Ерика Суайлър
Книга на тайните (13)

13
18 юли

Колко време ще отнеме да ми дадат одобрение?

От другия край на линията чувам как Кат Канинг отпива от чая си.

— От няколко месеца до една година. Трябва да мине през проверка на земята и през комисията по кадастъра. Знаеш как е в общината. — Спира за момент, няма нужда да добавя последната дума: „Бавно“. — А и е нужно да представиш проучване за влиянието върху околната среда на строителните работи, които ще се предприемат — допълва.

— Още пари — въздъхвам и премествам слушалката на другото си ухо.

— Ще бъда откровена. Съюзът на историците може да помогне с учредяване или удостоверяване на историческа забележителност, но няма как да ти дадем парите, които са ти нужни. Тези дни останахме само Бети, Лес и аз. И тримата сме доброволци. Най-добре си потърси заем.

— Мерси, че ми отдели време, Кат.

— Желая ти успех. Къщата на Тимъти Уобаш беше чудесна.

Да, беше. Затварям и се чувствам по-прецакан, отколкото преди десет минути.

Енола влиза в дневната. Маже косата си с нещо лепкаво, от което кичурите й щръкват нагоре. Ще ходим у семейство Макавой, поканиха ни на вечеря. Предложих да идем на ресторант, но Франк не искал и да чуе. Алис ми сервира новината снощи в бар „Оукс“, докато мърмореше над джина си:

— Татко дуднеше, че Енола била тук, а това се случвало много рядко. Пък и не можел да си представи как така още никой не ви е нахранил прилично. Как мислиш, дали попита майка ми? Не, просто й възложи да сготви.

— Ще трябва да доведем и гаджето на Енола.

Направих гримаса, щом преглътнах уискито си — определено е идеалното питие за наскоро уволнен човек.

Алис въздъхна:

— Ами добре. Какво толкова, още един човек. Може би ще отвлича вниманието на баща ми.

— От какво?

Повдигна вежди, а после добави:

— Мама предложи седем и половина. Удобно ли ви е?

Увих кичура в края на плитката й около пръста си и го подръпнах:

— Седем и половина е идеално.

Когато си пожелавахме лека нощ, Алис добави, сякаш току-що се е сетила:

— Странно ми е на работа, когато не си наоколо.

Франк ще ме разпитва за Пелевски и за къщата. Ще разбере, че безработният му съсед излиза с дъщеря му и се нуждае от четвърт милион долара.

С Енола чакаме Дойл да се обръсне. Сестра ми чопли дунапрена, който стърчи от дупката в тапицерията на дивана, и мята парченцата върху една от ризите ми. Не съм я виждал толкова отдавна, че всяка промяна у нея ми се струва огромна: от късата коса до драстичното отслабване, трансовете и мъжа, който я последва дотук. Когато се прибрах снощи, я заварих да реди карти, докато Дойл хъркаше в леглото й. Не, не са нито марсилско таро, нито таро на Уейт. Различни са и все пак ми напомнят за нещо. Опитах се да привлека вниманието й, но сестра ми бе погълната от заниманието си.

— Енола, наред ли е всичко?

Парченце дунапрен отхвръква от пръстите й.

— Да — отвръща, — а при теб?

— Може ли да те питам нещо?

— Не, но това няма да ти попречи да ме питаш.

— Картите ти ми изглеждат много стари. Книгата, която Чърчуори ми прати… Не знаем много за нея, защото е била част от партида, но ми прилича на твоето таро. Износена е като него. Чудех се откъде си се сдобила с тези карти.

— Сигурно онзи просто не иска да ти каже истината за книгата — промърморва Енола. — Картите бяха на мама.

Същите карти, които мама редеше някога, докато татко я молеше да спре.

— Не знаех, че татко ти ги е дал.

— Не беше той. А Франк.

Сестра ми продължава старателно да унищожава дивана.

— Какво са правели у него?

— Питай го. Даде ми ги, преди да замина.

Казва, че е „заминала“, но всъщност има предвид, че ме е изоставила.

— Да очаквам ли скоро да одимиш къщата? — подмятам.

— Моля?

— По традиция се гори сушен градински чай, за да се изчистят картите, нали?

Енола извърта очи към тавана:

— Нарича се „очистване с дим“ и не е задължително да се прави всеки път.

— Но все пак се прави.

— Това не са работните ми карти, а личната ми колода. Картите попиват енергията на хората и се насищат с историите им. Говориш им, те ти отговарят. Тези не ги очиствам, защото само аз разговарям с тях.

Смущаващо е, че сестра ми си бъбри с тарото на мама.

— За какво си говорите?

— За теб — отвръща ми Енола с озъбена усмивка.

Дойл излиза от банята гладко избръснат. Промяната във външния му вид е бегла, но все пак е в положителна посока — разкрива лицето на младеж от Средния запад, който може и да е изглеждал добре, но пластовете мастило по кожата са засенчили чертите му.

— Е, готови ли сме? — пита. Поглежда ту към Енола, ту към мен, като че ли усеща, че нещо не е наред.

— Да — отговаря сестра ми, мята се на врата на гаджето си и го целува шумно по ухото.

— Казал си им, че ще ме вземете с вас, нали? — интересува се Дойл. — Предупредил си ги, надявам се.

— За какво? Семейство Макавой са готини — намесва се Енола.

Приятелят й ме поглежда и пипалата по долната челюст увисват от притесненото му изражение.

— Хората се стряскат от татуировките ми.

Замислям се за всичко, което ще се стовари на главата на Франк тази вечер и окуражавам Дойл:

— Ти ще си най-малкият проблем на домакина ни.

Излизам след Енола и гаджето й, пресичаме чакълената пътека пред входа и преминаваме от другата страна на улицата, където е къщата на семейство Макавой. Облицовката на стените е бяла, дворът е обграден от спретната дървена ограда, а верандата е пребоядисана наскоро. Според табелката в този дом е живял Самюъл Л. Уобаш. Къщата е била построена през 1763 година. В двора виждам люлката на Алис, за която някога татко помогна на Франк.

— Прилича на къщата на мама — казва Дойл и подава език от ъгълчето на устата си.

Щорите на един от прозорците се спускат с изщракване. Съпругата на Франк държи бинокъл на перваза, за да наблюдава всичко, което става на улицата ни. Леа със сигурност е докладвала на мъжа си, че улукът се е откачил от стрехата ми, в момента, в който е станало.

Енола ни чака на верандата. За момент виждам ужас в очите й, но когато Дойл се приближава, лицето й се отпуска.

— Ей! — подвиквам й.

— Какво? — отвръща с тон, който слага край на разговора.

Вратата се отваря и сестра ми прегръща Франк.

— Ех, Енола, много отдавна не сме се виждали. Прекалено много — казва съседът ми.

Помахвам на Леа, която стои на няколко крачки зад съпруга си, в дневната им. Жената се усмихва и учтиво ме поздравява. Винаги е била по-резервираната от двамата.

Франк спира поглед върху Дойл. Примигва няколко пъти и протяга ръка за поздрав, втренчен в младежа. Трябва да му го призная — Дойл успява да изглежда напълно хладнокръвен. Електрическото момче подава ръка в отговор и се представя:

— Дойл Бартлет.

Едва сега чувам цялото му има. Предполагах, че Дойл е фамилията му.

— Франк Макавой. Приятно ми е. — Ръкостискането се проточва. Прокашлям се и Франк отпуска ръка. — Хайде, да не стоим навън, Леа е почти готова с вечерята. — Почесва зачервения си от слънцето нос и добавя: — И Алис е у дома.

— Супер.

— Много хубаво, че ви събрахме под един покрив, деца — казва Франк и ме потупва по рамото.

Влизам след него. Къщата им прилича на моята. Вдясно, прилепен до стената в дъното, е диванът; от вратата до него се влиза в кухнята; коридорът е отляво, по него се стига до трите спални. Но домът на Франк е в перфектно състояние, за разлика от моя. Стените са боядисани в бледожълто и по тях не личи и една пукнатина, всъщност са накичени със снимки на Алис. До вратата има фотография от деня на дипломирането й. Алис се вижда на задния ред, най-високата сред момичетата. Сега е в кухнята, отлага неизбежните неловки моменти, за които навярно дори тя не е подготвена. Махва ми, но после вижда Дойл. „Какво е това?“ — оформя беззвучен въпрос с устни. Всеки, работил в библиотека, се научава да общува така.

Вечерята е официална. Леа поднася храната в празничния си порцеланов сервиз, така че се чувстваме още по-неудобно. Енола чопли дантелената покривка. Пред нас са сложени сребърни прибори, а водата е налята в кристални чаши, което изглежда странно в зелено-черните ръце на Дойл.

Алис е нервна. Или по-скоро аз съм неспокоен. Леа ни настанява един до друг и коленете ни се докосват. Поздравявам приятелката си и тя присвива устни, но под масата сплита пръсти с моите: „Здравей!“ Спомням си Алис на снимката от дипломирането — тогава се смееше на най-малкото нещо. Това тук не е същата Алис, не прилича и на усмихнатата жена от библиотеката. Сега тя е дъщерята. Крадешком поглежда към Дойл, но той улавя погледа й. Алис се изчервява, което я прави още по-красива.

Не съм виждал Леа от известно време, но за разлика от Франк, тя не се е променила — все още носи дългата си червена коса на опашка. Може би я боядисва. Чертите й май са поомекнали, появили са се още една-две бръчки, но си е все същата Леа. И в момента е зяпнала неприкрито татуирания мъж, който седи срещу нея.

— Беше болезнено — обяснява Дойл. — Навсякъде са. Най-неприятно е, когато иглата работи близо до кост. След известно време обаче си почти припаднал и не ти пука особено.

— О, съжалявам, невъзпитано е да ви гледам така — оправдава се Леа.

— Няма нищо — отвръща младежът, — знам, че е трудно да извърнете поглед.

— Защо са толкова много? — пита го жената.

— Татуировките са ми нещо като хоби, но и един вид мания, може би. — Дойл леко извисява глас в края на изречението и килва глава. — Първо мислиш да си направиш само една, но после тя изглежда много добре в комбинация с друга и докато се усетиш, вече искаш да покриеш всеки сантиметър от кожата си с мастило. Ще ми се да имах повече площ. Някои хора не харесват кожата си. — Дойл грабва парче броколи с пръсти и го пуска в устата си. — Аз избрах как да изглежда моята.

— Аз не мога да се похваля с хубава кожа — обажда се Леа. — Ставам червена като рак, ако изкарам и пет минути на слънце. Ужас!

— Мъжете си падат по лунички — казва Дойл. — Така си е.

— Знам. — По лицето на Леа бавно се разлива усмивка.

След малко съпругата на Франк вече се смее и си бъбри приятно с татуираното Електрическо момче. Енола се включва от време на време. Алис мълчи, но често докосва с пръсти ръката ми под масата. Още не е отворила дума за нас, което навярно трябва да ме успокоява, но не се чувствам никак спокоен.

— Да ви е навестявал Пелевски? — пита Франк, докато дъвче парче задушено месо. — Каза, че ще намине.

Енола стрелва поглед към мен. Аз оставям приборите си и отговарям:

— Да. Направи добър оглед.

Алис ме поглежда въпросително.

— Мой приятел, майстор — обяснява Франк на дъщеря си. После се обръща отново към мен: — Добър човек. Поправи ни покрива миналата година. Какво ти каза?

Няма да ми е лесно. Бавното дърпане на лепенката е също толкова гадно, колкото и рязкото й отлепяне.

— Сто и петдесет хиляди. За начало. Целият ремонт ще е към двеста и петдесет хиляди.

Алис се вцепенява. На тапета, вляво от ухото на Франк, има синьо цвете. Изучавам листенцата му. Говоря им.

— Моля?

Повтарям цифрата. Разговорът на Леа и Дойл секва.

— Не може ремонт да струва толкова, та това си е цяла ипотека! — възкликва съседът ми.

— Знам.

— Нямаш толкова.

— Обадих се в Съюза на историците.

Сега е моментът да помоля за пари, но не мога. Не и докато седя до Алис. Тя отдръпва ръка.

Франк отпива вода от чашата си, сдъвква храната и свежда поглед към чинията.

— Е, не може да оставим къщата просто да падне. — Опира длани на масата, сякаш за да покаже, че решението е взето. — Ще ти отпусна малко пари, поне някаква начална сума. Дай ми ден-два, за да уредя нещата.

Леа отронва само едно тихо: „Франк!“

— Татко! — За първи път чувам Алис да съска.

— Не е редно да я зарежем. Полина и Дан бяха влюбени в къщата.

Иска да спаси дома ми заради двама мъртъвци — родителите ми. Трябва да откажа, но нямам право. Успявам само да смотолевя:

— Ще ти върна заема.

Алис става рязко и докато избутва стола си назад, почти смазва крака ми. Удрям с коляно масата, без да искам, тя се разклаща и сосиерата се разлива.

— Отивам да направя кафе — казва приятелката ми и изчезва в кухнята.

Енола и Леа се взират в салфетките си.

— Ще ида да й помогна — извинявам се припряно и тръгвам след Алис.

Докато вървя към кухнята, чувам как Дойл казва на Франк:

— Човече, това е огромен жест. Огромен! Много си добър.

Алис мели кафе в голяма ръчна мелничка с античен вид. Стегнала е дланта си в юмрук и описва груби кръгове. Кухненската лампа хвърля трепкаща светлина върху нежната извивка на ръката й, докато тя върти ръчката. Изглежда тъжна — отпуснала е рамене и всяко нейно движение е тежко, бавно, болезнено. Жълтата блуза е пропита от влага под мишниците й, а косата на тила й е накъдрена от потта. Сигурно има сладко-солен вкус. В някогашните ми спомени Алис е облечена в зелена пола от униформа за хокей на трева, а над дългите й до коляното чорапи и протекторите надничат закачливите й лунички. В по-пресните ми спомени я виждам в леглото с фини стъпала върху намачканите розови чаршафи и чаровни трапчинки в долната част на гърба.

— Ей, добре ли си?

— Не ми каза за майстора. Нищо не ми каза. Говорил си с татко, но с мен — не. — Алис не спира да мели. — Сигурно си имал намерение да му искаш заем.

— Не — отговарям, но осъзнавам, че лъжа. — Само ако се наложи.

— Нашите нямат много пари. Не искам да им ги вземеш всичките.

— Разбирам.

— Не мога да спра татко. Щом е решил, ще ти предложи заем. Не мога да го предпазя и от други глупави постъпки. Но те моля да не приемаш.

— Съжалявам.

— Ти вечно съжаляваш. — Алис отмерва с лъжица едро смляното кафе и го сипва в кафеварката.

— Не очаквах да ми предложи пари — казвам неуверено.

Опирам длани на студения плот и се облягам до нея. Обещавам да върна заема, но знам, че говоря празни приказки — сумата е гигантска. Ако Франк я плати, ако въобще ми помогне някак, ще му бъда длъжник до гроб.

— Не е там работата — клати глава Алис.

— Знаеш на какво прилича къщата. Знаеш, че нямам нищо. — С всяка изречена дума я отдалечавам все повече от себе си.

— Можеш да се махнеш оттук — предлага. — Потърси си работа другаде. Някои колежи имат колекции от редки книги. Във Вашингтон е пълно с архиви и музеи. — Гласът й става по-мек: — Мога да ти помогна.

— Търсих — отговарям й. — В Савана има свободна позиция за куратор на ръкописи. Интересно място, специализирана библиотека с много добри връзки с местни музеи и Съюза на историците. Притежават почти непокътнат дневник, писан по време на пътуване с каяк през 1645 година, в който се описва цялото крайбрежие. Далече е, но…

— Джорджия. — Представата на Алис за стотиците километри се събира в три срички.

Не мога да я помоля да тръгне с мен. Но мога да си я представя наведена над книга или свита на кълбо в намачканите чаршафи в спалнята на апартамента — нашия апартамент. Мога да си представя как се будя и усещам извивката на тялото й в прегръдките си, без да ни е страх от напукания таван.

От трапезарията дочувам как Енола кълне. Поглеждам бързо и виждам, че бърше разлята вода. Толкова е слаба. Бледа. Нервна.

— Става дума за къщата на родителите ми — оправдавам се.

Виждам как Алис се напряга.

— Знаеш, че мога да кажа някои неща. Мога да накарам баща ми да си върне думите назад; да му кажа, че си ме изчукал и заради теб едва не са ме уволнили. Няма да ти даде и пукнат цент. — Тропва с крак и звукът е мек, но заплашителен.

— Можеш.

— Но няма — казва Алис. Включва кафеварката и се намества до мен с гръб към прозореца. — Защото те познавам, откакто се помня. А човек не причинява такива неща на някой, с когото се познава, откакто се помни. Имай го предвид. Ако вземеш заем от баща ми, ще е само защото аз съм го позволила.

Допираме ръбовете на дланите си, изравняваме едно до друго кутретата си.

— Не искам да те нараня. Наистина много съжалявам.

— Не ме нараняваш — възразява Алис. — И ми се иска да не говориш така.

Присъствието й е като пулс. Усещам кожата й до моята. Електрони и молекули разменят погледи, а после частици от нея стават част от мен. Ще ми се да можех да върна времето назад, да сме пак на вечеря в „Ла Мер“, но да не вдигам на Енола. Иска ми се да не бях взел онези книги, да не си бях тръгвал от апартамента й онази нощ, да се бях усетил години по-рано.

— Седеше на чина зад мен в часовете по френски — промълвявам. — Всеки път, когато се опитвам да говоря френски, изплува споменът за гласа ти и как спрягаш глаголи. Чувам те непрекъснато.

Произношението й беше чудесно. Мадам Фурние я караше да рецитира пред целия клас: Je suis. Tu es. Il est. Elle est. Nous sommes.^[1]

— Стига — прекъсва ме Алис и клати глава. — Саймън, харесвам те, но в момента не мога да те гледам.

Дръпвам ръката си от плота:

— Съжалявам. Просто…

— Възползваш се от слабостта на баща ми. Така и не прежали родителите ти. Нямаш представа колко истории съм изслушала през годините за Поли и Дан, Дан и Поли. Сигурно си мислиш, че призраците им преследват само теб, но не знаеш, че витаят и в моя живот.

Алис ме поглежда за първи път от началото на разговора ни. Изрича следващите думи спокойно и без емоция:

— Когато приемеш парите му, а аз знам, че ще го направиш, просто си спомни, че вземаш от един старец, който е обсебен от мъртвите си приятели. Искаш твърде много от мен.

— Нямам избор.

— Имаш. Можеш да заминеш. — Алис си поема дълбоко въздух. — Мисля, че трябва да заминеш. Сигурно и аз трябва. Мислех си… не, забрави.

Бълбукането на кафеварката запълва тишината. Втренчвам се в шията на Алис, изваяна като колона. Толкова е изправена, че се чувствам смачкан.

— Бих искала да ме оставиш сама. — Алис изрича молбата си с мил глас, което я прави още по-жестока.

Изнизвам се към трапезарията, където Енола разказва на Леа за животните от ежегодния панаир във Флорида, а Дойл, за щастие, се храни с вилица. След малко Алис се появява с кафето и останалата част от вечерта преминава без произшествия, като изключим срама ми. Вечерята приключва, когато Леа въздъхва и събира празните чаши от кафето. Алис става да й помогне, а Дойл и Енола тръгват към вратата.

— Саймън, остани още малко — казва Франк, преди дори да съм се надигнал от стола. — Хайде да изпием по бира заедно.

— Не, трябва да тръгвам, ще ти се обадя утре — правя опит да се измъкна. В крайна сметка обаче се озовавам на верандата с бира в ръка. Сенките ни падат върху редиците черупки от мечоопашати, наредени да съхнат на парапета.

— Не е редно да вземам пари от теб, Франк.

— Какво смяташ да правиш тогава? Не можеш да оставиш дома си да се срути. — Отпива от бутилката. — Можеш да върнеш заема на вноски.

Не ми се говори повече за пари и сменям темата:

— Енола ми каза, че си й дал картите на мама.

— Така ли било? — почесва се Франк по главата.

— Точно преди да замине. Ти си й ги дал.

— А, да, спомних си. Не вярвах да проявиш интерес към тях. Енола намина и сподели, че ще пътува с циркова трупа, както едно време пътуваше майка ти. — Франк отпива и аз следвам примера му. — Стори ми се редно да й ги дам. Все едно ги връщах на майка ти.

— Защо не са били у татко?

— С Полина бяхме близки. Бях й много добър приятел, както и на баща ти. Познавах я само от ден, когато се срещнах за пръв път с татко ти. Всъщност аз ги запознах. — Потропва отсечено с крак: туп-туп-туп. — Беше дяволски горещо лято. Никой не излизаше с лодка в океана, защото слънцето бе толкова силно, че можеше да те опече жив. Циркът беше пристигнал в града, но не си спомням как се казваше.

— Карнавал „Ларей“.

— Да, точно така, „Ларей“. Лоша работа е старостта. Като станеш на моите години, ще си забравил повече неща, отколкото някога си знаел.

Франк пресушава бирата си и поглежда към къщата ми от другата страна на улицата. В дневната пулсират светлини. Дойл и неговите номера.

— Реших да пийна нещо, да се разхладя — продължава Франк, — да пробвам някои от атракциите и може би да се запозная с момиче. Пред шатрата, в която предсказваха бъдещето, се беше проточила опашка. Казах си „Какво пък?“, а когато влязох, там беше тя. Най-хубавото момиче, което бях виждал. Майка ти беше поразително красива.

Чувал съм и версията на татко: как Франк го завел на панаира следващата вечер; как мама играела ролята на морска сирена в стъклен аквариум и задържала дъха си под водата невъзможно дълго време; как се влюбил в нея от пръв поглед.

— Какво ти предсказа?

— Че ще срещна добра жена и животът ми ще се подреди, макар че копнея да се нося по водата като лодка. Много я биваше в гадаенето. — Франк се изправя, протяга се и оставя празната бирена бутилка на парапета на верандата. — Майка ти ми даде картите, преди да… — Посочва към залива. — Предполагам, че това бе нейният начин да се сбогува. Ще ми се да бях разбрал какви са намеренията й.

Мама се беше сбогувала и с мен, но аз също не бях разбрал какво предстои.

— Имаше ли нещо странно в поведението й?

Франк се прокашля.

— Странността беше нещо относително за Полина. Ако аз или баща ти бяхме забелязали, че се държи различно, щяхме да я завържем, за да я спрем. — Поглежда бирата ми и изръмжава: — Довърши я. Ще те заведа в работилницата ми и ще поговорим как ще ми върнеш заема. Бих ти дал парите веднага, но жената ще ме убие, ако Алис не ме одере жив преди това. Станало ли е нещо между вас двамата? Цяла вечер ми се струваше, че ще те изяде с парцалите.

— Нямам представа — отговарям. И наистина е така. Франк ме отвежда зад къщата, при голямата плевня, която е превърнал в работилница.

Виждал съм бараката отвън, но никога не съм влизал. Когато бяхме малки, не ни пускаха вътре. По стените са окачени или подпряни всякакви инструменти, менгемета, стругове, триони и неща, които дори не мога да си представя за какво служат. В дъното на помещението има две чертожни маси. Франк се обляга на едната. В центъра е разположен скелет на лодка, която очаква да бъде облечена в кожа.

— Платноходка? — питам, докато изучавам дървената рамка.

— Малка е за платноходка. Рибарска лодка ще е. — Отбелязва си нещо на един от чертежите. — Ще се научиш. Можеш да изработиш парите при мен: ще правиш допълнителна обработка, ще слагаш първите пластове изолация, няма да има сложни и прецизни задачи. А ако си намериш работа междувременно, ще идваш тук събота и неделя.

Алис явно му е казала, че ме съкратиха. Не й споделих нищо за къщата и за заема, наруших повече правила от нея. И все пак трябваше аз да съобщя на Франк, че съм безработен, само че тя ме беше изпреварила.

Зад чертожната маса, точно до главата на съседа ми, виждам най-изненадващото нещо в работилницата: огромна тъмнопурпурна завеса, която покрива цялата стена. Изглежда кадифена. И ми напомня за рисунките в книгата — завеси, които покриват клетка, пердета във фургон… Без да се замислям, питам:

— Откъде си я взел?

— Кое?

— Това е театрална завеса — уточнявам. Долният й ръб е обточен с верига за тежест, за да не преминава никаква светлина. — Изглежда не на място в работилницата.

Оглеждам отново вътрешността на бараката и забелязвам малки портрети в овални рамки, които висят по голите стени. Роднини? В чертите им има нещо славянско — мустаците на мъжете, извитите вежди на младата жена.

— Следобед я дръпвам, за да не блести слънцето върху чертежите ми, а през зимата идеално спира теченията. Намерих я в кашон с вещи на баща ми. Картините също бяха там.

— Семейни реликви значи.

— Предполагам — свива рамене Франк.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Не. Никога не съм се интересувал от семейната история. Вещите са си вещи. Тези просто ми харесват. Правят помещението малко по-приветливо, придават му уют.

Някой почуква на вратата. Появява се Леа с още бира. Отказвам учтиво, но все пак една бутилка се озовава в ръката ми. Жената се приближава, целува съпруга си по бузата и изтупва стърготините от рамото му с пръсти. Прави го по навик, но в жеста има мекота. През единия от прозорците виждам залива чак до пристанището. Светлините на ферибота се носят покрай фара в посока Кънектикът. Има хора, които прекарват живота си в движение напред-назад по тези води — движат се, но остават.

Когато бутилката ми изтрополява върху чертожната маса, двамата с Франк се сепваме. Мастилото на чертежа е размазано от широко влажно петно, може би пот. Поглеждам отново завесата. Естествено, че няма как да е същата. И все пак е впечатляваща, особена и някак позната. Забелязвам овална картина, на която е изобразен брадат мъж. Погледът му ме смущава. Трябва да проверя дали го има в книгата — за всеки случай. Дори и само за да си докажа, че си въобразявам.

— Тези портрети на роднини ли са?

— Може би. Нямам представа. Както казах, бяха в кашон заедно със завесата и още някакви неща на баща ми. Вероятно са били на дядо. Май си спомням, че съм ги виждал у тях като малък. Дядо обичаше да трупа вещи.

Брадатият мъж ме пронизва с поглед и сякаш ме призовава да го погледна, да го потърся. Сигурен съм, че срещнах същото лице на страниците на книгата.

— Извинявай, Франк, трябва да тръгвам — казвам и се запътвам към къщи.

Енола и Дойл лежат по гръб до скалата и гледат звездите. Енола е подложила една ръка под главата си, а другата е в джоба й. Пак тези карти. И двамата не ми обръщат внимание, когато минавам покрай тях.

Книгата е на бюрото ми — затворена, както я оставих. Започвам от самото й начало и старателно преглеждам всички страници с рисунки. Ето едно миниатюрно конче, тук пък има нещо, което прилича на лама, а по-нататък се мяркат очертанията на скелет, който сигурно е част от карта таро. Подминавам бележки за обувки, ботуши, костюми и перука, а после… ето я и завесата. Метната е върху нещо като клетка за животни, но зад решетките седи момче. Десетина страници по-нататък попадам на рисунка на фургон отвътре, по стените му са окачени малки картини в овални рамки. Да, ето го портрета на брадатия — или поне версията на Пийбоди. Преди малко гледах оригинала — чертите бяха по-ориенталски, а образът на рисунката в книгата е малко по-западняшки. Интерпретация.

Чърчуори вдига и ме моли да изчакам, докато се отърве от някого, с когото разговаря по другата линия.

— Фанатик на тема Данте — изпуфтява Мартин. — Непоносим човек. Мисли си, че е единственият ми клиент. Получи ли „Връзващи заклинания и проклятия“?

— Да — отговарям и му благодаря. — Но не се обаждам за това. Току-що ми се случи нещо много странно. У съседа ми, когото познавам, откакто се помня, видях неща, които съм срещал нарисувани в книгата.

— Звучиш много зле.

— Объркан съм и просто… — думите не ми достигат.

— Какви неща видя? — пита ме Чърчуори. Навярно ходи напред-назад из антикварната книжарница, докато разговаря с мен. Подпира вратата, за да остане отворена и да може да чуе жена си, ако го повика. Предполагам, че отива към задната част на магазина, където рафтовете са по-пълни, натежали като лавиците в справочния отдел на „Грейнджър“, а книгите ще заглушат разговора ни.

— Театрална завеса, портрети — отговарям. Чувам го как издърпва стол и премества книги.

— Но всички завеси си приличат, нали?

— Същата завеса е, Мартин, сигурен съм. А и портретите — лицата не се променят.

Старецът замълчава. После ми задава въпрос:

— Съседът ти каза ли как са попаднали у него?

— Били на баща му, а вероятно преди това — на дядо му. Ти откъде се беше сдобил с книгата? Чие имущество са разпродали на търг?

— Ако помня правилно, на Джон Вермилиън. Но на твое място не бих се хванал за това име. Доколкото си спомням от търга, човекът е бил ненадминат плюшкин. В партидите нямаше никакъв ред или смисъл. Томове с високо качество и стойност стояха редом до съсипани книжлета с меки корици. Евтини парцали. Пълен кошмар. Всички наддавахме на сляпо и се надявахме на късмет.

— Но аз… разбрах, че майка ми е раздавала вещите си, сякаш е знаела, че скоро ще умре. Видях онази завеса и картините у съседа ми. Майка ми… тя му е дала някакви неща. На съседа, на Франк.

Навярно всичко е много просто. Сигурно в семейството ми има ген за самоубийство, който се предава така, както се наследяват сините очи. Просто и ужасяващо. Енола, която лежи на поляната отвън до своето Електрическо момче, носи в себе си нещо, което не мога да спра.

— Съжалявам — казва Чърчуори тихо. Гласът му е загрижен. — Май размътих водата и ти създадох ненужни проблеми.

Устата ми се изпълва с металически вкус — прехапал съм бузата си и раничката сигурно ще се възпали и ще се подува с дни.

— Много ми дойде — въздъхвам. — Разбирам, че е пазил нейни вещи. После виждам онези портрети и завесата — същите като рисунките в книгата. Картините са едно към едно. Трябва… — Нужни са ми няколко опита да намеря точните думи: — Трябва да знам кой е той. Сигурно е някой важен.

— Всички сме важни — опитва се да ме успокои Чърчуори, но аз усещам, че ме вледенява дълбок страх.

— Трябва да знаеш, че умираме — те умират — на двайсет и четвърти юли. Майка ми, баба ми, Селин Дювел, Бес Висер. Всяка от тези жени се е удавила. Остават шест дни.

— Шест дни?

— Сестра ми, Мартин. Сестра ми!

Чърчуори ахва.

— Именно!

— Мога ли да направя нещо? — Гласът му вече звучи различно. Ако трябва да го определя, сигурно ще е с думата „нежен“.

— Обичаш да се ровиш в книги, нали?

Не възразява, когато го моля да изрови всичко, което може, за семейството на съседа ми.

— Франклин Макавой, баща му, дядо му. Искам да разбера защо онези вещи са у него.

Давам му имена, които да търси: Пийбоди, Кьониг, Рижкова или Рижков (проклетите славянски фамилии!). Пъзелът е много по-голям, отколкото съм предполагал, и в него Франк е свързан с книгата, с майка ми и с онова, което убива роднините ми.

Прекарвам следващите часове под жълтеникавата светлина на лампата. Най-много ме притеснява онзи портрет. От рисунката в книгата става ясно, че е висял на стената във фургона на Мадам Рижкова. Колонка от цифри в близост до портрета описва разходи за коприна, билки, соли. Материали за гадателката. Подозирам, че ако Чърчуори започне от Франк и проследи родословното му дърво, а аз започна от Рижкова, пътищата ни ще се пресекат. Включвам компютъра си и правя бързо търсене за Рижкова. Излизат хиляди резултати. По дяволите. Разбира се, че ще ми се падне фамилия, която е като „Смит“ за руснаците. Твърде много информация е точно толкова зле, колкото и никаква. Датите трябва да сложат някакви рамки — края на XVIII век. Мога да добавя и регион към търсенето. Повечето имигранти са пристигнали в колониите на Ню Йорк или Масачузетс, по-конкретно в Бостън. Филаделфия е малко смело предположение. Въпреки че сигурно ме мрази в момента, Алис все още ми помага, без да го осъзнава. Влизам в системата на Националния архив с университетската й парола и започвам да се ровя в списъците с пасажери на пътническите кораби.

Сиянието на екрана ме хипнотизира и когато се унасям, сънувам как вървя по дъното на Грейт Саут Бей или може би Джесъпс Нек, където водата е топла като чай, а плажът е посипан с блестящи жълти мидички. От пясъка се извисяват дълги стръкове на водорасли, които се превръщат в коси — червени и гъсти като на Алис. Един мечоопашат пропълзява по крака ми, качва се на бедрото ми и се захваща с малките си щипци. След него идват още много и в един момент дори не мога да видя водата от прииждащите пълчища раци. Сепвам се и рязко си поемам въздух.

Енола е изключила компютъра. В нощната тишина я чувам как размесва картите си.