Ерика Суайлър
Книга на тайните (23)

23
23 юли

Имам една странна молба, ако можеш да ми помогнеш и с малко, ще съм ти много благодарен.

Чувам кратко мълчание отсреща, но Лиз Рийд е съвършената библиотекарка, а отношенията ни са на ръба между познати и приятели.

— Опитах се сам да си направя проучването, но не мога да вляза в системата на „Грейнджър“. Джанис ми е изтрила акаунта — допълвам.

— Купферман ти е отрязала достъпа?

— Тръгнах си, преди да изтече двуседмичното ми предизвестие, и взех няколко книги, които задържах малко по-дълго.

Лиз не ме разочарова:

— И все пак е постъпила грубо. Какво ти трябва?

— Искам да проверя един случай. Става въпрос за инцидент с речен параход, с който е пътувала циркова трупа. 1825 година, Ню Орлиънс, прииждането на река Мисисипи. Трябват ми имената на парахода, на цирка, на оцелелите — всичко, което можеш да откриеш.

— Добре. Необичайно подробни насоки ми даваш. Има ли конкретна причина?

— Опитвам се да впечатля евентуалния си бъдещ работодател — отвръщам.

— „Сандърс-Бийчър“ са ти дали изпитание?

— Нещо такова — потвърждавам.

Лиз ме пита дали имам резервен вариант.

— Може да попътувам малко със сестра ми. Ако откриеш нещо, звънни ми на домашния телефон. Мобилният ми не работи.

След като й благодаря, тя ми задава неочакван въпрос:

— Да не би на Алис Макавой да й се е случило нещо лошо?

— Не, защо?

— Разговаряхме вчера и тя звучеше ужасно. Двамата сте близки. Да ти е споделяла какво става с нея?

— Не знам нищо конкретно — отговарям. Лъжата сигурно си личи от километри.

Благодаря отново на Лиз, затварям телефона и зачертавам името й в списъка пред мен. Следва Рейна от „Шорам“, а после — Елизабет Букър от централната библиотека. Те са сред петимата колеги, на които съм помагал да открият книги. Подкрепял съм ги в подготовката за конференции, оплаквали сме се един на друг от бюджетните съкращения и заедно сме си спомняли с носталгия за каталожните картички. Всички се успокояват, че не питам за свободно работно място при тях. Щом не търся, значи още има надежда, че все пак се намира работа за хора като нас. Час по-късно съм въоръжил малка армия, която издирва наследниците на Пийбоди и на внучката на Мадам Рижкова, Грета Мълинс. Тенън, Бон, Дювел, Трамел, Петрова, Висер — в крайна сметка ексцентричното ми семейство се оказва не толкова трудно за проследяване. Дори сред океан от имена, удавените русалки успяват да изпъкнат.

Скоро ще имам отговори, но в момента ме вълнува състоянието на Алис, която по думите на Лиз е звучала ужасно вчера. Вероятно причината съм аз.

У Франк свети. Цяла нощ не угасиха лампите. В някакъв момент силуетите се раздвижиха — първо Лия, а доста по-късно и Франк. Отчасти се надявам тя да е доразбила каквото е останало от сърцето му. Никой не е излизал или влизал в къщата, а вече е късна сутрин. Дали Алис е у родителите си? Изглеждаше уморена и тъжна още вчера, когато стисна ръката ми, докато стояхме облегнати на колата.

Пробвам да се свържа с Чърчуори, но в слушалката се чува само силно пращене.

Книгата е отворена, гръбчето й — разцепено. Някой се е отнасял към нея с престъпна небрежност. Човек, който храни уважение към писаното слово, никога не би постъпил така. Може да не е Библията на Гутенберг, но подобна реликва изисква внимателно и грижовно отношение. Трябвало е да се даде на книговезец за подшиване и подлепяне. Дърво, кожа, фино перфорирана хартия, за да поема по-добре мастилото; драскулки от перо, писец и дори нокти. Изглежда невъзможно човек да открие миналото си в дневник, изписан на ръка, но тази книга дойде при мен като удовлетворяващ отговор на въпрос, който винаги съм искал да задам. Преминавала е от ръка на ръка, предавана от баща на син навярно, докато един ден се е изгубила и е изплувала отново в онзи търг, където се е оказал Мартин Чърчуори.

Удавянето се е предавало тихомълком в моя род от поколение на поколение. Може би защото сме били номади и следите ни се губят във времето. През онези първи студени часове, които прекарахме под вода, докато задържахме дъха си, двамата с Енола разбрахме, че сме различни. Удавянето е запечатано в костите ни. Майка ни е знаела, че не е като другите хора. Открила е името на Бес Висер и е разбрала, че не само нейната майка е загинала от вода. В онзи миг, когато се е докоснала до прокълнатото си минало, дали е осъзнала собствения си край? Дали е знаела, че ще се удави като всички жени в рода преди нея?

За да се развали проклятието, трябва да се унищожи източникът му. Остава ми само едно — да залича историята ни и всяко свидетелство, че двамата с Енола сме потомци на необикновен род. Книгата е единственият семеен летопис, за който знам. В него живеят нямо момче, морска сирена и гадатели. Когато разруша тази фамилна реликва, част от мен ще бъде изгубена завинаги. И все пак летописът е непълен. По страниците му не откривам нищо за Селин Дювел или Верона Бон. Името на моята майка също трябва да е там. Поколения удавени жени и изчезнали предсказатели липсват от книгата. Тази разпокъсана творба — тази прокълната вещ — е само част от нашата история, само началото.

Но е карта.

Преписвам всичко, което мога — страница след страница. Пиша часове наред, докато ръката ми започва да се схваща. Разтърсвам я и продължавам. Имена, дати, места, интересни мисли, запечатани с почерка на Пийбоди. „Наивното агънце се доверява на вълка.“ Посетени градове: Ню Йорк, Филаделфия, Нюкасъл, Бърлингтън, Танърс Фери, Шарлот. Висер, Рижкова, Кьониг и всички малки имена без фамилии, с неизвестен произход и род. Всички въпроси, които ми хрумват покрай преписването на информацията, затихват пред онова, което прочетох във „Връзващите заклинания“: проклятието не е в самите думи, а във волята, обвързана с тях, в намерението, преплетено с мастило и трагедия. В гънката между палеца и показалеца ми се пуква мехурче; пареща капка лимфа се отронва и пада върху страницата, като размазва една от думите. Мога да разваля прокобата, но все пак да запазя историята ни.

На алеята пред къщата спира кола. Следва настоятелно блъскане по вратата, в което долавям позната раздразнителност.

— Отворено е.

Енола нахълтва с гръм и трясък, а подир нея с унасяща невъзмутимост се вмъква издължената фигура на Дойл.

— Нали се разбрахме да се върнеш! Къде се губиш, по дяволите? Звънях ти на мобилния, но се включва гласовата поща.

— Спрян е. Гледай си в краката. — Посочвам продънения под.

— Това май го нямаше онази вечер. Мамка му, какво се е случило?

— Дупка — подхвърля Дойл и се ухилва.

Докато пристъпва бавно през дневната, Енола оглежда пода и стените.

— Мислех, че не искаш да се връщаш тук — казва. — Така се разбрахме. Том се съгласи да те приеме, когато си готов. — Сестра ми се спира пред снимката, на която са двете с мама, същата, която е направил Франк. — Не можеш да останеш тук — настоява. — Събирай си багажа и тръгвай с нас. Ще бъде купон.

— Пиленце, един ден повече или по-малко няма особено значение. Брат ти може да дойде по-късно — казва й Дойл, а после се обръща към мен: — Ще заминем за Кротън и ще останем там за известно време през август, а после се насочваме на юг. Част от есента ще изкараме в Атлантик Сити, а след това тръгваме отново на юг.

Татуираният младеж се обляга на касата на вратата и подпира крака на рамката. Износените токове на ботушите му подсказват, че това му е любима поза. Енола стрелва приятеля си с поглед.

— Ще дойда с вас — казвам. — Кандидатствам за едно работно място като куратор в Савана. Но първо трябва да се погрижа за нещо.

— Ако говориш за книгата, крайно време е да престанеш с тези глупости, Саймън. Плашиш ме. В случай че се занимаваш още с онази история между Франк и майка ни, зарежи я. Мама е мъртва и не можем да направим нищо, за да го променим.

Като по команда чувам как пикапът на Франк запалва. Виждаме го да излиза от алеята пред къщата му и да се насочва към пристанището, към бара или към мястото, където отиват тъжните мъже, които са чукали съпругата на най-добрия си приятел.

— Мисля, че трябва да запалим един прощален огън на открито, преди да заминем — подхвърлям. Идеята идва толкова бързо, толкова естествено, че е почти гениална. — Като бяхме малки, нашите често готвеха навън, помниш ли?

— Не — казва сестра ми. Дойл е напуснал поста си на вратата, сега е зад нея и разтрива раменете й.

— Беше страхотно. Печахме царевица и наденички, кюфтета и дори омари. Татко и Франк запалваха огъня и ни даваха да си печем бонбони.

Всъщност печахме бонбони аз и Алис. Дори тогава имахме общ и паралелен живот — седяхме от двете страни на кладата и се гледахме през дима и саждите от обгорена захар, които се издигаха към небето.

— Искам прощален огън — настоявам. — Имам нужда поне от един хубав спомен от това място. Заслужаваме хубав спомен.

— Сякаш един огън може да поправи нещата — промърморва Енола.

Представям си Алис от другата страна на този огън. Алис — вбесена, застанала на верандата ми. Алис в ресторанта — чака ме да се върна при нея, докато съм навън и говоря по телефона с Енола. Алис на среща с мен, но без мен.

— Нима не съм бил тук винаги, когато си се обаждала? Нима не съм вдигал телефона, дори когато е било три сутринта и е трябвало да стана и да дойда с колата, за да се погрижа за теб? Нима не съм го правил винаги? Носих те на ръце, когато кървеше. Превързвах те. Чаках те да се върнеш у дома. Не знаеш ли, че само заради това останах? Надявах се да се прибереш, но ти така и не го направи.

Енола никога не е била изоставяна. Аз бях. Имам право да я карам да се чувства виновна.

— Искам прощален огън — повтарям.

Сестра ми се отдръпва от Дойл и се отпуска тежко на дивана. Подът проскърцва и всички затаяваме дъх в очакване да поддаде. Разминава се. Май съм успял да жегна Енола. Ядосана е, изглежда, сякаш всеки момент ще се разплаче, и сигурно през ума й минават сто неща, които иска да ми изкрещи. Думите ми са й подействали. Поглежда Дойл, а после и мен.

— Но след това ще дойдеш с нас, нали?

— Ще дойда.

— Добре.

— Екстра, екстра — промърморва Дойл.

— Чудесно, благодаря ти. — Изправям се и предпазливо прехвърлям тежестта на тялото си на наранения глезен. Все още усещам болка, но е отслабнала от вчера насам.

— Искам идеалния огън — обръщам се към Дойл. — Трябва ми помощта ти. Ще идем да вземем нещо.

Двамата стоим пред работилницата на Франк. Енола е в къщата със съпругата му, след като отказа да участва в нашата мисия. Реши да види как е Лия и да я поразсее от проблемите. Когато съседката отвори и прие сестра ми, Дойл и аз се отправихме към бараката. Младежът предложи да се облегна на рамото му, когато глезенът ми заплаши да поддаде. Дойл няма никакви възражения относно плана ми:

— Разбирам те, човек. Пичът е разказал играта на семейството ти, а ти искаш да му го върнеш, като подпалиш нещата му. Напълно ти влизам в положение. Всичко е наред.

Но когато заставаме пред работилницата, не всичко е наред. На резето виси огромен ръждив катинар. Много ясно, че е заключено. Защо реших, че няма да е?

— Трябва ни арматурна ножица — промърморвам.

Младежът до мен накланя глава, слага едната си ръка зад врата и изпуква раменната си става с отблъскващо движение, подобно на спазъм на главоного.

— Не — отвръща, — нищо подобно. Аз ще се заема. Стой така.

Дойл изчезва за няколко минути и ме оставя в леко замаяно състояние, което сигурно е нормално, когато на човек му предстои да извърши кражба. След малко приятелят на Енола се връща с характерната за него едра крачка, но с празни ръце.

— Колата — обяснява. Сигурно изглеждам объркан, защото допълва: — Кламер! — И вади голям сребрист кламер от джоба на широките си бермуди. — Винаги нося няколко.

Преди да успея да кажа нещо, Дойл вече е изправил единия край на кламера, а другия е оставил закривен като кука. Личи си, че не го прави за първи път. Кляка пред катинара и започва внимателно да вкарва изправения край на кламера в ключалката, като подава език от единия ъгъл на устата си. Прокарва пръсти по горната част на катинара, сякаш за да усети дали има раздвижване. После рязко извърта китка и ключалката изщраква, а катинарът се отваря. Дойл завърта кламера между пръстите си и го прибира обратно в джоба на панталоните си.

— Не го бях правил отдавна, но това не се забравя.

— Дойл, как умееш да правиш такива работи?

Момчето свива рамене и вендузите по челото му леко помръдват:

— Правех си експерименти като малък. Пробвах се да вляза тук и там. Всичко започна, защото често си забравях ключовете. Реших, че няма да е зле да мога да влизам у дома и без тях. — С тези думи приятелят на Енола отваря вратата.

— Някога крал ли си монети от улични телефони? — питам го.

Дойл ми намига с широка усмивка, която му придава чар:

— Защо да го правя?

Колкото и невероятно да е, сестра ми си е намерила идеалната половинка.

Из работилницата на Франк се търкалят празни бирени бутилки, които са се натрупали след последното ми идване тук. Обръщам се към Дойл:

— Аз ще сваля картините. Ти се заеми със завесата.

Струпваме портретите и кадифеното перде върху скелета на рибарската лодка, по която работи Франк. Всичко нарисувано в книгата трябва да си замине, защото тези предмети са белязани от трагедията й, било то и неволно. Движенията ми са бавни и тромави, но Дойл се справя със завесата с акробатична ловкост: подскача, подръпва, премята плата на рамото си.

— Да знаеш, че изкарваш акъла на Енола — казва ми, докато хвърля част от пердето върху скелета на лодката.

— Не е нарочно.

— Да, знам. Но все пак… Малко се притеснявам за нея. Говореше за брат си така, сякаш сте много близки. Мислех си, че като дойде при теб и се видите, всичко ще се оправи, но се оказва, че не сте близки и не й се отразяваш толкова добре. Всъщност се влошава.

— В какъв смисъл? — питам, докато трупам един върху друг портретите на брадати мъже със строги изражения и славянски черти.

— Нали видя — обяснява Дойл. — Никога не постъпва така с деца. Понякога си прави майтап с разни гадняри, но не предсказва ужасии на хлапета. До онзи ден не я бях чувал да говори по такъв начин.

Казвам му да не се тревожи, защото нищо друго не мога да направя. Не съм сигурен, че мога да обясня защо изгарянето на стари вещи ще оправи нещата, и ми е трудно да си призная до каква степен цялото начинание се основава на предположения и надежди. Нарамвам картините и подканвам съучастника си:

— Хайде да занесем всичко на плажа. Сестра ми може и да не си спомня, но всъщност обича огньовете на открито. Успокояват душата.

Дойл замъква повечето неща до брега, където струпваме вещите върху гладката повърхност на една преграда, за да не ги налазят мечоопашатите. Вглеждаме се в множеството дращещи твари.

— Не се притеснявай — заявява Дойл. — Ще намеря дърва и подпалки и ще наклада огъня. Ти доведи Енола. Аз ще се погрижа за всичко тук.

— Мерси.

— Не се бавете. Надушвам мълнии.

Гаджето на сестра ми се навежда над преградата и изтръгва парче плавей, заседнало между стълбовете и дъските. Електрическото момче умее не само да жонглира със светещи крушки, но и да разбива ключалки и да надушва мълнии. Напушва ме смях, но успявам да потисна порива.

Енола се радва, че й идвам на помощ. Франк е разказал всичко на жена си — от историята за гледането на ръка до това как майка ни му носела кафе всяка сутрин. Признал е и за къщата. Когато Лия отваря вратата, лицето й пребледнява при вида ми и за момент се притеснявам, че може да припадне. Опасявам се, че и на мен може да ми прилошее.

— Съжалявам — казвам.

— За какво? — отговаря Лия. — Ти нищо не си направил.

— Добре ли си? — питам я, защото е редно да се поинтересувам, а в такъв момент мога само да следвам протокола.

Смехът й е силен и груб.

— Ще се оправя — отвръща и се обляга на вратата. — Имах избор. Можех да го държа отговорен за всичко. Можех да го изритам от къщи. Но сега, сега искам да видя как ще е гърбът му след една седмица, прекарана в работилницата. После ще видим. Гузните обичат по-силно. — Усмихва се и погледът й става по-суров. — Ще видим.

За момент си представям как Алис мели кафе изправена и горда, а Франк се е свил в скелета на рибарската лодка в бараката, върху неудобните дъски. Тогава сестра ми се появява иззад Лия и двамата оставяме съседката.

— Цяла нощ и цяла сутрин е допивала виното — казва Енола, докато крачим към улицата. — И нямам предвид само една бутилка. Изпила е всичкото вино в къщата. Направо се учудвам, че е още жива.

— Франк май се е занимавал със същото. В бараката се търкаляха купища празни шишета. Алис там ли беше?

— Не.

— Хубаво.

— Ужасно е — промълвява Енола. — Обичах ги. Искам да кажа… Не ти ли се е приисквало да си тяхно дете поне за малко, поне веднъж?

— Разбира се — отвръщам. — От време на време. Случвало се е.

Но ако не беше Франк, животът ни може би нямаше да е толкова зле.

— Лия ще се оправи — казвам.

— Силна е — съгласява се сестра ми. След малко ме пита: — Взехте ли каквото трябваше?

Кимвам утвърдително.

— Дойл отключи катинара на бараката с кламер. Знаеше ли, че гаджето ти е крадец?

— Всеки трябва да умее по нещо — отговаря Енола.

Свечерява се и става ясно, че предчувствието на Дойл е било правилно — от запад се задават буреносни облаци. По-добре да побързаме. Пращам сестра си към плажа, а аз самият се отбивам до къщата ни, за да взема нещо.

Слизането по дървените стъпала е трудно, когато стискаш под мишници обемна книга и бутилка течност за запалки. Сигурно щеше да е по-лесно да ги хвърля от скалата, но мечоопашатите ще налазят дневника на Пийбоди, а сега само това ми липсва — страниците да се измокрят и да не могат да се запалят.

А и навярно ми се иска да подържа още малко това последно късче от семейната ни история.

Ако веднъж си държал книга и си се влюбил в нея, завинаги помниш какво е усещането да я докосваш, колко тежи и как ляга в дланите ти. Палецът ми познава грапавината на кожената подвързия и ситния прах от червеното гниене, обхванало гръбчето. Докосвал съм с пръсти всяка крехка страница, стаила мъничка тайна или украсена със заврънкулките на Пийбоди. В библиотекарското сърце се запечатва специфичната миризма на лепило и прахоляк, а ако е имал късмет, както аз имах, човек може да вдъхне и да се наслади на аромата на пергамент, наситен с нежна острота, по-мек от памук или дървесна маса. Ние, библиотекарите, бихме се заровили в книги, докато плътта ни се слее с хартията, а кръв и мастило потекат ведно. Май наистина стискам кориците твърде силно. Вероятно никога няма да имам втори шанс да докосна толкова стара книга или такава, която съдържа частица от самия мен.

Но на брега ме чака сестра ми. Нея я няма в книгите ми, а що за човек би предпочел написани вече думи пред онова, което предстои да се случи? Когато носех Енола на ръце, а разранените й крака кървяха, част от нея се сля с мен. Нима смея да не се разделя с една красива вещ, ако от това зависи връзката ми с човека, на когото съм обещал: „Ще се грижа за теб.“ Винаги съм й го казвал. Дори когато това ми е носило болка.

Вкопавам здравия си крак в пясъка, за да запазя равновесие.

Дойл е струпал на купчина плавеи, а под тях е заровил портретите и завесата. Енола тъпче шепи суха трева в процепите между дървата.

Благодаря на татуирания младеж, а той вдига рамене:

— Не знам дали ще се подпали. Набутах веригата на пердето най-отдолу. Реших, че така влагата от пясъка няма да попие и да се просмуче по-нагоре.

Разклащам бутилката с течност за запалки:

— Надявам се, че няма да е проблем.

В очите на Дойл проблясват пламъчета.

Около нас пълзят мечоопашати. Енола ги рита и ругае. Да, спомням си как влязох във водата и животинките се покатериха отгоре ми; почувствах се, сякаш най-сетне съм получил нещо, от което дълго съм се нуждаел. Спомням си и как сестра ми седеше вцепенена на брега, прегърнала коленете си.

Ще поправя стореното.

Напоявам дървата и завесата, като изстисквам и последната капка течност от бутилката. Изпаренията са толкова силни, че дори мечоопашатите се отдръпват и се подреждат в кръг около нас. Откъсвам една страница, а после закрепвам книгата на върха на купчината, между един клон и част от завесата. Страницата е съсипана — неясна цапаница от кафяво и синьо мастило е забулила имената, написани някога на нея. Навивам листа на стегнат масур и поднасям запалката на Енола към него.

Достатъчно е само да докосна горящата хартия до завесата. Купчината разцъфва в ярко многоцветно химическо сияние, а стената от горещ въздух ме блъсва в лицето. Огънят опърля веждите и миглите ми и аз политам назад. Енола и Дойл ме хващат за раменете и ме издърпват от огнения ад. Надига се смрад на гнилоч — смесица от пушек и плесен. Косъмчетата по ръката ми са обгорени, по кожата ми са полепнали вонящи сажди.

— Мамка му! — виква Енола. Повтаря псувнята като мантра: — Мамкамумамкамумамкаму! — После избухва в смях.

Химическата течност догаря и огънят се уталожва — съчките тлеят, по-едрите дънери са обхванати от кротки пламъци. Наблюдавам как прокобата се превръща в пепел.

Мечоопашатите се оттеглят далеч от горящата клада и се скриват във водата, а Енола и Дойл сядат на пясъка до мен. Огнените езици ми напомнят за кладите, които стъкваха Франк и баща ми. Ако се наведа и надникна от другата страна, може би ще видя как сенки трепкат върху луничките по лицето на Алис. А ако погледна към вълните, мога да зърна мама, която плува ей там, или да я чуя как ме вика по име. „Саймън!“

— Изгори книгата — казва Енола и обляга чело на рамото ми. Краткото докосване е нейният начин да ми благодари. Винаги й е било трудно да произнесе думите.

— Изгорих всичко. Увлякох се по тези неща, защото изгубих работата си.

— Ясно. По-добре ли се чувстваш сега?

— Да.

Глезенът ме боли, главата ми все още пулсира там, където я ударих, когато паднах на пода. Очите ми са кървясали, а в сърцето ми зее празнина, защото току-що унищожих безценна книга. На всичкото отгоре почти се самозапалих. Чувствам се учудващо добре.

Гледаме как огънят поглъща последните остатъци от завесата, а в пясъка остават само веригите, които блещукат като сребърни змии. Вятърът понася сажди и искри над плажа и вълните. Писанията на Пийбоди са вече само пепел.

Дойл подсмърча. Силен пукот разцепва нощното небе, пламва синя мълния, последвана от грохот на гръмотевица. И тогава… тогава руква дъждът.