години.

— Доста време за една толкова сложна връзка. Бен подозира ли нещо?

— Мисля, че да. Не че сме говорили по въпроса, би било толкова еснафско! Той също си има своите дискретни ангажименти. — Тя ми се усмихна загадъчно. — Сигурно си чувала вица: „Омъжена ли си, или живееш в Кения?“.

— Звучи забавно. — Поклатих глава. — А също и ужасно. — Само ден преди това черният хумор на Коки нямаше да се отнася до мен, но междувременно това се бе променило. — Как мислиш, любовта винаги ли е такава каша?

— Може би не навсякъде, но в Кения правилата са различни. Тук или си намираш любовник, или се побъркваш. Но дискретността също е важна. Можеш да вършиш каквото си поискаш, стига да не го навираш в очите на хората, особено на… някои. И смешното е, че под някои невинаги се има предвид съпругът.

Поглъщах думите й. Всичко това беше ново за мен — бърз отрезвяващ курс по светски маниери, само че предназначени за един свят, който винаги бях мислила за чужд.

— И смяташ да я карате все така?

— Въпросът ти звучи като присъда. Повярвай ми, не е чак толкова зле. — Тя посегна към бутилката на масата помежду ни и доля чашите. — С Бен се оправям лесно, но съпругата на Бликс, Карен, е твърде влюбена в титлата му, за да я прежали лесно. Той я направи баронеса. — Коки въздъхна. — Цялата тази история взе да става твърде барокова. Във всеки случай, двете с Карен бяхме приятелки. Бликс я помоли за развод, като й сподели, че е влюбен в мен, вероятно с надеждата, че това ще смекчи удара. — Тя поклати глава. — Сега Карен не ми говори.

— Защо трябва да се бориш за брака си, когато знаеш, че другата страна не го желае? — попитах аз, като имах предвид Джок, разбира се.

— Не се и опитвам да се правя, че разбирам какво става — отвърна с въздишка Коки. — Но според мен Карен е твърдо решена да изпитва Бликс на всяка крачка.

Никога до този момент не бях успявала да споделям мислите и чувствата си със същата лекота, с която това се отдаваше на Коки, но докато я слушах, ми се прииска да опитам и аз. Освен това имах нужда от съвета й, от нейната да го наречем, мъдрост, за да се измъкна от кашата, в която се бях забъркала.

— Бях твърде млада за женитба — казах аз, като хвърлих поглед назад, за да се убедя, че Джок и Бен все още са погълнати от разговора си. — Сега се опитвам да се освободя от брака си, но Джок не иска и да чуе.

— Сигурно не ти е лесно — каза тя. — Но, честно казано, ако не бях имала нещастието да се влюбя, може би и аз не бих склонила на развод.

— Не желаеш ли да си свободна, да се грижиш сама за себе си?

— И какво да правя?

— Ами да живееш, предполагам. Да правиш сама избора си, да допускаш грешки и да си носиш последствията, без някой да ти се бърка и да ти казва какво може и какво не.

Тя поклати глава, сякаш бях казала нещо абсурдно.

— Обществото върши всичко това, миличка, дори кьорав съпруг да нямаш. Още ли не си го разбрала? Не съм убедена, че който и да било може да получи всичко, което иска.

— Но в момента ти се опитваш да го постигнеш — казах раздразнено аз; бях започнала да се обърквам. — Говориш неща, които звучат цинично, но си влюбена в Бликс.

— Знам — отвърна тя и челото й се набръчка театрално. — Не е ли това най-тъпата история, която си чувала някога?

 

 

Когато на другия ден се върнах в „Сойсамбу“, както и през четирите седмици след това, не спирах да разсъждавам върху казаното от Коки, като се мъчех да проумея ситуацията, в която тя бе изпаднала, и съветите, които ми бе дала. По думите й една извънбрачна връзка беше нещо толкова задължително за белите заселници тук, колкото и таблетките хинин за болните от малария — средство да преживеем или поне временно да забравим нещастието на брака. Но с Бой Лонг нямахме точно афера, нали? Това, което той ми предлагаше, беше по-ясно и някак по-животинско от онова, в което Коки се бе забъркала с Бликс, или поне така се успокоявах. Да не говорим, че беше прекрасно.

След година на несръчни и разочароващи опити с Джок най-после започвах да научавам какво е секс и да го харесвам. Бой идваше нощем в бунгалото ми и се притискаше грубо към мен, опипвайки цялото ми тяло още преди да се бях събудила напълно. В него нямаше и следа от нерешителността на Джок и аз открих, че сега всичките ми задръжки падат. Можех да се движа, както си исках, без да го изплаша. Можех да му откажа, ако не бях в настроение, без да нараня чувствата му, защото чувствата нямаха нищо общо със случващото се между нас.

Една вечер той ме свари сама в конюшнята и ме отведе в една празна ясла, без да каже дума. След като ме захлупи върху балата сено, той се пресегна към предницата на памучната ми блуза и грубо я разтвори. Гърдите ми се триеха в балата, в устата ми влизаха сламки. След това той се излегна върху сеното чисто гол, без капка свян, скръстил ръце зад тила си.

— По нищо не приличаш на онова момиче, което ме отбягваше няколко месеца.

— Да си призная, и аз вече не знам какво момиче съм — казах, докато леко рошех твърдите като тел черни косми на гърдите му. — Израснала съм сред племето кипсиги. За тях сексът е нещо естествено, необременено от очаквания и чувство за вина. Нещо, което човек прави с тялото си, подобно на лова.

— Някои хора биха казали, че по нищо не се отличаваме от животните. Същите апетити, същите инстинкти. Харесва ми като идея.

— Само че не вярваш в нея?

— Не знам — каза той. — Май винаги се намира някой да пострада.

— Не би трябвало да е така. Ние си отваряме очите, нали?

— Разбира се. Но съпругът ти все още е част от картинката.

— Сега се опитваш да ми натриеш носа.

— Нищо подобно — каза той и ме придърпа върху себе си. — Как можа да си помислиш такова нещо?

 

 

Следващата събота, когато се прибрах в Джоро, заварих в двора колата на Бен и Коки. Паркирах пикапа на Ди зад нея и като заобиколих къщата, ги заварих да пият коктейли с Джок на верандата.

— Оставили сме ти малко лед — каза Коки.

Беше облечена със свободно падаща копринена рокля и шапка с воалетка. Изглеждаше чудесно и аз искрено й се зарадвах. Тя и Бен щяха да направят престоя ми в Джоро далеч по-поносим от обичайното.

Джок ми приготви питие — яркочервена вишновка с прясно изстискан лимонов сок и коричка от портокал. С натрошения лед чашата изглеждаше като илюстрация от списание, но докато ми я подаваше, изражението му беше някак особено; дори не се опита да ме целуне небрежно по бузата, както обикновено.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той, без да ме погледне в очите.

— Направил си чудеса със земята си — каза Бен.

Преди да се отдаде на фермерството, той бе служил в Кралските фузилиери и бе стигнал до чин майор; в осанката му все още имаше нещо военно, някакъв намек за точност и дисциплина. С късо подстриганата си коса и правилни черти той определено беше по-красив от Бликс, но вече се досещах, че едва ли притежава неговото чувство за хумор и страстта му към приключения.

— Джок е чудотворец — съгласих се аз. — Няма нещо, което да му се опре.

— Освен може би собствената ми съпруга — каза безгрижно, едва ли не шеговито той, сякаш не влагаше нищо в закачката.

Бен и Коки се засмяха, с известно усилие и аз се включих в смеха. Никога не бях успявала да разчитам мислите на Джок, а сега, откакто живеехме отделно, това съвсем не ми се удаваше.

— Току-що купихме съседния парцел — каза Коки. — През почивните дни ще играем бридж. Обожавам картите — продължаваше да дърдори тя. — Макар че по-лесно бих накарала Бен да гълта ножове.

Бараса дойде да смени леда в кофата и всички си приготвихме по още едно; слънцето вече се издигаше високо в небето, но аз не можех да се отърся от усещането, че с Джок нещо не е наред. Може би ми връщаше за сцената, която бях направила в „Мутайга“, когато си бе тръгнал бесен от клуба. Може би цялата фасада на нашия фиктивен брак най-после бе започнала да се пропуква. Каквото и да се случваше, явно Коки също го долавяше. Когато четиримата отидохме да се полюбуваме на новия им имот, тя ме стисна за лакътя, за да изостанем от мъжете.

— Има ли нещо, което би искала да ми кажеш? — попита ме тихо тя.

— И аз не знам — отвърнах.

Което си беше вярно. Но същата вечер, когато седнахме край камината, нещата постепенно започнаха да ми се изясняват. По време на вечерята Джок пи твърде много и очите му бяха придобили странен блясък. Това беше предупредителен сигнал за предстоящия скандал, но аз се надявах присъствието на семейство Бъркбек да го вразуми.

— Как смяташ да повториш успеха си на следващото състезание? — попита Бен, излегнат на канапето, докато огънят в камината пращеше жизнерадостно. — Ще ни споделиш ли някои от тайните си?

— Когато започна да тренирам конете ти, ще ти ги споделя всичките.

Бен се изкикоти. Като че ли и той бе доловил напрежението в стаята и сега се опитваше да насочи разговора в безопасна посока. Надигна се от канапето и обиколи цялото помещение.

— Ей, Джок, ама това е голяма красота — каза той и посочи широката арабска врата от полирано дърво, която Джок бе купил малко след като се бяхме оженили.

Също като грамофона тя беше знак за просперитет и Джок много се гордееше с нея. Шарките на дървото бяха пъстри и разнообразни, умело допълнени с богата дърворезба.

— Прекрасна е — обади се и Коки. — Откъде я намери?

— От Ламу — отвърна Джок. — Мисля си обаче да й внеса някои подобрения.

— Какво? — изсмя се тя. — Та това е реликва, нали? Ти едва ли би посмял да я докоснеш.

— Може пък да пробвам. — Той се препъна в последната дума; беше по-пиян, отколкото изглеждаше.

— Я да изиграем едни карти — казах аз и посегнах към тестето.

Но Джок не ме слушаше. Той стана и излезе с решителна крачка от стаята; не се забави дълго, само колкото Коки да ми хвърли въпросителен поглед, и се върна, хванал в ръка дървен чук за пържоли, които бе взел от кухнята, явно не за да го използва по предназначение. Пред смаяните ни погледи той се качи на един стол и заби малък меден клин в горния десен ъгъл на вратата, блъскайки яростно с чука.

— При всяка любовна авантюра на жена ми ще добавям по още един — каза той, извърнат с лице към вратата. Не виждах изражението му, не смеех да погледна към Коки и Бен. — Само така ще мога да си водя сметка.

— Господи, Джок! — извиках ужасена аз. Значи той бе научил за Бой по някакъв начин и сега се опитваше да си отмъсти, правейки сцена пред нашите нови приятели. Докато замахваше с чука, очите му блестяха налудничаво. — Слез долу!

— Значи един дотук, така ли? — попита ме той, после се обърна към Бен. — Освен ако и ти не си минал през леглото й.

— Престани! — изкрещях аз.

Лицето на Коки стана бяло като платно. Едно от коленете на Джок се подгъна, той се олюля на стола, загуби равновесие и се строполи на пода. Чукът изхвръкна от ръката му, профуча над лявото ми рамо и рикошира с глух трясък от касата на прозореца. Слава богу, рефлексът не ми изневери, успях да приклекна тъкмо навреме. Ако се бях забавила с част от секундата или ако чукът летеше с няколко сантиметра по-ниско, щеше да ме цапардоса по главата.

Докато Джок се мъчеше да се изправи на крака, Бен бързо повлече Коки към съседната стая; точно в този момент на вратата се появи Бараса.

— Моля те, помогни на бвана да си легне — казах му аз и скоро от спалнята се чуха познати звуци: тежко трополене на обувки по пода и шумолене на завивки.

Когато открих семейство Бъркбек, те ме уведомиха, че си тръгват за града. Бях в шок.

— Изчакайте поне до сутринта — помолих ги аз. — Тогава положението ще е по-безопасно.

— Ние сме доказано безстрашни — отвърна спокойно Коки, като даде знак на Бен да опакова нещата им. Когато той излезе, тя добави: — Не знам какво си направила, миличка, но мога да те уверя, че има неща, които мъжете не бива да знаят. А докато ние сме тук, предполагам, че той ще държи да ти покаже кой е господарят.

— Да не искаш да кажеш, че има право да се държи по този начин?

— Не — отвърна с въздишка тя; но нещо ми казваше, че точно това си мисли.

— Като съпруга съм ужасна, а сега се оказва, че не мога и да изневерявам като хората…

Тя се изсмя; беше напълно трезвена.

— Нищо не е лесно, знам. Толкова си млада, а всеки може да се препъне. Един ден сама ще се научиш кое как става. А междувременно ще ти се наложи да си посипеш главата с пепел и известно време да си по-ниска от тревата.

Изпратих ги до колата и когато танцуващите светлини от фаровете на форда се стопиха в далечината, останах насаме с ярките звезди на южното небе. Как бях стигнала дотук? Мрачният силует на планината Кикую все така се извисяваше на хоризонта, нощните звуци от гората си бяха все същите, но при мен нищо не беше постарому. Бях се забравила. Бях позволила един труден, ужасен избор да ме подтикне към друг, още по-труден и по-ужасен, като някак си се молех в крайна сметка да налучкам пътя към свободата. Ако можеше да ме види сега, арап Майна щеше да зацъка с език и да поклати глава. Лейди Ди щеше да ме погледне с онези мъдри сиви очи и да ми каже… Какво? Да си посипя главата с пепел и да стана по-ниска от тревата? Едва ли. А баща ми? Той ме бе възпитал да бъда силна и да разчитам на себе си, но аз не бях такава. Бях много далече от това.

Някъде наблизо пискливо зави хиена; после друга й отвърна. Нощта ме притискаше отвсякъде с острите си ръбове. За мен изборът бе или да се прибера в къщата при Джок, да залостя вратата отвътре и да продължа да играя тази глупава роля, или да се хвърля слепешката в непрогледната нощ, без пътна карта, без да знам какво ще правя оттук нататък. Джок щеше да се втурне след мен, бесен, че съм опетнила доброто му име; съседи и приятели щяха постепенно да ми обърнат гръб, задето съм нарушила правилата на социално съжителство, както бяха направили и с госпожа О. Може би никога повече нямаше да видя конете си или щях да се разоря, докато се опитвам да налучкам пътя без издръжката на Джок. Можех да катастрофирам по безброй начини, но дори мисълта за това не затрудни избора ми.

Когато влязох в къщата, намалих пламъка във всички лампи и се отправих към стаята си. Без да вдигам шум, събрах малкото си багаж и още преди полунощ бях вече на път.