Пола Маклейн
Лейди Африка (15)

14

Въздухът в Бомбай ухаеше на подправки и се огласяше от виещите ситари на уличните музиканти. Тесните улици криволичеха между белосани къщички с лющещи се капаци на прозорците, които се затваряха в жегата и се отваряха едва привечер, когато небето станеше първо червено и после наситенолилаво. Бяхме отседнали при вуйчото на Джок и неговата съпруга в богаташката им вила в подножието на хълма Малабар. Там бяха и родителите на Джок, както и двама от тримата му братя, дошли да видят що за птица съм. Аз също исках да ги огледам — в края на краищата те бяха новото ми семейство, късметът ми от лотарията на живота.

По време на пътуването Джок ми бе разправил как семейството му се преместило в Индия от Единбург още докато бил малък, но не можех да си спомня всички подробности за земите им или за сливанията на фермите им, докато ги гледах — розовобузи, луничави, скулести шотландци сред кафеникавото море от местни лица.

Майката на Джок беше най-розова от всички — приличаше на фламинго с ярката си копринена рокля и рижава, вдигната на кок коса, по която тук-там се прокрадваха бели нишки. Бащата, доктор Уилям Първис, беше леко състарена версия на самия Джок, със силни ръце и ясни очи, които ми намигаха, опитвайки се да ме предразположат, докато съпругата му ме засипваше с въпроси, които бяха по-скоро констатации.

— Ама ти си доста висока, не мислиш ли? Неестествено висока, а, Бил, какво ще кажеш?

— Не бих казал чак неестествено, скъпа… — отговаряше той с възходяща интонация в края, сякаш се готвеше да каже още нещо, но не се сещаше какво.

Джок ме потупа неспокойно по коляното.

— Това означава, че е здрава, мамо.

— Е, вижда се, че е поела доста слънце.

По-късно, когато с Джок останахме сами в стаята си, за да се преоблечем за вечеря, аз се изправих пред голямото огледало на стената, в което можех да се видя в цял ръст. Не бях свикнала да нося рокли и чорапи с ръб, а още по-малко обувки с високи токове и каишки, каквито бяха на мода по онова време. Ръбовете на чорапите ми сякаш отказваха да стоят прави. Новото ми бельо, купено от Найроби по указанията на Ема, ми стягаше на кръста и под мишниците. Чувствах се като човек, опитващ се да се представя за някой друг.

— Не се притеснявай — каза ми Джок, докато оправяше ластичните си тиранти, седнал на леглото. — Много добре си изглеждаш.

Протегнах ръце, за да оправя за кой ли път чорапите си.

— Майка ти не ме одобрява.

— Просто не иска да ме загуби. Такива са майките — каза безгрижно той, но думите му ме жегнаха.

— Гледа ме отвисоко — казах аз.

— Не бъди глупава. Ти си моя съпруга.

Той стана и ме улови за ръцете, като ги стисна в своите, за да ми вдъхне кураж, но още щом ги пусна, думите му се разпиляха по пода. Не се чувствах достатъчно зряла, за да бъда нечия съпруга; просто не бях живяла достатъчно, за да знам и разбирам важните неща в живота. Не се сещах и как да му кажа всичко това — че се страхувам от обетите, които сме си дали. Че нощем лежа будна до него и се чувствам самотна и някак изтръпнала, сякаш част от мен вече е умряла.

— Моля те, целуни ме — казах аз и той го направи, но макар да се притиснах към него и да се опитвах с всички сили да отвърна на целувката му, не можех да я почувствам. Не чувствах, че сме едно цяло.

Никога не бях живяла край море и сега ми беше противно да усещам соления въздух по кожата си, да се потя и през цялото време да си мечтая за една хладна вана. В прахоляка се чувствах по-комфортно. Тук по всяка повърхност се отлагаха капки вода, влагата се посмукваше в стените и дървените дограми се раздуваха и не можеха да се отварят. Черна плесен растеше по мазилките на къщите и те старееха като човешка кожа.

— Колко несправедливо е устроен светът! — казах аз на Джок. — Тук ще се издавят, а при нас сме готови да се избием за капка вода.

— Не си мисли, че Индия краде дъжда на Джоро. Тук си е така. Опитай се да го видиш и откъм хубавата страна.

Отначало на него сякаш му доставяше удоволствие да се вживява в ролята на гид, да ми показва гордо пъстрите пазари, над които се носеше миризма на къри и лучена яхния; изпълнителите на ситар с техните чалми, полюляващи се в такт с музиката; игрището за поло към кънтри клуба — толкова добре поддържано, с тучна и гъста трева, че нашето в Найроби изглеждаше направо жалко в сравнение с него. Аз се държах за ръката му и го слушах, опитвайки се да забравя за неприятностите у дома. Все пак бяхме женени от няколко седмици, а можех да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, когато бяхме правили секс. Първият път беше по време на пътуването до Индия. През повечето дни имах морска болест, особено когато се отделихме от сушата в Аденския залив и се насочихме към Арабско море. Хоризонтът се люлееше, приближаваше се и се отдалечаваше, когато имах сили да погледна към него.

Преди да ми прилошее, бяхме успели да се любим на тясната ми койка в каютата, но от цялото упражнение помнех някакво меле от лакти и колене и удрящи се едно в друго чела; всичко приключи още преди да усетя, че е започнало. Накрая той ме целуна по бузата и каза: „Чудесно беше, мила“. След което се измъкна от койката ми и отиде да си легне на неговата, оставяйки ме сама, объркана и изгубена, точно както в първата ни брачна нощ.

Пиенето на Джок влошаваше допълнително нещата. Докато бяхме в Бомбай, всеки следобед в четири цялото семейство се събираше на верандата за коктейли. Това беше нещо като ритуал, както успях да се убедя; всичко бе регламентирано до най-малката подробност: колко лед да се сложи, колко лайм; от лайма въздухът се изпълваше с остра кисела миризма, която усещах в гърлото си. Огдън, вуйчото на Джок, се нахвърляше върху джина преди всички, с изключение на Джок, после се настаняваше в шезлонга си под джакарандата с накацалите по нея тъмни бъбриви чавки.

— Тия птици са чистачите на Индия — обясняваше той с някаква особена нотка на гордост в гласа. — Ако не бяха те, улиците щяха да се заринат в боклук.

Наблюдавах как една щателно оглозга умряла мишка, после си клъвна от купчинка бледорозов пясък.

— Какво прави? — попитах.

— Прочиства си хранопровода — обясни Огдън. — Както ние си мием зъбите след вечеря.

Докато гледах птицата, още две се спуснаха отгоре и се сбиха за парче смачкано манго, като с такова настървение се кълвяха с острите си човки, сякаш бяха готови да умрат, но да не отстъпят. Натъжих се и ми стана още по-мъчно за дома. Твърде много неща в Индия бяха нови за мен; дните ми минаваха без опорна точка. Джок се беше влюбил в безразсъдното момиче, което бях на четиринайсет, но той знаеше за мен дори по-малко, отколкото аз за него. Бяхме заедно почти през цялото време, а си оставахме все така непознати. Казвах си, че ще ни бъде по-лесно, когато се върнем у дома, в нашата ферма. Нямаше как да е другояче.

Една вечер масата беше наредена за пир, но храната бе изстинала и съхнеше по чиниите, защото майката на Джок — гаврътнала повече джин от обичайното — бе забравила да ни уведоми, че готвачът отдавна е готов с вечерята. Тя залиташе в притъмнелия двор на къщата и накрая се спря, за да се подпре на едно дърво и да си поеме дъх. Никой сякаш не забелязваше това, а и да я бяха видели, едва ли им правеше впечатление.

— Да си лягаме — казах аз на Джок.

— Какво? — Той се опита да фокусира върху мен кървясалите си очи, сякаш за да познае по устните ми какво му казвам.

— Изтощена съм.

— Идвам веднага.

Минах покрай чакащата маса, отрупана със залоени меса и хванали коричка сосове, които слугите не смееха да раздигат. В банята влязох направо във ваната, облицована с ръчно изрисувани керамични плочки. На една имаше картинка на тигър, но с времето шарките му бяха избледнели. Някъде из дебрите на Индия бродеха истински тигри, гладни и ревящи като Пади навремето. Мина ми ужасна мисъл: че в този момент бих предпочела да се намирам сред тигрите или дори в онова кално леговище на дива свиня, където бях прекарала няколко нощи, след като избягах от училище. Поне там знаех срещу какво съм изправена. Потопих се до шията във врялата вода и останах да чакам Джок, докато водата изстина, после напълних повторно ваната. Накрая си легнах, свита на кълбо върху кайсиено жълтите копринени чаршафи; цялото ми тяло трепереше.

Скъпа Дос, написах върху картичка на следващия ден, Бомбай е красив и очарователен град. Почти всеки ден ходим в кънтри клуба, където Джок и останалите членове ми показват как се играе истинско поло. Трябва непременно да дойдеш тук един ден, за да видиш всичко с очите си.

Прочетох написаното, като си помислих, че не е редно да й кажа или изобщо да споделя с някого колко гадно се чувствам. Какво щеше да промени това? Известно време дъвках върха на писалката, като се чудех какво да добавя. Накрая се подписах с новото си фамилно име и оставих картичката на слугите да я занесат в пощата.