Ерика Суайлър
Книга на тайните (27)

27
23–24 юли

Браним се от дъжда, вкопчени в стените на библиотеката. В сините светлини на охранителната система образите ни замръзват като фотографии: Дойл е само кожа и мастило, а Енола — торба с кокали и хищен поглед. Не му е продумала, откакто слязохме от колата. Ключът на Алис се плъзга леко и ключалката се превърта с приятно изщракване. Отваряме вратата и алармата писва. Напипвам бутоните на таблото и набирам цифрите на кода — ръката ми ги помни така, както знае как да държи писалка и да отгръща страници. Във въздуха тегнат миризми на хартия и прах, както и характерният за „Грейнджър“ дъх на занемареност. Понечвам да включа осветлението.

— Споко, човек, остави на мен — казва Дойл. Отправя се към гишето за периодични издания и слага длани върху близката настолна лампа.

Луминесцентното осветление на тавана примигва, лампите грейват една след друга със съскане и жужене и обливат книгите в студена зеленикава светлина. Гледката е необичайна, но Дойл небрежно разтърсва ръце, когато приключва, все едно е свършил нещо съвсем банално. Енола тръгва напред и видимо трепери.

— Пиленце! — виква след нея Дойл, но тя му показва среден пръст и изчезва нагоре по стълбите, които водят към китоловния архив.

Гаджето на сестра ми понечва да я последва, но аз го хващам за лакътя и го спирам:

— Остави я — казвам.

Енола е способна да се цупи с дни. Веднъж спря да ми говори, когато след поредната смяна в „Пъмп хаус“ се появих у дома с Лиса Тамзън. Сестра ми се разкрещя, че гостенката ми миришела на гранясала мазнина за пържене. Мина цяла седмица, преди да ми проговори и да си признае, че преди време сестрата на Лиса натъпкала училищното й шкафче с умрели скакалци от дисекцията в час по биология. Тогава Енола ме гледаше лошо, сякаш трябваше да знам с какво съм сбъркал. Сега обаче знам каква е грешката на Дойл.

— Какво си чувал за семейството ми? Разкажи ми всичко.

— Вече разказах повечето — свива рамене младежът, докато търси къде да поседне. Качва краката си върху един от фотьойлите в отдела за периодични издания и подплатената кожа потъва с тихо свистене под обувките му. — Онзи мой приятел беше колекционер на циркови истории и имаше много за разправяне. Обожаваше нещастните случаи. Знаеш ли например че веднъж в Тенеси линчували слон?

Не, не знам. Вятърът дращи по прозорците. Осветлението примигва.

— Ами, слонът нещо подивял и убил човек, не помня дали го стъпкал, или удушил. Та, хората от общинския съвет решили да ликвидират животното, но не могли да измислят как. Накрая го обесили на кран. Както и да е. Приятелят ми разправяше за влакови катастрофи, пожари, артисти, които падат и си чупят врата, докато ходят по въже, за инциденти на трапеца… Понякога си мислех, че се навърта около мен, за да ме види как се изпържвам с ток. Обясних му, че така не става. — Дойл не благоволява да обясни как точно става. — И така, веднъж спряхме в Атланта. Беше безумна жега, а ние бяхме прекарали целия ден в разпъване на палатки и шатри. Сигурно съм казал, че ми се иска да имаше басейн, в който да се бухнем, и приятелят ми се отприщи да бъбри на тема „русалки“. Разправи ми, че от време на време на сцената се появяват жени, които могат да изкарват без въздух нереално дълго време под вода и плуват почти като риби. Според него ги имало открай време, били от един род и всичките си приличали — с черни коси и толкова слаби, че сякаш всеки момент ще се счупят. Всеки цирк ги приемал, защото тези жени докарвали луди пари. Хората се избивали да гледат невъзможното.

Дойл ме поглежда. Невъзможно и невъзможно се срещат. После добавя:

— Докато слушах историята, се чудех каква е уловката. В неговите приказки винаги има уловка.

— Всички те умират.

— Да — потвърждава младежът, — удавят се. Повечето не доживяват и до трийсет.

— Попита ли го откъде знае за тези жени?

— Не. Дейв събира историите си оттук-оттам. Може би повечето са измислици. Удавени русалки, ти бъзикаш ли се?

— Но сега вече вярваш.

— В стоенето под вода без въздух? Видях те как се гмуркаш. Колкото до останалото… — Дойл прави гримаса и между устните му се показва леко изкривен зъб. — Няколко години по-късно започнах работа при Роуз. Кълна се, като се появих с Енола, Том едва не напълни гащите, щом я видя. Попита ме дали знам кого му водя. Отговорих му, че е най-добрата гледачка на карти таро, която съм срещал. Той продължи да ме подпитва дали Енола може да плува. Казах му, че знам само за гадателските й умения. Не след дълго той ми разказа същата история, която бях чул от Дейв.

— Нали знаеш, че се удавят? — Не казвам „удавяме“.

Помежду ни виси въпрос. Дойл кимва.

— Енола не се гмурка. Гледа на карти — отговаря ми.

Не му е показала какво може. Не е споменала за уроците как да задържа дъха си; за часовете, през които съм я обучавал как да лежи на водата по лице, как да изтласква въздуха от дробовете си, а после да ги изпълва чак до корема, как да се гмурка и да слуша водата. Не е споделила и как се преструвахме, че мама е някъде в дълбините на залива. „Ей там, зад скалата, събира миди от камъните и ги похапва. Сега чува как задържаш дъха си.“ Черният бански костюм на Енола я превръщаше в хлъзгаво малко тюленче; в момиченце от народа на селките, което ми се доверяваше, когато натисках главата й под водата. Сега доверието се е стопило. Сестра ми крие тайни и от мен, и от Дойл.

— Тревожа се за нея — признавам.

— Защо изгорихме онези неща? Тая работа нямаше нищо общо с Франк, нали?

— Да.

Стъпките на Енола отекват, докато тя слиза по стъпалата. Може би този път няма да се цупи прекалено дълго.

— Тук е като хладилник. Трябва ми одеяло или нещо такова.

Скръстила е ръце на гърдите си, а суичърът й е подгизнал. Китоловната колекция се съхранява на хладно — така е най-добре за книгите.

— Все ще се намери някое палто в стаята за изгубени вещи. На долния етаж е, зад детския отдел.

— Аз ще отида — предлага Дойл. Младежът тръгва към стълбището, като по пътя си докосва всеки контакт и компютърен кабел, който му се изпречи.

— Да не се зарежда от тях? — питам.

— Не знам — свива рамене Енола и се сгушва на фотьойла до моя. — Казва, че усещането било готино.

— Странен тип.

— Нищо му няма.

— Не си му казвала, че можеш да стоиш под водата, без да дишаш.

— Защо да му казвам? — Сестра ми е забила поглед в краката си. Червените й кецове са чисто мокри. Събува ги мъчително, потреперва и подгъва стъпала под себе си.

— Някой разказвал ли ти е за семейството ни? Ако Дойл знае, все някой трябва да ти е казал. Том Роуз ме разпозна веднага, без да го питам. Да ти е споделял нещо?

— Не. — Горната й устна трепва неволно.

— Какво ти е казал?

— Искаше да знае дали се гмуркам, както е попитал и теб. Казах му, че мама е работила в цирка. И толкоз.

Сестра ми измъква картите таро и започва да ги реди на страничната облегалка на креслото. Бърза поредица от шест карти, после разчистване. Повторение. Пръстите й напомнят на пробягващи рачешки крачета.

— Том трябва да ти е казал.

Редичка от шест, разчистване, повторение.

— Казах му, че гледам на карти и не се гмуркам. Това знае и Дойл. Предупредих Том, че ако ме тормози, ще си тръгна, а с мен — и Дойл.

Потупване по картите. Плъзване, размесване, повторение.

— Дойл би напуснал. Но трябва да си луд, за да го оставиш да си тръгне. Твърде специален е — казва Енола. — Не знаех, че е чувал за нас.

Картите се отъркват една в друга, тъканта им се слива, обменят се молекули. Хартията е толкова стара, че образите вече са се слели. Превърнали са се в едно цяло, в един ум.

— Трябваше да ми каже — упорства сестра ми.

— Защо?

Картонените образи застиват.

— Защото никой нищо не ми казва. Нито той, нито ти. Мислиш си, че не разбирам, но аз знам. — Сестра ми отново разбърква картите.

— И ти пазиш тайни. И от мен, и от Дойл — отвръщам.

Енола ме стрелва с поглед и казва иронично:

— Сигурно ще му е полезно да знае, че може да последвам стъпките на майка си, която се е самоубила. Чрез удавяне.

Дойл едва не ме уби, когато се мъчеше да ме измъкне от водата. Навярно е права, по-добре да не знае.

— Може би е така — съгласявам се.

— Чудя се колко време ли го е планирала? Дали се е будела всяка сутрин в продължение на година с мисълта, че денят е все по-близо? Вероятно така е можела да оцени всичко, което има, много повече.

Сестра ми разгръща картите като ветрило и с едно бързо движение ги събира в спретната купчинка.

— Не мисля, че се е случило по този начин — казвам.

— Откъде знаеш? Да не би да криеш още нещо от мен?

— Не.

Тишината се проточва. Нарушава я само тихото шумолене на тарото. Енола изглежда уморена и изцедена.

— Тъжна ли си?

— Не съм като мама — отвръща ми тихо. — Внимавам. Гледам на карти, не се гмуркам. Не си играя с късмета си. Ако тръгнеш с нас, не искам да казваш нищо на Том и Дойл.

Сестра ми подрежда съвършено балансирана редица карти на подлакътника на фотьойла. Сред тях са странно познатите образи на Глупака, осмица мечове и кралица мечове. Избледнели и протрити. „Познати“ обаче не е точната дума. Колодата е ръчно рисувана, но съм виждал рисунките и преди. Не ги разпознах веднага, навярно защото съм ги виждал изрисувани с кафяво мастило, но добре помня извитите върхове на обувките на Глупака и измъченото изражение на човека от осмица мечове.

— Намерих ти палто — подвиква Дойл, докато се носи тичешком по стълбите, понесъл огромно черно яке, което сякаш е съшито от чували за смет.

Енола прибира колодата в джоба си. Приятелят й се приближава и тя скача на крака, за да може той да наметне грозната дреха на раменете й.

— Саймън? — обажда се сестра ми.

— Какво?

— През вратите влиза вода.

Под гуменото уплътнение на стъклената врата се е образувала тъмна локва — черно пълзящо петно върху зеления мокет.

— Мамка му! Дойл, имаше ли още палта?

— Да.

— Донеси ги. Якета, пуловери, блузи — каквото намериш.

Библиотека „Грейнджър“ има четири външни врати: централен вход, два противопожарни изхода и един служебен вход. Два от изходите са на долния етаж. В стаята за изгубени вещи има само няколко якета и дрехи, които едва биха стигнали за уплътняването на една врата. Дойл влиза, понесъл всичко на раменете си като жива закачалка.

— Останалото са чанти и прочее. Има и чадъри.

На приземния етаж е пълно с детски книги и вестници, стари местни документи и склад с непотребни книги, които не са интересни на никого, освен на студентите, които пишат дипломни работи, и на мен. Долу ще се наводни много бързо. Няма смисъл да се опитваме да спасяваме каквото и да било, защото водата от горния етаж ще потече към долния. И все пак. Ще бъде съсипано. Всичко на ниските рафтове, всички онези корици и страници. Усещам ръбовете на всеки лист, минал през ръцете ми.

— Саймън?

— Входната врата. Ще запушим процепа под нея с палтата и после ще мислим как да действаме нататък.

Червено зимно яке, принадлежало на момченце; тъмносин жакет; покрито с котешки косми вълнено палто; пуловер на лекета; яркорозова жилетка — мога да си представя, че я е носила госпожа Уолас. Водата се просмуква и ги напоява. Дойл придърпва два стола и притиска дрехите с тях.

Време е за най-болезненото.

Жертваме справочния отдел, за да защитим единия противопожарен изход. Започваме от най-долния рафт. Отваряме енциклопедия след енциклопедия и натикваме дебелите книги във всеки процеп на вратата. Трупаме том върху том, за да запечатаме изхода, доколкото е възможно. Късаме страници, за да запълним празнините. Трябва да спрем водата, не бива да се тревожа за книгите. И без това щяха да се наводнят. Не бива да си спомням колко високи ми се сториха рафтовете, когато за пръв път влязох в „Грейнджър“. Не трябва да мисля, че тогава те съдържаха всички отговори, от които се нуждаех — за мен, за околния свят, за това, което бих могъл да бъда. Те бяха моят пътеводител.

Чувствам погледа на Енола върху себе си.

— Нали и без това си уволнен — казва сестра ми. — А и сигурно така ще спасиш много повече, отколкото ще пожертваш.

Дойл откъсва надраскана страница:

— И без това някой я е нашарил с пениси.

Това не оправдава късането.

Когато няма вече процеп, в който да натъпчем хартия, и няма какво повече да направим, се качваме по стълбите на втория етаж.

Китоловната колекция е студена и непокътната. В плексигласови кутии са изложени гравирани раковини, куки от харпуни и лопатки за китова мас. На полиците са наредени овехтели капитански дневници, корабни манифести, рисунки и писма в архивни кутии. Стерилно е. До вратата е окачен портрет на Филип Грейнджър на младини. Кръглите очила с тънки рамки и прилежно подстриганата му кафява брада излъчват благосъстояние и интелигентност. Нито едно ъгълче от стаята не убягва от погледа му. Алис подгъва коляно, когато минава край него. Креслата тук са по-меки от онези в отдела за периодични издания. Китоловната колекция е източникът на финансиране и тук се наливат най-много пари. Ако искаме да останем сухи, трябва да останем тук. Енола се сгушва в един от меките столове, Дойл дръпва друг и сяда до нея. Сестра ми полага глава на рамото му и той я обгръща с татуираните си ръце. Някъде между колата, палтото и пороя тя му е простила.

— Замислял ли си се някога — проговаря Енола, — чувствал ли си, сякаш водата идва, за да те прибере? За къщата идва със сигурност. С книгите ти.

— Тук сме в безопасност.

Наблюдавам я. Дойл клюмва и се унася в безметежен сън като дете. Погледът на Енола шари по тавана и вероятно търси признаци на теч.

— Когато излязох в открито море за първи път, за да пусна шамандурите, Франк ми разказа, че двамата с теб сме се родили при необичайно високи приливи. Вълните били толкова големи, че залели преградите. Хората си мислели, че кеят ще се откъсне, но издържал. Понякога приливите носят хубави неща.

Сестра ми вдига качулката си и обляга брадичка на колене.

— Франк е лъжец — промърморва.

Права е. Ставам и отивам до парапета на стълбището. Долу се е образувала тъмна локва под енциклопедиите, с които запушихме вратата.

Енола заспива, гушната в Дойл. Пипалата му са обвити около нея и той я държи в прегръдка от кожа и мастило.

Няма къде да отида. Водата ми отне всичко. Бурята дори потуши удоволствието от кладата. Какво направих? Изгорих нашата история, унищожих една красива книга. После заваля. Нещо се обърка.

Изправям се. Изданията на долния етаж може би са обречени, но не е редно да ги оставя да си отидат така самотни. А и е време да проверя какво е открила Лиз Рийд.

Дойл отваря едно око.

— Къде тръгна?

— Слизам долу. Трябва да съм там, при книгите.

Младежът кимва едва забележимо. Енола се размърдва в прегръдките му и неволен спазъм разтърсва едната й ръка.

— Сестра ти се тревожи за теб — казва. — Затова дойде.

— Нямаше нужда.

Дойл се оглежда и светлините примигват. Не е ясно дали причината е той, или бурята навън.

— Не знам, човече. Около теб се случват кофти неща. Просто гледай да се удържаш някак, докато си в цирка, става ли? Харесвам си работата при Роуз и не искам да ми се налага да търся нова. — В гласа му се прокрадва нотка на заплаха, но лицето му е спокойно. Едното му око остава полуотворено и отново изглежда, сякаш е заспал.

Татко трябваше да е този, който пази Енола от опасни мъже. Сега сестра ми се е обкръжила с ограда, по която тече ток.

— Просто ще сляза на долния етаж. Няма да се бавя.

Подът е влажен, тъмнозеленият мокет сияе с примамващ блясък под тънкия слой вода и при всяка моя накуцваща стъпка се чува шляпане. Тъпа болка се е загнездила дълбоко в глезена ми. Премествам книги, нареждам ги по масите, но това не е достатъчно. Трудно ми е да си поема въздух, защото в стаята вони на мокра хартия. Вдигам всички детски книги, които мога, на по-високи рафтове — опитвам се да спася Торнтън Бърджис^[1], приказките, Потър. Изпразвам долните шкафове, вадя всяко печатно издание, всичко, което обичам. Не мога да преглътна гледката на давещи се книги. Една от лампите изсъсква и угасва с пропукване, редицата от машини за микрофилми е погълната от мрак. По масите вече няма място, а ми е трудно да избирам какво да спася.

Проправям си път между архивните шкафове, където се съхраняват вестници и списания на микрофилми и хартиени оригинали, които чакат реда си да бъдат дигитализирани. Не знам какво търся, докато не го намирам: вестник „Бийкън“, броя от седмицата, в която съм се родил. И още един — от раждането на сестра ми. В рубриката „Приятел на лодкаря“ има таблици с нивата на прилива и прогнози за времето. Ние с Енола сме дошли на този свят при необичайно високи приливи, но не е имало бури. Като причина са посочени пълнолунията. С отлива вълните се оттеглили почти до Кънектикът. В броя от седмицата, когато се е родила сестра ми, има снимка на мъж насред пясъчна пустош, която преди е била пристанището. Лодки, заседнали на сухо. Мъртви риби. Стотици лефери и писии. Дошли сме с приливи, донесли смърт. Под трепкащата синя светлина на флуоресцентните лампи търся новина за майка ми и попадам на нейната буря. Седмицата, когато тя се удави, ми се губи в мъгла. Имам само бегли спомени, че ядохме яйца на закуска и после тя си тръгна. Във вестника пише за внезапна буря със силни ветрове, червен прилив и крайбрежие, покрито с мечоопашати.

Отивам на бюрото си — е, бюрото, което беше мое преди няколко седмици. Още си е на мястото, но е променено. Инструментите за реставрация на книги са прибрани, настолната лампа е заменена с флуоресцентна. Всички следи от мен са изтрити. Останал е само компютърът.

Включвам го и екранът притеснително присветва, но машината успява да зареди електронната ми поща. Не е безопасно да се използва електроника по време на силна буря, но времето ме притиска. Днес е двайсет и трети юли, а утехата, която ми донесе огънят, бе потушена от пороя.

Лиз ми е изпратила съвършения имейл. Подробно е описала инцидента по време на наводнението в Ню Орлиънс от 1825 година, когато след проливни валежи, продължили няколко дни, река Мисисипи е погълнала цял параход, на който се помещавал пътуващ цирк. Лиз е открила статия по темата в „Луизиана стейт газет“. Повечето артисти и животни загинали при потъването на кораба. Сред петимата известни оцелели били Катерина Рижкова и дъщеря й Грета. Бащата на детето се е удавил. Собственикът на цирка, Закари Пийбоди, бил откаран за лечение в болница. По-късно се захванал със съмнителни дейности като директор на танцов клуб. Както и очаквах. Лиз завършва имейла си с окуражителни думи: „От «Сандърс-Бийчър» се опитват да се свържат с теб. Телефонът ти не работи. Оправи го! Може би имаш нова работа.“

Следва писмо от Рейна. Макар и не толкова красноречиво като на Лиз, съобщението й съдържа списък с имена и съкращения. Грета Мълинс, съпруг Джонатан Парсънс. Три деца: Джонатан Парсънс-син, Нютън Парсънс и Тереза Парсънс. Джонатан е починал още като малък, Нютън е останал ерген, но Тереза Парсънс се е омъжила. Натискам с треперещ пръст бутона за принтиране. След секунди принтерът изпращява. Втренчвам се в екрана. Тереза Мълинс, съпруг Лорънс Чърчуори. Едно дете. Мартин. За останалото мога да се досетя и сам. Мартин Чърчуори живее скучен живот като търговец на антики, докато един ден попада на интересна книга. Потомък е на Мадам Рижкова. Рейна не е много словоохотлива, но работата й винаги е изчерпателна и дори, смея да твърдя, безпогрешна.

Екранът на компютъра примигва и угасва. Усещам странна празнина в гърдите си. Мартин Чърчуори е открил книгата, а после и мен. От рода на Рижкова е. Затова ли продължих да общувам с него? Дали тази кръвна връзка някак ми е попречила да му затворя? Не, аз му се обаждах. Аз. Той изпрати книгата, но аз го потърсих и продължих да му звъня, да го придърпвам към себе си. Сграбчих го за гушата.

Качвам се на втория етаж, за да си взема записките. Енола е дълбоко заспала в скута на Дойл, разположила се е върху два фотьойла. Грабвам чантата си, а Дойл повдига вежди.

— Бележки — пояснявам. Той не отвръща.

Обаждам се от бюрото на Алис, защото столът й е по-мек, защото е по-далеч от китоловния архив и най-вече защото носи нейния отпечатък — аромат на сол и лимон. Чекмеджето й е пълно с лилави химикалки с леко изгризани капачки. Използва ги, за да си води записки по време на оперативки. По слушалката също е останал ароматът й. Дойл се е облегнал на парапета на стълбището, подпрял е глава на татуираната си ръка и е проточил врат. Наблюдава ме.

Започвам направо, без да чакам поздрав отсреща:

— Ти си роднина на Рижкова.

— Саймън? Опитвах се да се свържа с теб. Къде се загуби?

— Телефоните ми са изключени. Потомък си на Рижкова. Знаеше ли? Картите, нарисувани в книгата, са принадлежали на предците ти.

Мартин се прокашля:

— Извинявай, не те разбрах.

— Трябва да знам защо ми изпрати книгата — настоявам. — Важно е.

— Вече ти казах. В нея имаше нещо различно, нещо чудно, което ме спираше да я продам. Рижкова? Наистина ли?

— Много библиотеки биха я взели. Може би някой цирков музей. Нещо толкова старо винаги е търсено, просто трябва да знаеш къде да попиташ. А ти трябва да знаеш, нали си търговец на антикварни книги.

Чърчуори въздъхва:

— В Сарасота има музей на цирковото изкуство и книгата сигурно щеше да ги заинтригува. Но ти не си ли чувствал връзка с някоя книга? Съпругата ми има едно издание на „Островът на съкровищата“, което е изпоцапано, липсват му страници и като цяло е в окаяно състояние, но тя отказва да се раздели с него. Предлагал съм й други, много по-красиви издания на романа, но не проявява интерес към тях. Защото онзи стар екземпляр е нейната книга — разказва Мартин, докато чувам как си придърпва стол, за да седне. — Отидох на търга, за да се сдобия с „Моби Дик“, но видях тази книга в партидата и поисках да я разгледам по-отблизо. Вдигнах цената прекомерно, защото исках да съм сигурен, че ще я получа. Разбира се, наддавах от чисто любопитство — нямаш право да разглеждаш предметите на търг, ако не наддаваш за тях. Усещах, че вероятно това е моята книга. Така, както „Островът на съкровищата“ е книгата на Мари. Но когато се докоснах до нея, разбрах, че не е така. Знаех също, че не мога да я продам. Тя си просеше да бъде подарена — няма как да ти го обясня по друг начин. Задържах я за известно време, докато търсех в нея подсказка къде бих могъл да я изпратя. Тогава видях името. Верона Бон.

— Баба ми — казвам. — Но, Мартин, това е била твоята книга. Гадателката от пътуващия цирк, Мадам Рижкова, е твоя прапрабаба.

— Сигурен ли си? — Чърчуори кашля в продължение на няколко секунди, но не от болест или старост, а за да си събере мислите. — Удивително! — възкликва. — Обстоятелствата са толкова невероятни!

— Не мисля, че става въпрос за съвпадение. Книги като тази не бива да излизат извън семейния кръг или извън трупата, но нашата е по-различна. Енола казва, че никога не е виждала подобна. Книгата някак е стигнала до теб, а ти откри мен. Сякаш ни е търсила.

— Забележително! — повтаря като в унес Мартин. Вече не ме слуша, потопен е в собствените си разсъждения. — Като си помисля колко време съм прекарал в издирване на книги… Съвсем подобаващо е книга да издири мен! Фантастично! — мърмори Чърчуори. — Бих искал да я погледна отново. Ще можеш ли да ми я пратиш? Или най-добре направо ми я донеси. Бих искал да се запознаем. Смятам, че е редно. Сякаш някаква сила ни събра, нали?

— Няма как. Изгорих я.

— Какво?!

Зад мен вратата на аварийния изход се разтърсва под напора на водата и размества няколко енциклопедии.

— Какъв беше този шум? — пита Чърчуори.

— Библиотеката се наводнява — отвръщам. Възрастният мъж надава стреснат възглас, а после ме пита дали съм в безопасност. — Засега — отговарям. — Унищожих книгата и всички онези стари вещи, които намерих у Франк. Предполагах, че така всичко ще приключи. Нещо като счупване на плочка с проклятие, разваляне на прокоба чрез огън. Но заваля порой. Мартин, нещо се обърка. Притеснен съм.

— Дали не си пропуснал някоя подробност?

Водата напира и идва ред да пожертвам следващата енциклопедия, да откъсна още една част от себе си.

— Трябва да затварям, но исках да ти кажа. Хубаво е да знаеш от какъв род си. Време е пак да барикадирам вратите.

Хвърлям поглед към фотьойлите — Енола спи, а Дойл седи и ме наблюдава.

— Саймън… — Гласът в слушалката е дрезгав и искрено притеснен. — Моля те, пази се.

Думите му носят два безценни подаръка: грижа и възможности.