Ерика Суайлър
Книга на тайните (8)

8

Подводните трикове са по същество изтезание — давиш се, без да се удавяш, но Еванджелин можеше да го понесе. Когато немият младеж я отведе при Пийбоди, тя беше сигурна, че ще има последствия от това, но не можа да устои на топлия поглед на момчето, което я хвана за ръка и й направи знак да го последва.

Еванджелин беше свикнала с обикновените дрехи и непретенциозните хора в Кромскил, така че видът и поведението на Пийбоди я шокираха. Не знаеше дали да гледа първо пищното му облекло, богато украсената вътрешност на фургона или младия мъж, чиято коса бе прибрана под тъмнопурпурна, почти черна кърпа.

— Какъв късмет! Зашеметяващ екземпляр, нали? — възкликна гръмко Пийбоди.

Мъжът я оглеждаше от главата до петите, а докато траеше инспекцията, девойката не можеше да помръдне, сякаш краката й бяха заковани за дъските на пода. В дъното на фургона младежът седеше на малко хитро замислено легло, което се прибираше в стената, когато не се използва. И той я следеше с поглед, но й вдъхваше спокойствие.

— Еванджелин, значи? Изтънчено име. Да, ще го запазиш.

Директорът на трупата потупа кожената корица на книгата си с върха на перо за писане и кимна към другия обитател на фургона:

— Вече познаваш нашия Еймъс.

— Да.

Възрастният мъж крачеше напред-назад, но се принуждаваше да прикляка леко заради ниския таван. Когато мина покрай нея, я докосна с кадифен ръкав.

— Струва ми се, че си избягала.

— Не съм, господине.

— Пфу! Не те бива в лъжите. — Пийбоди се засмя и коремът му се разтресе. — И на мен ми се е случвало да бягам. Имаш ли близки?

— Никакви.

Изпод мустаците му грейна усмивка:

— Отлично! Всички тук сме сираци. Вземи например този чудесен млад мъж. — Посочи Еймъс. — Няма си никого. Освен това е и ням, горкият. Колкото до мен, майка ми се спомина преди много години, господ да дава мир на душата й. — Пийбоди размаха театрално ръце.

Значи младежът беше ням. Еванджелин си спомни, че я докосваше внимателно, но дланите му бяха груби като на ратай. Следеше я с очи, пълни с кротко любопитство.

— С какво се занимаваш, скъпа моя? — запита Пийбоди.

— Как с какво?

— Всички трябва да се занимаваме с нещо. Макар че ще ни е много приятно да ни гостуваш, нашата малка група е, така да се каже, пътуващ бизнес — наблегна на последната дума. — Всеки допринася по свой начин. Аз — провлачи мъжът, — аз се грижа за ежедневната организация, планирам маршрута, по който пътуваме, говоря, когато има нужда да се говори, и управлявам приходите, които получаваме. Еймъс е чирак на нашата гадателка и понякога играе ролята на дивачето.

Мълчаливият лик на младежа пламна. Еймъс неволно погледна към босите си мръсни стъпала.

— Може да съм щедър и благороден, но е отвъд възможностите ми да приема в цирка някой, който няма потенциал да носи приходи. И така, мило дете, какво можеш да правиш?

„Убивам. Убийца съм“ — помисли си Еванджелин. Прехапа устни и си спомни какво бе разказвала баба Висер за някогашното й кръщене и какво бе открила самата тя в студеното сърце на реката.

— Стоя под вода, без да дишам. Тоест… мога да плувам.

Под периферията на закривената шапка Пийбоди повдигна белите си вежди.

— Много хора могат да плуват — рече мъжът.

— Ако трябва да съм по-точна, господине, не мога да се удавя.

— Отлично. — Директорът на цирка се усмихна леко и записа нещо в книгата си. — Хубаво е, че си красива — измърмори. — Красавицата, която не може да бъде удавена. Морска сирена, прекрасно! Много добре. Младежът ще ти помогне да се настаниш. Не можем да те отпратим.

До късно през нощта Пийбоди скицираше различни начини, по които да показва морската сирена. Не можеше девойката просто да седи и да не диша. Нужен й бе съд, който да побира много вода, но да е достатъчно малък, за да е лесен за пренасяне. Нещо като бъчва, но по-плитко и не чак толкова голямо, колкото каците, в които ферментира виното. Съдът трябваше да е разглобяем, а обръчите и дъгите му да могат да се прибират, в случай че момичето не бе това, за което се представя. Пийбоди писа, докато и последната свещ угасна и фургонът потъна в мрак.

Не след дълго Мелина изнесе частно жонгльорско представление, с което помогна Пийбоди да получи добра цена от един шотландски бъчвар в Таритаун. Коритото, което директорът на цирка купи, беше семпло, но хубаво. Ръчно изковани обръчи обгръщаха дървени дъги, които идеално прилягаха една към друга. Беше достатъчно широко, за да се плува в него, а дълбочината му позволяваше изправен човек да вижда какво става дори и на дъното.

Докато трупата лагеруваше и чакаше да получи готовото корито, Пийбоди заръча на Бено да изгради редица от малки пейки, на които да могат да сядат до десет души.

Бено използва стари сандъци и ведро за пране и с помощта на Еймъс от дъските им скова здрави стъпаловидни скамейки. Един следобед, докато ковеше и дялаше пейките, подхвърли небрежно:

— Онова момиче, плувкинчето, е доста красиво. Виждал съм те как го гледаш.

Еймъс кимна. Изпод длетото на Бено излизаха къдрави стърготини.

— Не е толкова миловидна като Мелина, но все пак е хубава.

Младежът закрепи една дъска за друга и наклони глава. Въобще не се беше сещал за Мелина, откакто пристигна Еванджелин.

— Надяваш се да остане сред нас.

В гърдите на момчето нещо се стегна — чувство, което не можеше да назове. Сви рамене.

— По-добре си спести копнежите, нека видим първо дали има намерение да се задържи. Но пък Сузана… само си помисли как се огъва!

Еймъс продължи да гледа в дъските и не отговори на приятеля си. Беше невъзможно да прогони от главата си мислите за Еванджелин.

Всички от трупата носиха вода, за да напълнят коритото, освен Пийбоди и Мадам Рижкова — тежката физическа работа не беше по силите на старите им тела. Пийбоди надзираваше труда на артистите, раздаваше задачи и ги насочваше, а в това време обмисляше и усъвършенстваше речта, с която щеше да представя Еванджелин.

Щеше да я обяви за сирена от потъналата Атлантида, за чудо на мистичните тайнствени морета. В нетипичен за него изблик на щедрост Пийбоди поръча на художник да нарисува плакат, на който Еванджелин бе изобразена с рибешка опашка.

Девойката изрази загриженост, че хората ще се разочароват, щом видят, че не притежава подобен израстък, но Пийбоди й отвърна:

— Ти си красива. Всичко друго е без значение, стига да задържаш дъха си и да правиш подводни номера.

Директорът настоя Еванджелин да носи бяла рокля и когато момичето влезеше във водата, тя се диплеше около нея.

Първата част от представлението беше безобидна — предимно плуване. Девойката лежеше по гръб във водата и загребваше с ръце, а около нея криволичеха гънките на мократа й рокля и вълните на синкавочерната й коса. Поспираше да помаха и да се усмихне. Пийбоди дърдореше нещо за загадъчния й произход, после издигаше ръка драматично, удряше по коритото с длан и изреваваше: „Гмуркай се!“

Еванджелин изтласкваше въздуха от гърдите си и потъваше на дъното на басейна. Полите й се мержелееха под повърхността, докато Пийбоди говореше, а гласът му стигаше до нея през водата. Директорът заръчваше на публиката да брои, ако може, и се впускаше в продължителен мрачен монолог.

— Мъченията и ужасите на дълбините, драги дами и уважаеми господа! Това клето създание, това крехко девойче, има смелостта да се изправи срещу тях! А вие бихте ли могли да оцелеете на нейно място? — Тук той посочваше с пръст най-малкото дете сред тълпата. — А ти, млади момко, можеш ли да оцелееш?

Под повърхността Еванджелин беше сама с водата и страховете си. Когато затваряше очи, пред нея изплуваше образа на баба Висер, със сините си устни старицата я питаше защо го е направила. Водата натискаше корема и гръдния й кош и я милваше, но тя се чувстваше, сякаш е в ръцете на баба си, която стене: „Моля те!“

Цяла вечност след началото на представлението Пийбоди почукваше по стената на коритото — сигнал, че Еванджелин трябва да изплува. Девойката разперваше ръце така, че ръкавите на роклята се разтваряха край нея като криле, и се издигаше. Първо над водата показваше само върха на главата си, след това очите и бавно ги отваряше. Усмихваше се артистично, както я бе учил Пийбоди. Чак когато издигнеше и раменете си над повърхността, Еванджелин си поемаше въздух. Щом изпълнеше дробовете си с въздух, роклята прилепваше плътно към кожата й и тя излизаше така, сякаш Венера се ражда от морската пяна. Първоначално се срамуваше от похотливите погледи на мъжете в публиката, но после рутината притъпи усещането за свян.

Винаги я наблюдаваха два чифта очи — едните принадлежаха на мъжа с белязаното лице, а другите — на немия младеж.

Когато трупата беше на път по калните маршрути между градовете, коритото й служеше и за легло. Обърнато настрани и постлано със слама, от него се получаваше нелош подслон. Предната част бе закрита от мушама, която я пазеше от вятъра и дъжда и й осигуряваше поне малко уединение. Девойката закрепи куки от външната страна на дървените дъги и закачи за тях завесата, която й бе подарила Мелина. Така коритото се превърна в нещо като нейна лична стая.

Не беше нарочно, но някак се оказа, че наблюдава немия чирак на гадателката. Младежът се движеше с бързината на див звяр и Еванджелин винаги можеше да разчита на помощта му, но често го хващаше, че я зяпа. Той бързо отклоняваше поглед, но нещо в него я караше да се чувства разкрита, сякаш момчето знаеше тайната й. Носеше й одеяла, за да покрие местата, където сламата стърчеше от постелята й и я бодеше. Внимателно проверяваше с пръсти дали всички цепнатини в стените на коритото са добре запечатани със смола. Оставаше при нея до момента, когато тя дърпаше мушамата плътно пред отвора на коритото и нежно му казваше: „Лека нощ, Еймъс“.

Еванджелин не знаеше, че младежът се крие наблизо, докато тя заспи. Когато дърпаше завесата всяка вечер, девойката въздъхваше облекчено. Чудеше се как ли би звучал гласът му, ако Еймъс можеше да говори. Пийбоди казваше, че той е ням, но никога не бе уточнявал защо. Може да е бил ранен. Еванджелин се питаше дали младежът въобще може да издава звуци и как разкрива бъдещето на хората, щом няма глас.

И докато Еймъс сънуваше сънища, каквито прилягат на диваче (тичаше из мочурища, гъмжащи от животинки; полягаше върху мек мъх, от който ставаше чудесна постеля; усещаше приятно хладния допир на реката до кожата си и виждаше красива жена във водата с разпиляна около нея коса), нощите на Еванджелин тънеха в мрака на кошмарите. Девойката сънуваше как изпълзява от сивата къща в Кромскил с разранени колене, покрити с кал и борови иглички. Баба й винаги я преследваше — лицето й беше мораво и тя се молеше за милост и спасение: „Защо? Защо? Толкова те обичах!“

Трупата тъкмо бе тръгнала от Филаделфия към островърхите тухлени къщи на Нюкасъл, когато небето се разцепи и плисна дъжд като из ведро, който почти удави менажерията. Миниатюрното конче риташе и разтърсваше фургона си, а ламата виеше като ранено дете. Уплашен от вероятността да заседнат в калните пътища, Пийбоди нареди фургоните да спрат, докато дъждът отмине. С настъпването на нощта задушливата жега принуди всички да се разотидат по леглата си. Въздухът бе натежал от буреносни облаци, а небето натискаше Еванджелин, както баба й я бе притискала под себе си някога. Девойката спеше неспокоен гузен сън.

Всичко започна с кошмар, в който бягаше. Коленете й отново бяха окървавени и въздухът не й достигаше. После се препъна и падна — баба й бе сложила длан върху шията й и я натискаше към пода на кухнята, старицата отваряше с пръсти устата й и наливаше кана след кана гореща вода в гърлото й. Врялата вода преливаше от устата й, попарваше вътрешностите й и изпълваше зейналите рани, които вината беше прояла в плътта й.

Писъкът на Еванджелин се разнесе из лагера и стресна спящите наблизо артисти. Еймъс се събуди и веднага се сниши, готов за скок. Подуши въздуха и се ослуша. Ехото се плъзна по кожата му и младежът усети, че го полазват тръпки. Скочи от леглото си във фургона на Пийбоди, отметна кадифената завеса и се втурна в посоката, от която бе дошъл звукът.

Пръстите на краката му затъваха в меката почва. Еймъс стигна до обърнатото корито и се покатери в него. Колебливо отмести мушамата и дръпна завесата. Надникна с разширени от любопитство и тревога очи. На дъното на коритото девойката се гърчеше и риташе. Не приличаше на жената, която бе виждал да изплува от водата, а на диво животно, хванато в капан. Заслуша се. Тя дишаше тежко. Не, давеше се. Не можеше да диша, мяташе се, нещо не бе наред с нея, беше я страх.

Еймъс се промъкна до девойката и докосна бузата й. Постави ръка на рамото й и му се стори, че нещо сякаш го придърпва: „Ела!“ Разтърси я леко, а мекотата на кожата й го изненада. Беше хладна на допир въпреки жегата навън.

Еванджелин отвори очи. Дръпна се уплашено и се удари в дъските на коритото. Движеше устни, но от тях не излизаше звук. Еймъс я разбираше. Звуците бяха толкова много, че не можеха да се излеят наведнъж. Девойката потрепери, свита до стената.

Младият мъж докосна ключицата й. Момичето го обгърна с ръце и тогава той забеляза тъмночервеното петно на рамото й — там, където се бе ударила в дъските. Удивително. Погали го с пръсти, очерта ръбовете му. Белегът беше тъмна сянка върху бялата й кожа, руменина в дълбините на плътта й. Възможно ли бе една синина да е толкова красива? Еймъс се опита да изведе Еванджелин от леглото, далеч от кошмарите. Задърпа я за ръката, но тя го стискаше здраво и заплака още по-силно. От очите й бликаха сълзи. Младежът не разбираше защо, но усещаше нужда да я прегърне. Когато понечи да я сложи да легне, да й помогне да заспи пак, девойката не помръдна. Докосването й беше като нещо топло, което не можеше да приеме точна форма в съзнанието му — неясен спомен от отминалите дни на детството му.

Младежът си помисли, че може да си легнат, че ще се сгуши в постелята до това нежно момиче с грапави колене и красива синина. Тя заспа. Да, Еванджелин можеше да спи. Еймъс реши да остане буден. За всеки случай. Девойката беше много уплашена и мека като гъши пух.

В отчаян опит да прочисти фургона си от застоялия въздух и лошите духове, Мадам Рижкова отвори вратата си и погледна към другия край на мократа поляна. Тогава чу писъка. Косата на тила й настръхна и я полазиха тръпки, сякаш мъртвите я повикаха по име. Чувала бе този звук и преди и беше прекосила океани, за да избяга от него. Бързо стисна очи, но в съзнанието й изплува бледа мъжка ръка с познати ъгловати пръсти, която изчезна под повърхността на леден поток. Щом отвори очи отново, видя сянката на чирака си, който бягаше в нощта. Към мястото, където спеше гмуркащото се момиче. Рижкова изкриви устни в гримаса. Изплю се, за да не назове създанието по име, но не можеше повече да го удържа в себе си. „Русалка.“

С настъпването на утрото Пийбоди ги откри заедно — преплетените им уморени тела лежаха полузаровени в сламата на разкъсаната постеля. Еймъс бе прегърнал плътно Еванджелин през рамо и докосваше с пръсти грозната синина на кожата й. Двамата бяха като странни парчета от пъзел, които въпреки грубите си ръбове все пак си пасваха. От години Пийбоди не бе изпитвал такъв копнеж, какъвто навярно бе довел младежа тук, а откак бе починала жена му, бяха изминали поне десет лета. Искаше му се да потупа момчето по главата, да разроши косата му, но реши да не буди младите. Тихо дръпна мушамата и благодари на щастливата си съдба. Бъдещето беше изпълнено с прекрасни деца — дивачета и морски сирени, гадателки и танцьори — всичките до едно красиви и доходоносни.