Пола Маклейн
Лейди Африка (47)

46

След като Джинджър и Бен се ожениха, тя започна да кани гости във фермата им „Мгунга“, като особено наблягаше на нови познанства или посетители от Европа. Обичаше да дава вечери, на които се появяваше винаги ослепителна — с копринени рокли и перлени огърлици, които й стигаха почти до коленете. Аз също имах в гардероба си това-онова за пред изискана компания, но предпочитах да нося панталони и колосани мъжки ризи. Така се бях облякла за вечерята, на която ме покани Джинджър през юни, като си мислех колко странно е, че отново ще видя Джоро, но този път като гостенка. Имотът им се намираше на по-малко от километър и половина от „Зелените хълмове“ и докато се движех по добре познатия път с новата си кола, усетих как ме обзема носталгия.

Сър Чарлс и Мансфилд Маркам бяха братя. Бяха дошли в Кения, за да търсят зимна резиденция за богатата си майка, на която ледената влага на Лондон вече не й понасяла. Намерили подходяща вила съвсем наблизо, в долината Ронгай, където се засекли с Джинджър. След като известно време тя ги ухажвала и гощавала, Бликс ги завел на сафари, за да стрелят по слонове.

Мансфилд беше двайсет и две годишен, гладко избръснат и с приятни обноски. Кожата му бе нежна като на бебе, ръцете му — млечнобели и гладки. По време на вечерята забелязах, че ме наблюдава, докато вниманието на брат му бе изцяло погълнато от чинията с пържоли от газела. Сърце не ми даваше да кажа на Чарлс, че тук асортиментът от храни е доста ограничен и през следващите месеци ще яде само това.

— Родът ми е от Нотингамшър — каза ми Мансфилд. Добре подрязаните му нокти почукваха по водната чаша. — Като Робин Худ.

— Не ми приличаш на авантюрист.

— Наистина ли? А така се старая. — Той се усмихна, разкривайки два реда хубави зъби. — Джинджър ми каза, че тренираш коне. Колко необичайно.

— Това може би е учтив начин да ми кажеш, че е мъжка работа?

— Ъъъ… не — смотолеви той и се изчерви.

По-късно същата вечер отново се озовах срещу него на чаша бренди в ниската обширна дневна и той започна да ми обяснява какво е искал да каже.

— Аз самият трудно мога да мина за мъжествен. Като дете бях доста болнав и прекарвах времето си с градинаря, така че научих латинските наименования на всички растения. Градинарството е моят спорт. За Коледа майка ми подарява комплекти бели ленени кърпички, докато Чарлс получава пушки.

— И от кърпичките има полза.

— Да. — Около очите му се появиха бръчици. — Но не и в Кения.

— А какъв подарък би предпочел?

— За себе си ли? Не знам. Може би това, което всички тук имате — тази прекрасна страна. Имам чувството, че стимулира най-доброто в човека.

— Никога не съм пожелала да бъда, където и да било другаде. Отраснах от другата страна на този хълм. Баща ми притежаваше най-великолепната ферма за коне. Целият ми живот мина там.

— Какво стана с нея?

— Фалира. Но не е възпитано да говорим за такива неща, нали?

— Защо не? Това са нещата от живота.

Не знам какво в Мансфилд ми действаше предразполагащо, но не след дълго се улових, че му разправям историята за побеснелия жребец, който бе нападнал Малкия Макгрегър, докато го яздех. Двамата се сбиха, сякаш аз не съществувах. Биеха се на живот и смърт, но в един момент престанаха толкова внезапно, колкото и бяха започнали.

— Не се ли уплаши?

— Разбира се, но бях и очарована. Сякаш наблюдавах нещо много интимно и рядко. Животните бяха забравили за мен.

— Ти имаш повече общо с Робин Худ, отколкото аз, не мислиш ли? — попита той, след като изслуша жадно историята ми.

— Дали биха ми помогнали белите носни кърпички?

— Струва ми се, че не.

 

 

На другия ден, след като братята Маркам отидоха да се срещнат с Бликс за сафарито, отскочих за няколко дни с колата до Найроби, за да свърша това-онова. Бях си запазила стая в клуба и още първата вечер заварих там Мансфилд — седеше на бара с бутилка от най-доброто вино на заведението.

— Ето те и теб — каза той, видимо облекчен. — Мислех си, че съм те изпуснал.

— Аз пък си мислех, че си тръгнал на лов за слонове.

— Тръгнах. Но бяхме стигнали едва до Кампи Я Мото, когато казах на Бликс да обръща назад, защото имам среща с момиче.

Усетих как се изчервявам.

— Тази реплика в някоя книга ли я прочете?

— Извинявай. Не исках да прозвучи самонадеяно. Просто не мога да спра да мисля за теб. Имаш ли някакви планове за вечеря?

— Би трябвало сега да те излъжа, че имам. За да ти дам урок.

— Може и да помогне. — Той се усмихна. — А може и да се заинатя и да остана още ден-два, за да те поканя отново.

Колкото и да беше самонадеян Мансфилд, открих, че го харесвам. Беше запазил маса в най-тъмния ъгъл на ресторанта и докато келнерите носеха блюдо след блюдо, той доливаше чашата ми, преди да я бях изпила до половина, и се навеждаше да запали цигарата ми още докато посягах към табакерата. В загрижеността си за моето удобство ми напомняше за Франк, но в него нямаше нищо от недодялаността на бившия ми покровител.

— Много ми харесаха историите ти от онази вечер. Мисля, че ако бях израснал тук като теб, сега щях да съм съвсем друг човек.

— Какво не е наред в досегашната ти съдба?

— Първо, много ме глезеха. Винаги съм бил прекалено обичан, ако разбираш какво искам да кажа.

Кимнах и казах:

— Понякога си мисля, че ако получаваш по-малко любов, отколкото ти се струва, че заслужаваш, имаш повече шанс от теб да излезе нещо.

— Аз не мога да си представя някой да не те обича. Когато се преместя за постоянно в Кения, ще станем големи приятели.

— Какво? Ще си вземеш багажа и ще се заселиш тук просто ей така?

— А защо не? От години се скитам насам-натам, като се чудя какво да правя с наследството си. Тук ми се струва нелошо местенце.

Думата „наследство“ остана да пърха загадъчно над масата известно време.

— Никога не съм умеела да боравя с пари — казах аз. — Не съм сигурна, че ги разбирам.

— Аз също. Може би затова парите полепват по мен като репеи.

Вдигнах чашата с бренди и я завъртях между дланите си.

— По мен полепват единствено неприятности… но вече знам, че те оформят човека.

— Ще ме принудиш да ти го кажа май.

— Кое?

— Ти си великолепно оформена.

 

 

След вечеря той ме последва на верандата и запали цигарата ми с масивна сребърна запалка, върху която бяха гравирани инициалите му: М.М. Това явно беше малка част от привилегията да си наследник на фамилия Маркам от Нотингамшър. Но освен с пари по всичко личеше, че е израснал и с красота. И с култура. Беше изключително възпитан и излъчваше оптимизма на човек, който знае, че ако животът му в един момент не се развива както го е искал, в следващия той може да промени посоката по свой вкус.

Когато наклони глава, за да запали и своята цигара, проследих плавните движения на ръцете му и ми се стори, че долавям в него нещо ужасно познато. И тогава се сетих. Напомняше ми на Бъркли със своята уравновесеност и невъзмутимост. С непринудеността на изисканите си обноски. Бяха сякаш изваяни по един калъп.

Той вдигна поглед към мен.

— Какво?

— Нищо. Имаш чудесни ръце.

— Наистина ли?

Отвъд розовата тераса се простираше верандата — сенчеста и прохладна. Над нея прелитаха светулки, които излъчваха светли импулси желание.

— Страшно ми харесва тук. За мен този клуб е много специален.

— Отседнал съм наблизо — каза той, като гледаше не мен, а мъждукащото връхче на цигарата си. — В най-очарователното място, което можеш да си представиш. Самостоятелна къщичка, пълна с книги и с масичка от слонски бивни. Би ли желала да се отбиеш за едно последно питие?

Къщичката на Денис. Той вече никога не отсядаше в нея, но при мисълта, че е на друг, дори само за една нощ, гърлото ми се сви.

— Много мило от твоя страна, но се боя, че трябва да ти откажа. Поне засега.

— Пак тази моя самонадеяност, а?

— Може би — казах аз. — Приятни сънища.

 

 

На следващия ден следобед Маркам ме покани да отидем до Джоро с кола.

— Пътищата са ужасни — предупредих го аз. — Ще ни трябва цял ден.

— Още по-добре.

Слънчевото настроение не го напусна дори когато по средата на пътя една от гумите на автомобила му се спука — чу се гръм като от ловджийска пушка. Очевидно никога пред живота си не бе сменял гума, затова аз се залових с тази работа, докато той ме наблюдаваше отстрани с такова изумление, сякаш бях извадила резервната от джоба си, а не от багажника.

— Ти си забележителна жена — каза ми той.

— Всъщност много е лесно.

Огледах се за нещо, в което да си обърша ръцете, и накрая се задоволих с крачолите на панталона си.

— Честно, Берил, не познавам друга като теб. Ти ме вдъхновяваш да направя нещо дръзко.

— Научи се да сменяш гуми — подразних го аз.

— Например да ти купя ферма.

— Какво? Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко. Всеки човек трябва да си върне онова, което е загубил, стига да може. Пък и фермата няма да бъде само за теб. Аз също си мисля, че такъв живот би ми понесъл.

— Та ние едва се познаваме!

— Казах ти, че съм готов на дръзки дела — каза той. — Но съм длъжен да те предупредя, че сега говоря напълно сериозно. Не съм от онези, които обикалят колебливо около нещо, което наистина желаят.

Качихме се обратно в колата и няколко километра пътувахме мълчаливо. Бях объркана от думите му и Мансфилд го забеляза.

— Притесних те, нали? — каза след малко.

— Моля те, не ме разбирай погрешно. Наистина съм поласкана.

— Тогава какво? — Той се извърна да ме погледне и ми се усмихна. — Чувствам, че следва едно „но“. Имам усет за тези неща.

— Аз съм много горда. Колкото и да ми се иска да притежавам ферма като „Зелените хълмове“, не мога да приема такъв огромен подарък от теб или от когото и да било.

— Аз също съм горд — отвърна той. — Освен това и упорит. Струва ми се, че двамата с теб искаме едно и също нещо. Бихме могли да бъдем партньори в едно грандиозно начинание. Еднакво независими, еднакво упорити партньори.

Това ме накара да се усмихна, но мълчах чак докато стигнахме станцията Кампи Я Мото и се заизкачвахме по стръмния склон. От нашата ферма не бе останало нищо, освен руините на няколко стопански сгради и килнатите на една страна заграждения за конете, но гледката от билото на хълма си беше същата като едно време.

— Прекрасно е — каза той, след като спря колата и угаси двигателя. — И всичко това е било ваше?

Да, това бяха моите хълмове, изрязани в синьо върху по-бледия фон на небето. И острият ръб на кратера Мененгай, и тъмната ивица на гористия склон Мау, кипящ от живот. Дори останките от къщата на баща ми не успяха да ме натъжат, докато поглъщах с очи останалото.

— О, за малко да забравя — каза той, като се пресегна назад и измъкна шампаниерата, която бе успял да прикрие добре между облегалката си и задната седалка. Вътре се плискаше хладка вода и потракваше тумбеста бутилка, отдавна изгубила всяка надежда, че ще остане охладена. — Сигурно ще е отвратително — каза той, като гръмна тапата.

— Няма значение — казах му аз. — Един мой скъп приятел ми каза навремето, че в Кения шампанското е просто задължително. Май наистина и на теб мястото ти е тук.

— Видя ли! — Той напълни двете стъклени чаши, които бе донесъл. — Е, за какво да вдигнем тост?

Погледнах над рамото му през прозореца на колата, към панорамата, запечатана завинаги в сърцето ми.

— Никога няма да забравя това място, дори някога то да ме забрави, разбираш ли? Радвам се, че пожела да дойдем дотук.

— „Зелените хълмове“ е чудесно име. Как ще наречем нашата ферма?

— Ти няма да се откажеш, докато не се уморя и не отстъпя, така ли?

— Ами да, това е планът ми.

Погледнах го и толкова ми заприлича на Бъркли с изящните си ръце и красива прическа, че изведнъж ме обзе непреодолимо желание да го целуна. Устните му бяха меки като пух. Езикът му имаше вкус на шампанско.