Пола Маклейн
Лейди Африка (4)

3

Звънецът на конюшнята задрънча и разпръсна утринната тишина. Ленивите петли се събудиха, заедно с тях и прашните гъски, и домашният прислужник, и конярите, градинарите и пастирите. Аз си имах своя колиба от плет и кал, малко встрани от тази на баща ми, която делях с грозния си, но предан мелез Булър. Той изскимтя при звука на звънеца, протегна се на постелката си до долния край на леглото, после се надигна и навря квадратната си глава с влажна муцуна в сгъвката на лакътя ми. Белезите на темето му бяха два вдлъбнати полумесеца. На мястото на дясното си ухо имаше удебелена, неравна кожна гънка — спомен от онази нощ, когато леопардът се бе промъкнал в колибата ми и се бе опитал да го отмъкне за вечеря. Булър бе разкъсал със зъби гърлото на звяра и се бе прибрал, покрит с неговата и своята кръв — един полумъртъв герой. Баща ми го бе гледал като бебе, докато се възстанови, и макар че и като младо кученце не се бе отличавал с особена красота, сега беше грохнал, почти глух старец. Но ние го обичахме още повече, задето не бе позволил на леопарда да прекърши духа му.

Кибии ме чакаше на прохлада в стопанския двор. Аз бях на единайсет, а той — с година-две по-малък, но и двамата бяхме станали неразделна част от добре смазаната машинария на фермата. Наблизо живееха и други бели деца, които ходеха на училище в Найроби, а някои се бяха върнали в Англия, за да учат там, но баща ми никога не споменаваше, че и аз бих могла да направя нещо такова.

Моята класна стая беше конюшнята. Сутрешният галоп започваше малко след разсъмване. Там бях безукорна, като и Кибии. Докато се приближавах към конюшнята, той се изстреля право нагоре във въздуха, сякаш краката му бяха натегнати пружини. Аз от години се упражнявах в този скок и можех да го направя не по-зле от Кибии, но за да си запазя предимството при същинското състезание, трябваше да пестя силите си. Кибии щеше да скача, да скача, докато накрая се умори. И тогава щеше да дойде моят ред да го засенча.

— Когато стана моран — каза Кибии, — ще пия кръв от бик и квасено мляко вместо чай от коприва като бабите и тогава ще тичам като антилопа.

— И аз бих могла да стана велик воин — беше моят отговор.

Кибии имаше открито, красиво лице и зъбите му проблеснаха, докато се смееше, сякаш това бе най-забавното нещо, което някога бе чувал. Когато бяхме още много малки, той с радост ме допускаше в своя свят, може би защото усещаше, че всичко е игра. Все пак аз бях момиче, при това бяло. Но напоследък все по-често го улавях, че се отнася скептично и едва ли не неодобрително към мен, сякаш очакваше да се откажа от състезанието с него и да приема, че пътищата ни скоро ще се разделят, като всеки ще поеме по своя. Докато аз нямах такова намерение.

— С подходяща тренировка мога да го направя — настоях аз. — Ще го запазя в тайна.

— И ще се лишиш от славата? Кой тогава ще знае за подвизите ти?

— Аз.

Той отново се засмя и се обърна към вратата на конюшнята.

— Днес кой кон ще яздим?

— С татко ще ходим до фермата на Деламиър, за да спазарим една кобила за разплод.

— Аз тогава отивам на лов — каза той. — И после ще видим кой от двама ни ще се върне с по-интересна история за разказване.

 

 

Когато Малкия Макгрегър и Балми — конят, който баща ми използваше за езда — бяха оседлани и готови, двамата се отправихме на път в светлината на изгрева. Известно време си мислех за облога ни с Кибии, но после съзнанието ми се изпълни с дългия път и дългия ден, който ни предстоеше. Под копитата на конете се вдигаше прах, проникваше под хлабаво вързаните кърпи на лицата ни, влизаше в устите и носовете ни. Беше фин като брашно и червен като печена глина и щеше да ни следва през цялото време. Също и дребните червеникави кърлежи, прилични на люспи от счукана люта чушка, които полепваха по всичко и не се пускаха. За тях не си струваше да се мисли, защото нищо не можеше да се направи. Както не си струваше да се мисли и за хапещите бели мравки, придвижващи се на страховити пълчища през равнините, или за пепелянките, или за слънцето, което на моменти пулсираше толкова ярко в небето, че сякаш искаше да ни смачка или изяде живи. Нямаше полза от мислене — тези неща си бяха част от страната, в която живеехме, и я правеха това, което беше.

На пет километра от фермата стигнахме до малко дере, където червената глина беше спечена и набраздена от пукнатини като разширени капиляри. В средата се издигаше глинен мост, който без вода отдолу изглеждаше абсурдно, наподобявайки гръбнака на някое огромно праисторическо животно, дошло да умре на това място. Бяхме се надявали в дерето да тече рекичка, за да напоим конете. Може би някъде по-нататък щяхме да намерим вода, а може би не. За да не мислим за проблема, баща ми заговори за разплодната кобила на лорд Деламиър. Още не я бе виждал, но това не му пречеше да я вплита в плановете си за нашата ферма за породисти коне. Той все мислеше за следващото поколение кончета и за начина, по който то би могло да промени живота ни — а покрай него и аз си мислех за същото.

— Тя е абисинка, но Деламиър казва, че била бързо и умно животно.

Баща ми се интересуваше най-вече от чистокръвни животни, но знаеше също, че и на най-затънтеното място понякога може да се намери истински бисер.

— Какъв цвят е? — попитах аз. Това винаги беше първият ми въпрос.

— Бледорижава, със златиста грива и опашка. Казва се Кокетка.

— Кокетка — повторих аз; думата ми хареса, една такава плътна и звучна, макар да не знаех какво означава. — Подходящо име.

— Наистина ли? — засмя се баща ми. — Е, ще видим.

 

 

За мен, както и за всичките си познати, лорд Деламиър беше просто Ди. Той бе един от първите по-важни заселници в малката ни колония и се отличаваше с безпогрешния си усет за това кой участък земя ще се окаже най-плодороден. Имах чувството, че целта му е да превземе целия континент и всички да работят за него. Никой от познатите ни не беше по-амбициозен и упорит от Ди, а и по-откровен за нещата, които харесваше (земята, масаите, свободата, парите). Всичко, което докоснеше или предприемеше, се превръщаше в пари. И колкото по-големи бяха рисковете, колкото по-неясни изглеждаха шансовете му за успех — хм, толкова по-добре.

Той умееше да разправя историйки, като жестикулираше толкова бясно, че дългият му червеникав перчем се мяташе и закриваше лицето му. Като млад изминал пеша три хиляди километра през Сомалийската пустиня с някаква сприхава камила за компания и накрая се озовал тук, в планините. Още с пристигането си се влюбил в това място. Когато се върнал в Англия да моли приятелите си за пари, които му били нужни да се засели тук за постоянно, се запознал с Флорънс, буйната и безстрашна дъщеря на граф Еникскилън. „Ако само можеше да си представи къде ще я завлека за косата един ден“ — обичаше да казва той.

— Щеше да ме завлечеш, ама друг път — отговаряше лейди Ди с блеснал поглед. — Всички знаем, че обикновено става обратното.

След като изтощените ни коне най-после получиха заслужената дажба вода, семейство Деламиър ни отведоха до неголямото заградено пространство зад конюшните, където Кокетка пасеше заедно с още няколко кобили и техните малки кончета. Беше най-красивото създание, което някога бях виждала — дребна на ръст, с копринен косъм, извита шия и добре развит гръден кош. Краката й изтъняваха в изящни глезени, завършващи с малки, но здрави копита. Докато я наблюдавахме, тя наклони глава на една страна и се извърна, за да ни погледне право в очите, сякаш ни предизвикваше да й открием, макар и най-малък недостатък.

— Красавица — прошепнах аз.

— Аха, и си го знае — каза шеговито Ди.

Домакинът ни беше набит мъж и вечно се потеше, макар и това да обръщаше на шега. По шията му се стичаха струйки, които той небрежно забърса с памучна кърпа, докато баща ми се наведе, за да разгледа отблизо кобилата през пречките на оградата.

До този момент рядко бях виждала кон да се подплаши и побегне от баща ми; Кокетка не беше изключение. Тя сякаш веднага усети, че татко владее ситуацията, включително нея самата, макар още да не му принадлежеше. Размърда уши, дъхна му в лицето през кадифените си ноздри, но остана неподвижна, докато той я оглеждаше внимателно, прекарваше ръце по муцуната и челото й, после по гръбнака, търсейки незабележими с просто око отоци или изкривявания. Върховете на пръстите му забавиха ход при поясните прешлени и задницата й. Като слепец, осланящ се на допира, той опипа и двата й стройни задни крака — бутовете, коленните стави, пищялите, ахилесовите сухожилия. Чаках го да се изправи или да смръщи лице, но той продължаваше мълчаливо, докато аз все повече се обнадеждавах. Когато приключи и застана с лице към нея, рошейки с ръце перчема й, вече едва издържах на напрежението. Ако и сега не я харесаше, след като бе преминала успешно всичките му прегледи, това щеше да разбие сърцето ми.

— И защо я продаваш? — попита той Ди, без да отделя очи от Кокетка.

— За пари, естествено — изсумтя Ди.

— Знаеш го какъв е — обади се лейди Ди. — Новата му мания винаги засенчва старата. Сега е полудял по пшеницата, така че се налага да се разделим с повечето от конете.

Моля те, моля те, кажи „да“ — трескаво повтарях наум аз.

— Пшеницата, значи — рече баща ми, после се извърна и закрачи обратно към оградата, като пътьом попита лейди Ди: — А дали ви се намира нещо студено за пиене?

Исках да се хвърля в краката на Кокетка, да сграбча в шепата си кичур от гривата й и да й се метна, и да препусна сама към хълмовете… да я отведа у дома, а там да я вържа в някоя скришна ясла и да я пазя с цената на живота си. Вече й бях отдала сърцето си, бе успяла да спечели и баща ми — знаех го!, — само дето при него никога нищо не беше спонтанно. Той криеше чувствата си зад плътна стена, което му даваше невероятно предимство при воденето на преговори. Двамата с Ди сигурно щяха да прекарат остатъка от деня в уточняване на условията, без да кажат нищо конкретно, като всеки от двамата ревниво щеше да крие какво би означавала за него евентуална победа или загуба. Намирах всичко това за вбесяващо, но нищо не можех да направя, освен да вляза в къщата, където двамата мъже вече седяха на масата пред бутилка ръжено уиски и кана с лимонада, за да говорят, без да говорят, и да се пазарят, без да се пазарят. Щях да се просна на килима пред камината и да гледам нацупено.

Макар семейство Деламиър да имаха повече земя и поне толкова работници в ранчо „Екватор“, колкото ние в „Зелените хълмове“, Ди не бе внесъл никакви подобрения дори в личните им жилища — две големи кръгли колиби от глина и плет, с пръстен под, безформени дупки за прозорци и завеси от зебло за врати. Независимо от това лейди Ди бе успяла да напълни дома си с изящни предмети, предавани стотици години в семейството й от поколение на поколение, както самата тя ми бе разказвала — като тежкото легло с балдахин, покрито с бродирана кувертюра, картините с позлатени рамки, дългата махагонова маса за хранене с осем еднакви стола или пък ръчно подвързания атлас, който толкова обичах да прелиствам. Този ден обаче бях твърде развълнувана, за да се ровя в карти — можех само да лежа на килима, да хапя устни и да се моля мъжете да приключат по-скоро с пазарлъците си.

Накрая лейди Ди дойде и приседна до мен, покри краката си с бялата памучна пола и се облегна назад върху дланите си. Не беше нито превзета, нито надменна и това ми допадаше.

— Имам хубави курабийки, ако искаш.

— Не съм гладна — казах аз. А умирах от глад.

— Всеки път, като те видя, косата ти е все по-рошава и щръкнала във всички посоки. — Тя дискретно побутна курабийките към мен. — А е такъв прекрасен цвят. Малко като на Кокетка всъщност.

Това ме спечели.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— А ще ми позволиш ли да те среша малко?

Бях твърде развълнувана, за да седя неподвижно, докато някой се рови в косата ми, но на нея не можех да й откажа. Тя имаше четка със сребърна дръжка и меки косми, по които обичах да прокарвам пръсти. В нашата къща не беше останала нито една женска вещ — нито сатен и коприна, нито парфюм, бижу или пудриера. Четката беше нещо екзотично. Докато лейди Ди разресваше косата ми и си тананикаше тихичко някаква песен, аз се нахвърлих върху курабийките. Скоро в чинията останаха само трохи.

— Откъде имаш този ужасен белег? — попита тя.

Погледнах към разръфания маншет на късите ми панталони, изпод който се подаваше най-грозната му част — спомен от продълговата назъбена рана, която стигаше до средата на бедрото ми.

— Борих се с децата.

— С децата? Аз си помислих, че с дива свиня.

— Надвих едно момче от племето кипсиги, като го метнах през рамо на земята. То толкова се засрами, че за да си отмъсти, ме причака в гората и се опита да ме наръга с ножа на баща си.

— Какво? — извика тя разтревожена.

— Трябваше да му дам урок, нали? — Трудно сдържах гордостта в гласа си. — Сега той изглежда доста по-зле от мен.

Лейди Ди въздъхна в косата ми. Знаех, че е обезпокоена, но не каза нищо, така че аз се отдадох на лекото подръпване на четката и мекия допир на космите й до скалпа ми. Беше ми толкова приятно, че бях задрямала, когато мъжете най-после станаха от масата и си стиснаха ръцете. Скочих на крака, като за малко не паднах назад в скута на лейди Ди.

— Наша ли е? — извиках нетърпеливо.

— Баща ти се пазари като хиена — каза Ди. — Стиска зъби и не пуска. Направо ми отмъкна кобилката за без пари. — Той избухна в смях, татко също се засмя и го тупна по рамото.

— Не е ли красива Берил? — обади се лейди Ди, която междувременно бе застанала зад мен с ръка върху главата ми. — Отначало се уплаших да не намеря гнездо на полски мишки зад ушите й…

Баща ми се изчерви и прочисти гърлото си.

— Не ме бива много за гледачка, нали разбирате…

— Не ти е това работата — излая лорд Ди в негова защита. — Нищо му няма на детето. Погледни я, Флорънс! Яка е като муле.

— О, да, какво по-хубаво от това да имаш за дъщеря муле.

Макар да се заяждаха добродушно помежду си, у мен остана едно странно усещане, че нещо не е наред. Когато след около час най-после се упътихме към къщи, след като цената и всички подробности по доставката на Кокетка бяха уточнени, почувствах, че и баща ми е смутен. Известно време двамата яздехме мълчаливо, докато червеникавото слънце се спускаше по плоското небе. В далечината вихрушка вдигаше стълбче прах, което се въртеше като дервиш, докато не навлезе в китка акации и прогони накацалите по клоните им лешояди. Един прелетя ниско над главите ни и сянката му пропълзя толкова бавно върху мен, че потреперих.

— Признавам си, че понякога всичко това просто ми убягва — каза баща ми, след като птицата се отдалечи.

Досещах се какво иска да каже от начина, по който лейди Ди бе смръщила вежди при вида на белега ми и на неугледния ми вид. Знаех, че под „всичко това“ баща ми имаше предвид мен — неговата дъщеря.

— Мисля, че се справяме прилично — отвърнах аз и протегнах ръка, за да потупам Малкия Макгрегър по шията. — Не искам нищо да се променя.

Той замълча; слънцето се спускаше все по-надолу. Толкова близо до Екватора почти няма здрач. Денят се превърна в нощ буквално за минути, но тези минути бяха прекрасни. Жълтеникавите треви наоколо се полюляваха като развълнувано море, тук-там надупчено от леговища на мравояди и диви свине или пък настръхнало от навирени като човешки пръсти термитници, но необятно, стигащо чак до хоризонта. Имах странното усещане, че саваната няма край, че можем да яздим с дни и години в една и съща посока, носени от люлеенето на тревите и чувството за простор, напред и само напред, към безкрая.