Пола Маклейн
Лейди Африка (7)

6

Когато дойдох на себе си, Бишон Синг ме носеше на ръце, навел глава над лицето ми. Не исках да питам какво се е случило с Пади или колко тежки са раните ми. Кръв се стичаше от разкъсаното ми бедро по бялата роба на Бишон.

Новината бе сварила баща ми при конете. Когато дотича, той ме грабна от ръцете на коняря и ме притисна до себе си. Бях спасена, при това повторно, защото нещо такова се бе случвало и преди.

Бишон Синг ме бе видял да тичам покрай него, докато чешел конете ни на двора. Когато се изкачил тичешком на хълмчето, Пади вече бил стъпил на гърба ми, раззинал уста, и от черните му бърни капели лиги. Той изревал отново и без малко не прогонил Бишон Синг и неколцината коняри, които тичали след него, опитвайки се да изглеждат по-едри, отколкото били, и да викат мъжествено и страховито. И тогава отнякъде се появил бвана Елкингтън с великанския си ръст, размахващ дългия кожен бич като огромна приливна вълна; тънкият му връх наелектризирал въздуха.

— На лъва не му хареса, че го безпокоят — каза Бишон Синг. — Но бвана го погна, крещеше му и го налагаше с бича, докато накрая Пади се разяри и се нахвърли върху господаря си. Всичко стана толкова бързо, че на бвана Елкингтън не му оставаше друго, освен да побегне към баобаба. След секунда беше вече горе, а Пади ревеше наоколо като същински Зевс. След което изчезна.

Раната започваше от прасеца ми и продължаваше почти до хълбока, като ме болеше така, сякаш някой държеше крака ми над огън. Усещах и всяка от дълбоките дупки от ноктите на Пади, който беше стъпил на гърба ми, както и по-малките дупчици на шията, под подгизналата ми от пот коса. Когато дойде докторът, баща ми отиде в съседната стая при Джим и госпожа Елкингтън и тримата с остър шепот заобсъждаха как трябва да се постъпи с Пади. Малко по-късно от близката ферма дотича прислужник с новината, че Пади удушил коня на съседа и го завлякъл нанякъде, за да го изяде.

Джим и баща ми заредиха пушките си и заръчаха на конярите да приготвят конете им. В главата ми бушуваше буря от емоции. Пади беше на свобода. Част от мен се боеше, че може да се върне във фермата и да нападне още някого — когото му скимне. Но, от друга страна, ужасно ми беше жал за него. В края на краищата той беше лъв и беше създаден да убива.

Докторът ми даде лауданум, после заши раните ми с извита игла и дебел черен конец. Аз лежах по корем, а Бишон Синг ме държеше за ръката. На китката му потрепваше тънка метална гривна, бялата му чалма беше навита безброй пъти около главата, а краят й беше втъкнат някъде, без да се вижда, като онази змия от приказката, дето погълнала собствената си опашка.

— Един камшик за Пади е все едно ухапване от комар — каза ми Бишон Синг.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво е за един лъв удар с камшик? Той и без това е щял да те пусне. Може би изобщо не си била предназначена за него.

Усещах изопването на кожата ми, докато докторът ме дупчеше с иглата, сякаш по тази част от тялото ми преминаваше слаб електрически ток. Думите на Бишон също ми подействаха като токов удар.

— А за какво съм предназначена тогава?

— Какъв прекрасен въпрос, Берил. — Той се усмихна загадъчно. — И понеже днес не умря, имаш още време, за да си отговориш.

Останах няколко седмици при семейство Елкингтън; госпожа Елкингтън ми поднасяше вкусна храна на бамбукова табличка: джинджифилови сладкиши, яйца на очи, ледени плодови сокове. Караше готвача да ми приготвя всеки ден кейк, сякаш така се опитваше да изкупи стореното от Пади, чийто гневен, понякога страховит рев се разнасяше от кошарата зад заграждението за конете.

Бяха го хванали цели четири дни след бягството му и го бяха довели обратно вкъщи. Когато госпожа Елкингтън ми каза, че бил затворен, това, вместо да ме успокои, накара стомаха ми да се свие. Аз бях тази, която подмами Пади, притичвайки пред носа му, а сега той страдаше заради нещо напълно естествено, което бе направил. За всичко бях виновна аз, да не говорим, че жалният му рев не ми даваше покой, докато лежах на тясното легло у семейство Елкингтън. Запушвах ушите си с длани, спокойна при мисълта, че го държат под ключ. Спокойна, но и гузна. В безопасност, но измъчвана от вина.

Когато най-после бях в състояние да отпътувам с двуколката на Елкингтън за Найроби, а оттам с влак за вкъщи, се чувствах така, сякаш бях излязла от собствения си затвор, в който вместо решетки ме ограждаха ужасните звуци, издавани от Пади. Освободих се от мисълта за него и престанах да сънувам ужасни кошмари едва когато разказах на Кибии за случилото се. Той и още няколко момчета седяха неподвижни като коловете на оградата, а аз разтягах до безкрай всяка най-дребна подробност от тази история, която ставаше все по-дълга, усукана и страховита, а аз самата все по-дръзка и корава — истински воин и герой, а не безпомощно момиче, подгонено като дивеч и едва измъкнало се от зъбите на хищника.

Всеки обучаващ се моран от племето кипсиги трябваше да издебне и убие лъв, за да заслужи копието си. Ако не успееше, щеше да се опозори. Ако успееше, животът му не би могъл да бъде по-прекрасен. Красиви жени щяха да възпяват името му, подвигът му щеше да се запише в историята, в стихове, които собствените му деца и внуци щяха да повтарят в захлас, да ги драматизират в игрите си. Винаги бях завиждала на Кибии, задето го очакват такива чудеса от храброст и слава, и сега не можех да сдържа радостта си, че съм оцеляла след нещо, пред което той още не се е изправял. А пък истината беше, че колкото и да украсявах историята с Пади, тя се бе случила, а аз бях жива, за да я разкажа. Това само по себе си имаше мощно въздействие върху мен. Чувствах се непобедима, способна да премина през всички изпитания, които животът би могъл да запрати срещу мен, но, разбира се, без да имам и най-малка представа какво ме чака всъщност.

— Двамата с Ема мислим, че е редно да тръгнеш на училище в Найроби — каза баща ми няколко седмици след завръщането ми от имението на Елкингтън. Ръцете му лежаха неподвижно върху масата, на която бяхме седнали да вечеряме.

Подскочих и вдигнах глава към него.

— А защо не нова гувернантка?

— Не можеш цял живот да дивееш. Трябва ти училище.

— Мога да уча тук, във фермата. Няма да се бия с никого, обещавам.

— Тук не е безопасно за теб, не виждаш ли? — обади се госпожа О.

Приборите й за хранене лъщяха недокоснати, в тях се отразяваха отблясъци от ветроупорния фенер, и на мен изведнъж ми просветна, че всичко това се случва само защото не съм намерила начин да я поставя на мястото й веднъж завинаги. Просто й бях свикнала. Оставила се бях разни новородени жребчета, сутрешната езда и игрите с Кибии да отвлекат вниманието ми. Но тя така и не бе успяла да свикне с мен.

— Ако имаш предвид Пади, това изобщо не биваше да се случва.

— Естествено, че не биваше! — Виолетовите й очи се присвиха. — Само че се случи. Ти се мислиш за неуязвима, тичаш полугола с момчетата, бродиш из пущинаците, където може да ти се случи какво ли не. Какво ли не! Ти си още дете, макар че май никой наоколо не го съзнава.

Свих ръцете си в юмруци и ги стоварих с всичка сила върху масата. Разкрещях се, бутнах чинията, приборите ми издрънчаха на пода.

— Не можете да ме принудите! — изревах накрая с продрано гърло. Лицето ми пламтеше от гняв.

— Не зависи от теб — каза само баща ми и стисна устни неотстъпчиво.

На следващата сутрин се събудих призори и яздих до ранчо „Екватор“, за да се видя с лейди Ди. Тя беше най-милата и умна жена, която познавах. Вярвах, че ще измисли някакво решение.

— Баща ми изглежда непреклонен — оплаках се аз още от вратата. — Но всъщност играе по свирката на госпожа О. Тя му е внушила, че ако продължавам да я карам така, все някога ще ме разкъса лъв. Но какво й пука за мен! Аз само й преча. За това става дума.

Лейди Ди ме отведе до едно уютно местенце на килима и ме остави да си кажа всичко, което ми беше на душата, без дори да си поема дъх. Накрая, когато се поуспокоих, тя каза:

— Не знам какви са мотивите на Ема, нито на Клът, но аз лично бих се чувствала горда един ден да те видя като истинска млада дама.

— Мога да науча и тук онова, което трябва!

Тя кимна. Имаше особен маниер на кимане — мил и предразполагащ, дори да не беше съгласна с човека насреща.

— Не всичко. Като пораснеш, ще мислиш различно за образованието и ще си доволна, че си променила мнението си. — Тя посегна, хвана ме за ръката и я обърна в своята с дланта нагоре. — Усвояването на знания не е само за да се научим как да се държим в обществото, Берил. Знанието си е нещо твое, нещо прекрасно, което да пазиш за себе си.

Вероятно през цялото време я бях гледала начумерено, защото прочетох в очите й безкрайно търпение.

— Знам, че за теб е настъпил едва ли не краят на света — продължи тя. — Но не е така. Ще ти се случат толкова много неща. Те са там, в света, който те очаква, и от теб зависи да си ги вземеш.

Пръстите й описваха кръгчета в средата на дланта ми и ме приспиваха. Неусетно задрямах, сгушена в нея. Когато се събудих малко по-късно, тя стана от мястото си и поръча на прислужника да ни донесе чай. След това седна на писалището си, като запрелиства огромния атлас, който толкова обичах, докато стигна до Англия — зелена като изумруд.

— Мислиш ли, че някога ще ида там? — попитах аз.

— А защо не? Англия си остава твоята родина.

С върховете на пръстите си обходих градове, които звучаха едновременно познати и чужди: Ипсуич и Нюкий, Оксфорд, Манчестър, Лийдс.

— Майка ти пише ли от Лондон? — попита тя.

— Не — отвърнах аз, донякъде смутено. Никой никога не споменаваше майка ми и това правеше живота по-лек.

— Бих могла да ти разкажа някои неща за нея, стига да искаш.

Поклатих глава.

— Тя вече не ме интересува. Само фермата има значение за мен.

Госпожа Ди ме изгледа продължително, сякаш размишляваше върху чутото.

— Съжалявам. Не искам да любопитствам.

Малко по-късно лорд Ди влезе с наперена стъпка.

— Моите любимки! — възкликна той, като ни видя заедно.

— Берил е имала тежък ден — предупреди го лейди Ди. — Скоро ще тръгва на училище в Найроби.

— Аха! — Лорд Ди се отпусна тежко на стола срещу мен. — Чудех се кога ли ще се стигне и до това. От теб ще излезе добра ученичка, момиче. Наистина. Винаги съм казвал, че имаш ум като бръснач.

— Не съм толкова сигурна — казах аз и унило вдигнах чашата с изстинал чай.

— Обещай да се отбиваш да ни видиш при всяка възможност. Нашият дом е и твой. И винаги ще бъде.

След като се сбогувах с него, лейди Ди ме изпрати до конюшнята и сложи ръце на раменете ми.

— Няма друго такова момиче като теб в целия свят, Берил. Един ден ще го разбереш. Ще се справиш в Найроби. И навсякъде другаде.

Когато се прибрах във фермата, вече мръкваше. Планините бяха станали мастиленосини и плоски на фона на безкрайното небе. Малкия Макгрегър преодоля билото на хълма и се запъти към заграждението зад конюшните; тогава видях Кибии, който вървеше по пътеката към селото си. Подвоумих се дали да му извикам, но за този ден се бях изморила от приказки, а и не знаех как да му кажа, че скоро вече няма да ме има по тези места. Не знаех как да се сбогувам с него.