Ерика Суайлър
Книга на тайните (14)

14

Измислиха езика си потайно, тъй като всичко зависеше от измъкването на картите от Рижкова. Уроците ставаха спонтанно и непланирано — след вечерните представления в малки градчета, в еднообразните дни на дълги преходи, в ранните утрини или по късна доба, когато цялата трупа, с изключение на няколко неспокойни души, бе потънала в сън. Когато прекарваха дните си в пътуване, Рижкова заспиваше непробудно. Друсането и клатенето по пътищата дотолкова я изтощаваха, че понякога Еймъс трябваше да сложи длан под носа й, за да се увери, че старицата още диша. Ако навън станеше хладно, чиракът на гадателката я намяташе с още един шал. Този дребен жест на грижа поне малко успокояваше съвестта му, която го глождеше заради кражбата на картите.

Еймъс подаваше сигнал, че ще има урок, като оставяше карта сред завивките на Еванджелин, между дъските на коритото или в кутията й с гребени. Девойката пъхаше картончето в ръкава си и го носеше до кожата си, докато намери младия мъж, който обикновено я чакаше зад фургона на прасето, в най-далечния край на лагера. Еймъс обичаше да прекарва свободното си време с животните и затова, докато се навърташе край тях, нямаше как да събуди нечие подозрение. Хващаше Еванджелин за ръка и я повеждаше през гората или край някоя от реките, чието течение циркът често следваше. Двамата се спираха до клон, на който можеше да се седне, или зад скали, които ги скриваха от любопитни погледи. На срещите им девойката носеше груба рокля от зебло, за да не привлича внимание. Еймъс не вземаше подобни мерки — все още знаеше как да стъпва безшумно и да застива неподвижно, докато се слее с околността.

След всяка закътана полянка, тревиста могила или крив клон двамата ставаха все по-близки. Еванджелин научаваше какво е обичал Еймъс, когато е тичал на воля в дивата природа, и какви тайни е открил: зеленият мъх се превръща в мека възглавница, речните жаби крякат развълнувано, когато хвърлиш камъче по тях. Всяка среща й носеше ново познание. Покрай картите и свиренето на стръкове трева тя неусетно се влюби в немия младеж.

Уроците започваха по същия начин като гаданията — с определяне на участниците. Кралицата мечове беше Еванджелин — приличаха си по тъмните коси и светлата кожа. Девойката виждаше само физическото сходство и не знаеше, че образът от картата носи в себе си мъка и загуба. Еймъс прецени, че е по-добре да не й разкрива тази подробност, но не можеше да пренебрегне усещането, че от любимата му струи тъга, и жадуваше да я утеши. Младежът посочваше за себе си Глупака, защото изглеждаше дружелюбен, а и кученцето му караше Еванджелин да се усмихва. Заедно двамата избраха символи за останалите артисти от трупата.

Отшелникът беше Пийбоди — очевиден избор, тъй като на рисунката имаше старец с фенер и дълга бяла брада. Несведущите вероятно оприличават картата на самотник или мъдрец, но Еймъс знаеше, че Отшелникът е съветник, закрилник и човек, който споделя опита си. Младежът виждаше тъкмо така възрастния мъж, който се бе превърнал в нещо като баща за него. За Мелина подбраха двойка пентакли — младеж, жонглиращ с две златни звезди. За Сузана, момичето каучук, Еванджелин се спря на Обесения: обърната с главата надолу фигура на висящ мъж, който бе завързан за единия си крак, а другия бе свил в коляното. Еймъс нямаше как да й обясни, че Обесеният се счита за връзка между божественото и материалното, че често се появява в гаданията на опечалени хора или на такива, които се съмняват във вярата си. Навярно беше подходяща карта. Сузана беше тихо момиче — нима някой знаеше какво си мисли? За Бено Еймъс отреди четворка чаши. Седналият с кръстосани крака тъмнокос мъж от рисунката напомняше на приятеля му и изглеждаше щедър като него — в чашите имаше достатъчно питие, за да го сподели с много хора.

Оказа се трудно да изберат карта, която да представлява Рижкова. Еванджелин нареди големите аркани върху тъмната глинеста скала и ги заоглежда в търсене на възрастна жена. Нещо у Мадам Рижкова й напомняше за баба й и щом се сетеше за това, цялата настръхваше. Въпреки че двамата бяха добре скрити в падина край речния бряг, момичето все пак хвърляше подозрителни погледи към гората и изтръпваше, като си помисли какво би могло да сполети Еймъс, ако някой ги открие. За себе си не се боеше — мисълта, която я следваше, откакто напусна Кромскил, бе обвила тялото й като одеяло: „Аз съм убийца.“ Докосна картата, надписана Магьосникът. Беше подходяща — занаятът на Рижкова за мнозина бе равнозначен на магьосничество.

Еймъс поклати глава в несъгласие. Според Рижкова Магьосникът беше „дъхът на господ“. Учителката му имаше много способности, но да споделя волята на бог не бе една от тях.

Еванджелин се вгледа в стиснатите му устни и в напрегнатите му ръце. Не беше свикнала да вижда в младия мъж нещо, различно от одобрение, и затова му каза:

— Добре тогава, покажи ми коя е.

Младежът плъзна ръце над картите, едва докосваше хартията с върховете им, както бе правил хиляди пъти преди. Чакаше образите да му проговорят, да запеят като птици — всеки със своята песен, носеща различно послание. Всяка рисунка му казваше коя е и какво е предопределена да бъде. Когато спря показалец на точната карта, Еймъс я грабна от скалата. Висшата жрица.

— Не ставай смешен, та това е млада жена, при това носи кръст! Мадам Рижкова никога не би се окичила с такъв. По-добре да беше избрал Дявола. — Девойката се намръщи и се замисли. — Учителката ти ме мрази — рече.

Еймъс се опита да се засмее и пребледня при грозния стържещ звук, който издаде.

Еванджелин се усмихна и допря длан до бузата му:

— Гласът ти не е толкова ужасен. Просто е малко накъсан. Не ми пречи.

Младежът се изчерви и отново насочи вниманието си към Висшата жрица. Извади две карти от колодата и ги сложи пред стъпалата на Еванджелин: Светът бе обрамчен с гирлянд от зеленина, а небето му бе синьо като цветовете на метличината; над него Еймъс постави благосклонния лик на Слънцето. Сетне отново взе Висшата жрица и я положи върху другите две карти така, че тя ги покри напълно с величествената си роба.

— Значи тя е над небето и земята, така ли?

Макар че нямаше предвид точно това, Еймъс реши, че интерпретацията е много близо до истината. Спомни си ироничния смях на Рижкова, как го закачаше гадателката, как го научи да прибира косата си и колко изкривени бяха клетите й пръсти. Тези ръце най-често бяха докосвали неговите. Пийбоди се грижеше за него, потупваше го по гърба и го научи как да бъде диваче, а после и мъж. Ала Рижкова го научи да бъде човечен и да обича.

Да, Рижкова бе повече от небето и земята за него. Беше му като майка.

— Така ли я виждаш? — повтори Еванджелин.

Младежът се усмихна и кимна. Наясно бе, че девойката се бои от старата гадателка толкова, че страхът сковава тялото й. Но любимата му не знаеше за безбройните часове, прекарани в компанията на Рижкова, за търпението и вниманието, с което старицата се бе погрижила Еймъс да се превърне в нещо повече от диваче. Не знаеше, че именно Рижкова му бе дала име. Момчето взе картата и я притисна към сърцето си.

Еванджелин положи длан върху ръката му.

Еймъс започна да става все по-смел в кражбата.

По пътя за Бърлингтън проливният дъжд ги принуди да пренесат уроците си на закрито. Еймъс се промъкна с Еванджелин във фургона на Захарничка и ламата. Трупата бе спряла пътуването си заради пороя и всеки се бе изпокрил на сухо. Нямаше опасност някой да попадне на двамата млади. Рижкова навярно си мислеше, че Еймъс е останал при Пийбоди, а той вероятно предполагаше, че момчето е при гадателката. Еванджелин бе дръпнала мушамата плътно върху коритото си — знак, че неочаквани гости и любопитни погледи не са добре дошли. Влюбените се сгушиха в сламата на пода на фургона и затвориха очи, заслушани в дъха си и в бурята навън.

На вратичката на Мадам Рижкова се потропа. Старицата не бе свикнала да разговаря с мъжа, който реши да я посети тази вечер. Всъщност видът му я притесняваше — той се усмихваше иззад маска.

— Тук ли е Еймъс? Исках да го поканя да поиграем зарове. Не го намерих у Пийбоди и затуй… — Бено килна глава и Рижкова усети заучена лекота в движенията му. — Дали не е при вас?

— Да си виждал момичето? — запита гадателката.

— Мелина ли? При Сузана е, кърпят си роклите.

Много добре знаеше за кое момиче го пита.

— Морската сирена — рече старицата и присви очи.

Акробатът нервно пристъпи от крак на крак.

— А! — възкликна Бено и Рижкова забеляза сянка на тревога по лицето му, преди той да я прикрие и да отвърне с грижливо подбрани думи: — Няма значение. Ще ида да потърся Нат. Освен ако вие не се съгласите на една игра, госпожо.

— Ще кажа на Еймъс, че си питал за него. Сега ме остави — изръмжа гадателката.

Още преди да отвори кутията, Рижкова знаеше, че няма да намери колодата си. Почувства енергията на Еймъс да витае над капака; усети топлината, оставена от пръстите му. Вгледа се в празното място, където обичайно стояха картите й, и потрепери при мисълта за Кулата, която й се яви в едно гледане преди много време. Предателство и жена. Не очакваше, че ще се окаже предадена тъкмо тя. Краката й омекнаха и гадателката тежко седна на пода.

— Елена — прошепна старицата на себе си, — каква глупачка си била!

Русалките не напускат водите, от които са дошли. Рижкова бе платила висока цена, за да го научи. Момичето трябваше отдавна да е изчезнало — още когато Пийбоди поведе менажерията си по течението на друга река. Но по някаква причина тази русалка бе останала и се бе оказала по-силна и по-коварна от посестримите си.

Преди много години, като дете, когато все още била просто Елена и мислела само за плетки, Рижкова видяла през прозореца как една жена примамва баща й към потока. Татко й Степан бил широкоплещест здрав мъж, заякнал от полската работа, с брада — гъста и черна като меча козина, но и мека като гъши пух. Като момиче тя заравяла пръсти в нея. Тримата й братя били вече пораснали и възмъжали, когато Елена се родила. Напуснали били родния дом в търсене на свой собствен път — да воюват, да отглеждат реколта или да кръстосват моретата. Баща й бил изцяло на нейно разположение и тя го обожавала. На Елена й харесвало Степан да я вдига със силните си ръце и да я върти, сякаш е лека като перце. Наричал я „гълъбче“ и твърдял, че я обича най-много — повече, отколкото братята й. „Ти си моето съкровище“ — казвал й.

Докато не се появила онази жена. Бледият й лик изплувал от потока.

Само за месец бащата на Елена отслабнал, а реколтата на семейството загинала под жаркото слънце. Вместо да работи, Степан прекарвал дни наред край потока. Жена му заплашила да пусне отрова във водата, а той пък я заплашил, че ще я върже за печката. Когато Елена го молела да я повози на каруцата на път за работа, татко й не отговарял. Сутрин съпругата слагала в торбата му хляб, но Степан се прибирал и връщал самуна недокоснат.

Майката започнала да се моли.

Елена виждала как баща й умира. Веднъж зърнала измежду стройните стволове на елшите сияйната кожа и смеещите се очи на жената. Степан се протягал към нея, искал да я прегърне. Ръцете му, някога топли и силни, били залинели и немощни. Тъмното му брадато лице потънало в черната като сажди коса на жената. Елена го повикала, но гласът й не стигал до него. Разтърсила майка си, но тя не помръднала, застинала в молитва. Когато изтичала до брега на реката, вече било късно — баща й бил завлечен под водата.

След удавянето на Степан майка й чевръсто събрала цялата покъщнина в каруца и двете заминали за далечно село на брега на спокойно тъмно езеро. Елена плакала, не искала да изоставя баща си, защото мислела, че той е в потока. Но майка й я плеснала през ръцете и й рекла: „Ако останем да чакаме завръщането на баща ти, тя ще отнеме всичките ни любими мъже. Нима искаш да удави и братята ти?“ Елена се замислила. Какво значение би имало да загуби един-двама братя, ако това би могло да върне у дома баща й? „Убие ли ги, смъртта им ще тежи на твоята съвест“ — предупредила я майка й. Тогава Елена разбрала. От сега нататък никоя река не била безопасна, но поне в други води нямало да вижда лицето на баща си.

Когато майка й починала, младата жена напуснала родината си, пресякла много земи и цял океан, за да избяга от речната жена и удавения си баща. Пристигнала в непозната, но по-сигурна страна и там родила дъщеря си. Незабавно я покръстила, за да предпази душата й. Сега, цяла вечност по-късно, жена от други води изкушаваше момчето, което се бе превърнало в неин син.

Гадателката зачака край коритото, в което русалката спеше през нощта и се потапяше през деня. Видя как Еванджелин се задава — цялата поруменяла и запъхтяна — и се уплаши, че вече е успяла да открадне живота и младостта на Еймъс.

При вида на Мадам Рижкова Еванджелин замръзна на място. Старицата стоеше под проливния дъжд с подгизнали дрехи и пламнало от ярост лице. Разбрала бе тайната им.

— Мадам, трябва да се приберете във фургона си. Ще измръзнете до смърт. — Момичето тръгна към Рижкова и понечи да я прегърне през раменете.

— Не ме докосвай! Вкопчила си се в моя Еймъс, омагьосала си го и го караш да ме лъже. Виждала съм какво правите ти и твоят род. Ти си убийца, крадеш души. Русалка!

На Рижкова й идеше да закрещи, да извика, но годините, прекарани в гадаене на съдби, я бяха научили, че думите са най-силни, когато се изричат тежко. Старицата продължи заплашително:

— Ще си тръгнеш. Ще напуснеш това място и ще оставиш момчето ми на мира. Няма да ми отнемеш нищо повече.

— Мадам, май не познавате момчето си достатъчно добре — заяви Еванджелин, подмина Рижкова и се зае да развърже покривалото на коритото. Обърна поглед към старицата и добави: — А пък мен — още по-малко.

Стомахът на младата жена се свиваше, ала тя се насили да се успокои. Ръцете й трепереха, но тя ги стисна в юмрук.

— Върнете се в постелята си, Мадам. Би било ужасно, ако се простудите. Еймъс ще бъде съсипан. Аз самата много страдах, когато загубих баба си.

Чак когато бе в коритото си и мушамата плътно закриваше отвора; чак когато се сгуши в ъгъла с колене, сгънати към гърдите, Еванджелин позволи очите й да се навлажнят. Заплака, но не знаеше дали от страх, или от гняв.

Макар че мокрите й дрехи тежаха, Рижкова се втурна през калната поляна към фургона на Пийбоди. Когато влетя в покоите му, директорът на трупата, наведен над книгата си, рисуваше старателно детайлите на постройка, подобна на шатра. Коремът му преливаше над малкото писалище и скриваше написаното в долната част на страницата. Внезапната поява на гадателката го стресна, мъжът трепна и разкошното перо драсна грозна черта през рисунката.

— Проклятие!

— Момичето си заминава! — нареди Рижкова дрезгаво.

— Какво има? — рече Пийбоди, като се обърна на трикракото столче, което наричаше „сметачния стол“. Изгледа Мадам Рижкова с вдигнати вежди.

Старицата избухна:

— Морска сирена, така й викаш. Еванджелин. Тя покварява моето момче, моя Еймъс. Кара го да ме лъже.

Рижкова удари с длан по писалището на Пийбоди и размаза рисунката му още повече.

— Еванджелин? — Пийбоди замислено засука края на брадата си, а после го уви около палеца си. — Съгласен съм, че е взела акъла на Еймъс. Но любовта, Мадам, не е нещо, за което си струва да се тревожите прекомерно. С времето всичко се нарежда.

Директорът на цирка промърмори нещо за младежките трепети и се обърна към съсипаната страница. Докато я изучаваше, допълни:

— Добре е за печалбите, Мадам. Не виждам някаква вреда. А сега, ако обичате, трябва да се съсредоточа върху кореспонденцията си.

Рижкова присви очи и изгледа Пийбоди така, че приповдигнатото му настроение в миг се изпари.

— Глупав човек! Обичаш това момче, нали? Не е ли Еймъс като син за теб, като твоя Закари? — Гадателката повиши глас: — Тя ще го убие. И какво ще имаш тогава? Пари? Не! Ще имаш мъртъв син. А момичето? Тя ще изчезне в реката. Няма Еймъс, няма морска сирена — нищо.

— Мадам…

— Трябва да се отдалечим от реките. Да сме далече от всякаква вода. Ще я отпратиш и ще изгориш всичко. — Сви ръце в юмруци.

— Хайде, успокойте се — надигна се Пийбоди от столчето си. — Момичето привлича публика от деня, в който се появи при нас. Ако прави Еймъс щастлив, склонен съм да я задържа.

Рижкова се спусна към възрастния мъж и заби възлестия си показалец в гърдите му, като натъртваше на всяка дума с ръчкане:

— Онзи, на когото разкрих тайните си; онзи, когото обичах като свой син. Той ме предаде. Тя ще изпие силата му, ще го удави. Вече е започнала.

Пийбоди отмести пръста на гадателката от жилетката си и внимателно приглади кадифето. Опита се да я вразуми:

— Създайте някакви правила. Но дайте на момчето свобода, бъдете малко по-снизходителна, Мадам. Помнете, че Еймъс не се е родил цивилизован. А що се отнася до Еванджелин, защо не си дадете време да я опознаете по-добре? Откак дойде при нас, девойката винаги е била дружелюбна. Пък и Еймъс не е единствен, смятам, че повечето мъже от трупата са наполовина влюбени в нея.

— Език говори, глава не мисли! — ухили се Рижкова подигравателно. — Ти я доведе, ти трябва да я отпратиш. Иначе си заминавам. Ще ида при моята Катя. Ще взема момчето със себе си. Без мен той няма занаят. Няма думи. Без мен е нищо. Ще дойде.

Ядът, замъглил погледа на Мадам Рижкова, й попречи да види как за миг физиономията на Пийбоди стана строга.

— Скъпа Мадам — рече директорът на цирка, — виждам, че подценявате моята загриженост за Еймъс. Познавам и силните му страни, и недостатъците му. Макар че му дадохте име, това не ви дава права върху него. Той дойде при мен, аз му дадох подслон и го облякох с дрехите на моя син. — Пийбоди се наведе към Рижкова и използва могъщата си осанка, за да я избута до стената на фургона. — Бъдете спокойна, че ценя младежа много високо и възнамерявам да се грижа за интересите му както винаги, без значение дали са романтични, или други, тъй като съвпадат с моите. Ще ми е неприятно, ако се наложи да се лиша от вашите почитаеми услуги, ала с годините разбрах, че имам храбро сърце, и все някак ще се справя.

Директорът на трупата отново посегна към перото си.

— Мадам, вече не желая да ме удостоявате с присъствието си.

Рижкова отстъпи назад и предпазливо слезе по стълбичката, запъти се към своя фургон, за да изчака Еймъс. В съзнанието й изплува откъслечен спомен от детството й, от времената, когато още беше Елена. Пийбоди бе взел думите й за бълнуване на луда жена, но всъщност те бяха част от молитва. Молитва за избавление, която майка й бе мълвяла, паднала на колене, докато Степан се давел.