Пола Маклейн
Лейди Африка (53)

52

Сафарито започваше след броени дни и Карен даваше вечеря в чест на кралските гости; Денис й бе уредил присъствието им, само и само да има мир. Протоколно, тя нямаше достъп до резиденцията на губернатора, но нищо не спираше принцовете да й отидат на крака. И тя се беше подготвила подобаващо — вечерята надминаваше всичко друго, на което бях присъствала досега. Беше съставена от толкова блюда и деликатеси, че много скоро престанах да ги броя. Имаше шунка, маринована в шампанско, с гарнитура от прилични на рубини горски ягоди и едри, сочни семена от нар; и пай с трюфели и сметана. Когато готвачът на Карен, Каманте, внесе десерта — перфектно бухнали кръгли кексчета с ром и хрупкава, златиста коричка, — имах чувството, че не стъпва по земята от гордост.

Наблюдавах внимателно Карен, убедена, че за нея тази вечер е един от върховните мигове в живота й, но очите й гледаха уморено под пудрата и туша. Плановете за сафарито бяха претърпели развитие: сега и Бликс щеше да се включи като дясна ръка на Денис. Всъщност от едно сафари се бяха родили няколко: за начало кратка експедиция в Уганда, последвана от няколко ловни излета до Танганайка; Коки също бе поканена да се присъедини като съпруга на Бликс и официална домакиня на събитието, която да се грижи ваните да са пълни с гореща вода в края на деня, а рецептите за джин на доктор Търви да не секват. Само Карен бе оставена на произвола и както скоро щях да науча, беше бясна от този факт.

Кулминацията на вечерта беше нгомата на племето кикую — най-голямата, която бях виждала до този момент. Няколко хиляди танцьори, събирани от цялата област, изнесоха пред двамата принцове спектакъл, който те дълго нямаше да забравят. Централният огън беше огромна клада, чиито огнени езици ближеха небето. Около нея имаше няколко по-малки, но също така внушителни, като светещи спици около главината на гигантско колело. Биенето на тъпаните ту отслабваше, ту се усилваше като пулсиращи вълни от енергия, а мъжете и жените подскачаха и кършеха тела в сложни танци от древността.

Докато наблюдавах всичко това, си припомних за нгомите от моето детство, когато с Кибии се измъквахме крадешком от къщи, за да ги наблюдаваме чак до зори, омагьосани и объркани от чувствените реакции, които танцьорите извикваха у нас — емоции, които все още не знаехме как да назовем. Оттогава аз се бях променила много, бях съблякла безброй кожи. Все още щях да позная Лаквет, ако изпълзеше от сенките, за да застане в светлия кръг около огъня; но дали тя щеше да ме познае?

На верандата бяха окачени два ярки корабни фара, които Карен бе донесла специално от Дания като подарък за Бъркли, но си ги бе прибрала след смъртта му. Сега Денис беше застанал под единия, за да гледа нгомата, облегнат на каменната колона. До втория фар стоеше Мансфилд; в разположението им един спрямо друг имаше някаква странна симетрия, сякаш бяха врати, водещи към различни светове. За един миг неволно си представих как съдбата би могла да подреди живота ми по различен начин; в този алтернативен свят Денис би могъл да е мой съпруг и аз да нося в себе си неговото дете. И тогава щях да възприемам всичко по различен начин, да съм щастлива и възторжена за бъдещето, а не тревожна и потисната като сега. Но жребият беше вече хвърлен. Дори ако нещо в мен все още тайничко очакваше Денис да ме заобича, да остави Карен и да ме вземе за своя жена, какво значение имаше това? То никога нямаше да се случи.

Извърнах глава към огъня; пламъците се издигаха, златисти и медночервени, а във въздуха се рееха искри като звезден прах.

Няколко дни по-късно, в края на работния ден, почуках на вратата на Рута и Кимару. В кухнята им миришеше на подправки и задушено месо. Асис, вече четиригодишен, беше наследил високото квадратно чело на баща си и неговата самоувереност. Обичаше да застава на глинения под до масата и да подскача нагоре, колкото му държаха силите; толкова ми напомняше на Кибии, че като го видях, сърцето ми спря.

— От него ще стане отличен моран, нали? — попита Кимару.

— Перфектен — съгласих се аз и най-после споделих с тях, че и аз ще имам дете.

— Да, Беру — каза добродушно Рута; разбира се, вече знаеше. Абсурдно бе да се залъгвам, че мога да скрия нещо от него. — Нашите деца ще си играят заедно, както ние някога, нали?

— Ами да! Може дори да ловуват заедно. И двамата помним как става… Аз със сигурност.

— Един моран никога не забравя — отвърна той.

— Ти си моето семейство, Рута. Ти и Асис, и Кимару. Надявам се, че го знаете.

Той кимна. Очите му бяха черни и живи. Имах чувството, че ако се взра дълбоко в тях, ще открия дните от нашето детство. И в този момент у мен проблесна слаб лъч на надежда за моето бебе. Нямаше да е лесно, но ако Рута беше край мен, за да ми напомня коя съм всъщност, всичко щеше да е наред. Щеше да се наложи да изтърпя Англия и майката на Мансфилд, но следващото лято щяхме да си донесем бебето у дома. „Мелела“ щеше да бъде за моя син онова, което „Зелените хълмове“ беше за мен. Ако гледах така на нещата, бъдещето не би трябвало да ме изпълва с ужас.

— Какво казва баща ти? — попита Рута.

— Още не знае.

— Аха — каза той, после повтори една поговорка на суахили, с която ме бе предизвиквал преди много години. — Новото е хубаво, дори да боли.

— И аз така съм чувала — отвърнах и ги оставих да вечерят на спокойствие.