Пола Маклейн
Лейди Африка (41)

40

Рукнаха безкрайните дъждове, през няколко дни връхлитаха яростни бури, но денят, в който се простихме с Бъркли, се случи необичайно ясен. Той държеше да бъде погребан у дома, на брега на своята река, в която течала — както ни се бе клел неведнъж — чиста ледникова вода от планината Кения. На един завой, наподобяващ хълбок на жена, водата се забързваше над черни базалтови камъни. Застанали на това място, ние го изпратихме с поглед, докато се спускаше в земята, а в това време скорци и сиви мухоловки се надпяваха със звънките си гласове в короните на дърветата.

Бяха се събрали десетки приятели. Бликс бе дошъл чак от Сомалиленд, все още покрит с жълтеникава прах. Ди гледаше печално изпод извитата козирка на тропическия шлем, но след като заглъхнаха надгробните слова и пръстта затрупа ковчега, той дойде при мен и ме хвана нежно за ръцете.

— Знаеш ли, чувствам се ужасно гадно, задето те отпратих — каза ми той.

— Нямаше голям избор — отвърнах аз. — Беше ми ясно.

Той се покашля дрезгаво и поклати глава; дълъг кичур бяла коса се залюля върху яката на ризата му.

— Ако някога имаш нужда от нещо, каквото и да било, искам да дойдеш при мен. Още си толкова млада. Понякога забравям това. Когото двамата с Флорънс бяхме на твоите години, нямахме акъл за пет пари.

Погледите ни се срещнаха и аз усетих как последните остатъци от унижението ми се изпаряват. Уроците, които бях получила от живота, бяха тежки, но важни.

— Непременно, Ди. Благодаря ти.

От дългата сенчеста веранда на Бъркли долетяха протяжните акорди на грамофонен запис. Денис се бе надвесил над широката фуния и съскащата игла и двамата с Ди тръгнахме към него.

— Ти не мразеше ли Бетовен? — попита Ди.

Лека руменина изби по високите скули на Денис.

— Бъркли го обичаше — каза той.

Останахме дълго в къщата, пихме за изискания вкус на Бъркли, за живота му, припомняхме си случки и истории, които ни бе разправял, докато бухлати облаци закриха небето и започна да се свечерява. Когато почти всички си отидоха, Денис ми каза:

— Ела с мен в Нгонг.

— С Пегас съм.

— Ще те върна да си го вземеш.

— Добре — съгласих се аз, сякаш това беше най-нормалното нещо, сякаш не се разпадах отвътре, изпълнена със смут и обида, разочарование и страст, които се сливаха в бушуващ ураган.

Докато пътувахме с колата му, почти не разговаряхме. Надвисналото небе най-после се разтвори и заваля дъжд — тих, равномерен и напоителен, както вали само на Екватора. Той обливаше предното стъкло на колата и барабанеше кротко по кожения гюрук. Денис не ме хвана за ръка, не каза дума за това, което искаше от мен, нито пък аз. Между нас се бяха събрали толкова неизказани неща, че не можехме да намерим и най-простата фраза.

Щом наближихме фермата на Карен, той отби от главния път и се насочи към малката къща. Разбирах го. Не искаше да бъде с мен в нейния дом, сред вещите й, които да ни гледат. Това си беше тяхно пространство. Трябваше ни място, което да е само наше.

Денис угаси двигателя и двамата изтичахме в къщата подгизнали, но вътре също беше мокро. Бе минала повече от година от тягостното гостуване на майка ми, а оттогава покривът беше протекъл още повече. Дъждът проникваше навсякъде, трябваше да се провираме между капките, за да запалим огън. Дървата бяха влажни, камината се инатеше и пушеше. Той измъкна отнякъде бутилка хубав коняк; пихме без чаши, като си я подавахме един на друг. Въпреки дъжда и съскането на влажните кедрови цепеници и двамата чувахме дишането си.

— Защо Бъркли никога не се е женил? — попитах го аз.

— Имаше нещо като семейство, но както той си го разбираше. Живееше от години с една сомалийка, която работеше в домакинството му. Бяха много предани един на друг.

— Какво, от години? И никой не е знаел?

— В колонията има търпимост за определени неща, но не и за това.

Сега всичко изведнъж ми се изясни — как Бъркли се бе държал на разстояние от жените в колонията, колко уклончиво ми бе отговарял, когато го подпитвах за романтичните му връзки. Стана ми драго, че е познал любовта, но какво ли му бе струвало? Колко ли му бе тежало да я пази в тайна?

— Смяташ ли, че един ден светът ще приеме подобни отношения? — попитах аз.

— Много ми се иска — отвърна той. — Но засега шансовете не ми изглеждат големи.

Почти бяхме изпили коняка, когато той ме отведе в малката спалня отзад и безмълвно свали дрехите ми; усетих устните му по клепачите си, върховете на пръстите му гъделичкаха вътрешната страна на китките ми. Строполихме се на леглото, преплели горещи ръце и крака. Той зарови лице в шията и косата ми, а движенията му бяха безкрайно нежни. Колкото и да копнеех за близостта му, бях обладана от спомена за първия ни и последен път заедно и за дните, изминали оттогава. Сърцето ми препускаше в галоп; боях се да не се пръсне.

— Не знам какво е това между нас — успях да кажа накрая. — Може би никога няма да имаме нищо повече отвъд този миг. — Докоснах го с ръце; гърдите му се повдигаха и спускаха в ритъма на дишането. Сенките ни се проектираха, слети, върху стената. — Но аз те харесвам, Денис.

— И аз теб, Берил. Ти си изключителна жена. И положително го знаеш.

Част от мен настояваше в този момент да му кажа истината за Лондон. Да го попитам за Карен и как вижда той този триъгълник. Но пък, от друга страна, не смятах, че нещо ще се разреши с разговори и обяснения. Ние бяхме направили своя избор, заедно и поотделно, нали така? Бяхме това, което бяхме.

Застанала на колене до него, галех ямките над ключиците му, прокарвах пръсти по врата му, широките рамене, бицепсите. Исках да го запомня с ръцете си.

— Ако можеше да започнеш живота си отново — попитах го аз, — би ли променил нещо?

— Не знам. Може би грешките ни правят това, което сме. — Той помълча известно време, после каза: — Единственото, от което истински ме е страх, с да не се откажа от живота. Да не спра да се стремя към… някаква цел, разбираш ли?

— Мисля, че да.

Задържах ръката си върху сърцето му. Тихите му равномерни удари се предаваха на дланта ми. Истина беше, че много от превратностите на живота, които ме бяха довели тук, в тази стая, бяха болезнени и струваха скъпо, но в този момент се чувствах толкова жива, че нямаше накъде повече. Бях изпълнена с ужас, но не исках да избягам от него. Не бих го направила… ако зависеше от мен.

— Денис?

— Ммм?

— Радвам се, че сме тук.

— Да — каза той на устните ми, докато дъждът плющеше над главите ни.

Дори покривът да се стовареше върху нас, нямаше да трепна. Бях в прегръдките му. И с радост бих се удавила.