Ерика Суайлър
Книга на тайните (22)

22

Пийбоди бе въодушевен — желанието на Еванджелин да се посвети в тайните на гадателството разкриваше безброй възможности пред тях. Освен това разрешаваше проблема със заниманието на Еймъс и му позволяваше да практикува творческите си способности. Директорът на трупата прекара дни и часове в скициране; ровеше в раклите и конфискуваше всяко безстопанствено парче плат или украшение от другите фургони. От вратата на Мелина свали детайл със сложна плетеница от ковано желязо, от Сузана бе останало парче муселин, а Нат бе запазил кутия със сребърен прах от някогашната си служба като ковач. Всичко това бе отмъкнато, взето назаем, изврънкано или придобито с ласкателства и обещания. Пийбоди преобрази напълно фургона на Рижкова и му придаде изтънчен стил. Отвън го боядиса в синьо и жълто и го обсипа със заврънкулки и хералдически лилии. На вратата окачи драперии, а стените отвътре оцвети в светлосиньото на женските фусти. Изписа по тях компаси и звезди, а от собствения си фургон донесе възглавнички. Когато привърши работата си, директорът се поздрави с успешното превръщане на бърлогата на Рижкова в прилично копие на изтънчен френски салон.

Отбеляза промяната и в книгата си. Задраска с една линия „Мадам Рижкова, окултен служител“ и отдолу записа: „Мосю и мадам Лафере, оракули“. Зачерта старателно надписа „диваче“ срещу името на Еймъс и изписа „гадател“ на негово място, а Еванджелин преквалифицира в „чирак гадател“. Наглед дребните промени означаваха съвсем нов живот за Еймъс и Еванджелин. За документацията имената им вече бяха Етиен и Сесил Лафере.

— Руснаците са демоде — заяви Пийбоди, докато мъкнеше куфар с костюми. — Les vêtements^[1] — добави и го стовари на пода, с което вдигна вълма прах във въздуха. — Само като си помислиш, Еймъс, че през цялото време си спял върху бъдещето си! Това са костюми от последното ми пътуване до Европа — продължи вдъхновената си тирада Пийбоди.

Еймъс и Еванджелин не дадоха признак, че го разбират, затова директорът извади и размаха обсипан с цветя шал, поизбелял от годините, и възкликна:

— Франция, скъпи мои деца! Ла Франс, върхът на цивилизацията, модата и изкуството!

Еймъс се отдръпна при вида на колосаните бели одежди, обшити с дантели и волани, които се подаваха от куфара. Пийбоди се прокашля:

— Промяната никога не е лесна, но трябва да избираш между това или déshabillé^[2]. А доколкото разбрах, не ти допадна да си отново дивак.

Директорът извади дълго дамско палто и го сложи върху нарастващия корем на Еванджелин. Закима и промърмори удовлетворено:

— Великолепна маскировка! Френската мода е — как да се изразя? — угодна за дами в предродилно състояние.

Пищното облекло добре прикриваше бременността на Еванджелин, докато младата жена седеше, а тя прекарваше много време седнала. Благодарение на новото занятие бременността не й се стори толкова неприятна, колкото се страхуваше, че ще бъде, като се изключи някоя и друга болка или внезапно прилошаване, а промените, които й донесе гледането на карти, бяха преди всичко приятни.

Пийбоди изнасяше пространни лекции за аристократичната мода, сложните коафюри, перуки и пудри.

— Въшки — кикотеше се директорът, — подлеците са бъкани с въшки!

Еванджелин се зае прилежно със задачата да фризира Еймъс и да подрежда косата му в сложните букли, които Пийбоди бе обявил за модерни. Вечер разресваше любимия си с гъст дървен гребен и всеки кичур увиваше на спирала и привързваше с парчета плат. Докато прокарваше гребена през косата на Еймъс, упражняваше акцента си, като цупеше устни. В края на вечерта тя бе изтощена от гримасничене, а Еймъс приличаше на глухарче. Отначало на младежа му бе неприятно от цялото това суетене, но след седмица Еванджелин забеляза, че той вече чака с нетърпение моментите на усамотение с нея и с удоволствие се оставя в ръцете й. Младата жена се настаняваше върху сандък, а той присядаше с кръстосани крака на пода, между коленете й, и се отдаваше на свещенодействията й. С всяко прокарване на гребена през косата дишането му ставаше все по-бавно и по-дълбоко. „Приятно е да се грижиш за някого“ — мислеше си Еванджелин.

Когато младата двойка се яви за първи път пред Пийбоди в новите си костюми, старецът не можа да сдържи възторга си:

— Каква елегантност, мили мои! Вие ще сте перлата на нашата менажерия. Мосю и мадам Лафере, с вас ще покажем на кирливото простолюдие що е то изисканост и стил и ще го осветлим какво крие бъдещето.

Но преди всичко Еванджелин трябваше да се научи да гледа на карти. Младата жена бе схватлива, освен когато Еймъс изпадаше в отчаяние от уроците. Тогава се налагаше драматично използване на пантомима, за да се пренасочат въпросите на Еванджелин така, че той да може да им отговори. Докато обясняваше подредби, позиции и значения, младежът често залиташе в странични разговори, без да дава знак, че урокът им е приключил. Еванджелин подозираше, че любимият й крие нещо. Забеляза го да покрива определени карти, когато излизаха в гаданието — или ги обръщаше, или ги отстраняваше. Светкавичните му движения и за кратко проблясващите цветове на картите не й позволяваха да види какво точно прави. Еймъс прикриваше набързо рисунките с по-мрачни тълкувания: Кулата, Дявола, Смъртта, но и някои мечове, а дори по-често чаши. Имаше тайни от нея, но тя не смееше да възроптае, защото в собствената й душа тегнеха сенки.

Докато любимият не й се доверяваше напълно, тя също имаше оправдание да крие някои неща. Рано сутрин, докато Еймъс още спеше, младата жена отиваше да поплува. Не й липсваше цирковият номер, нито похотливите погледи, но сърцето й жадуваше за водата. Докато младежът сънуваше навеси със съхнещ тютюн и заешки дупки, тя се измъкваше от прегръдките му и се потапяше в лоното на реката.

Смъкваше тежките одежди на Сесил Лафере и отново ставаше такава, каквато се бе родила. Плуваше сред стеблата на тръстиката, гмуркаше се до дъното и жадно вкусваше землистия дъх на сладководната река. Ако пътуваха в близост до океана и реката бе солена, Еванджелин се отпускаше по гръб и изучаваше новата извивка на корема си, докато гледаше как водата се плиска около нея. Изгрееше ли луната, търсеше сребристите проблясъци на рибешки люспи и следваше теченията, по които се спускаха речните обитатели. Вътре в нея разцъфваше нов живот, а реката отговаряше на въпросите й с прошепнато „да“ и младата жена се чувстваше у дома си. По бреговете на Вирджиния, в едно речно корито, напълнено от придошлия прилив, Еванджелин се натъкна на любопитно същество, което пълзеше по дъното. Взе го в ръце, вдигна го и заоглежда с интерес изящната извивка на черупката му, оформената като шип опашка и тънките паякообразни крачета, които създанието размахваше във въздуха, докато лежеше по гръб в шепите й. „Малко чудо само за мен“ — помисли си бъдещата майка. Детенцето в утробата й се засмя.

Еймъс и Еванджелин за първи път се представиха пред публика в новото си амплоа в градчето Танърс Фери, където менажерията спря на път за Северна Каролина.

— Многоуважаеми дами и господа — лееше се гласът на Пийбоди над събралата се тълпа, — поради големия интерес предприех пътуване отвъд океана, до изискания парижки кралски двор, за да ви доведа каймака на висшето общество, съветниците на кралете! — Директорът размаха театрално ръка към Еймъс и Еванджелин и продължи: — Те са способни да възкачат или да свалят човек от трона. Тези изтънчени хора виждат бъдещето и съдбите на хората. Представям ви мадам и мосю Лафере!

Двамата млади стояха вдървено на стъпалата на фургона си, неподвижни под планините от фусти и дантели. Надошлите люде им се дивяха или ги оглеждаха с недоверие. Танърс Фери беше просто средище, където земеделците докарваха реколтата си за продан или за натоварване на кораби. Къщите бяха построени набързо и можеха също толкова лесно да бъдат сринати, ако се наложеше — в случай на нова революция — градът да изчезне в гората. Жените бяха съпруги и дъщери на местните търговци, а хипнотизираните им погледи подсказаха на Еймъс, че ще има много работа тази вечер. Момичетата бяха запленени от костюмите, защото навярно никога не бяха виждали такъв разточителен разкош. Еймъс ги разбираше. Щяха да се поддадат лесно.

— На тях се доверяват всички френски благороднически фамилии — бумтеше Пийбоди и очевидно се наслаждаваше. — Виденията им са насочвали десницата на не един владетел. Почитаеми приятели, днес имате лукса и привилегията да надникнете в картите им и да чуете напътствията им.

Директорът на цирка си бе възвърнал предишния блясък в очите. Възрастният мъж беше в отлична форма, говореше по-театрално отвсякога, жестовете му бяха грандиозни. Еймъс погледна Еванджелин. Твърдото бюстие прикриваше нарастващия й корем. Облечена в пищна рокля, с коса на букли, подредени в сложна фризура, в нея нямаше и помен от морската сирена или от крехкото момиче, което някога бе излязло от гората. Сега тя бе изтънчена дама като онези, които пищяха и припадаха при вида на дивачето. Беше жената, която навиваше косата му, оправяше дантеленото му жабо и го превръщаше в мъж, за когото никой не би заподозрял, че е бил професионален дивак. Незнайно защо обаче предишната й същност му липсваше.

— Не ти ли се струва странно — прошепна Еванджелин, — че Пийбоди не изглежда никак съкрушен от напускането на Рижкова? Била е край него години наред, но сега, откакто я няма, той сякаш процъфтява.

Докато слушаше словоизлиянието на Пийбоди, Еймъс си бе помислил същото. Навярно трябваше да е доволен, че старецът е толкова щастлив, но не можеше да забрави изкривения палец на Рижкова и как гадателката затопляше тухли на лагерния огън, за да успокои по-късно болката в пръста си. Младежът стисна ръката на Еванджелин и преплете плътно пръстите си с нейните.

— Толкова възторжено говори за нас, та човек би си помислил, че е искал да се отърве от нея. Ужасно е, че го казвам, зная. Но не бих се изненадала да е така.

От пладне до вечерта млади жени и мъже със затаен дъх задаваха въпроси за любов, богатство и надежди. Еймъс слушаше как Еванджелин ги омайва с напевна реч, която според него звучеше френска. Младият гадател не успяваше да се съсредоточи в нито едно гледане. Около него имаше твърде много движение и всяко фино помръдване го караше да се чувства неловко. Зорко следеше картите. Когато изваждаше колодата, светкавично измъкваше някои карти от нея и ги пъхваше в ръкавите си. Еванджелин не трябваше да ги вижда.

След като с мъка пресякоха местност, където пътищата бяха потънали в кал и се губеха сред гъсти храсталаци, артистите от трупата поспряха да отпочинат на брега на река Катоба. Еймъс показваше на Еванджелин гадание с шест реда карти, като подреждаше неизползваните от предишния келтски кръст. В края на четвъртия ред стрелна ръка, за да дръпне карта, която още не бе обърната. Еванджелин обаче сложи длан върху неговата и картата остана отдолу.

— Защо ги криеш от мен? — попита го. — Как ще се науча да гледам правилно, ако продължаваш да отмъкваш най-интересните карти? — Младата жена бе забелязала, че любимият й е разтревожен, и се опита да бъде деликатна, но Еймъс се изчерви и заби поглед в пода. — Моля те — добави. Обърна ръката му с дланта нагоре и разкри картата. Дяволът.

Еймъс не знаеше, че криенето на тайни води до особен вид смущение, а и не подозираше, че когато нощем Еванджелин притиска заобления си корем в гърба му, в ума й витаят черни мисли. Младият мъж се чудеше дали гневът на Рижкова към него живее в картите и изопачава и опорочава думите му. Погледна дланта си в ръката на Еванджелин и видя просто една мръсна лапа.

Младежът остави настрана картите, с които се упражняваха, и заговори откровено. Показа на Еванджелин Висшата жрица — Рижкова. Обръщаше, разместваше и разбъркваше картите така, че да разкаже за тревогите на старата гадателка и за своя страх, че тя е оставила тези тревоги в тарото. Положи себе си — Глупака — върху дланта на Еванджелин, за да й покаже, че иска да я защити от страховете на Рижкова.

— От Дявола ли?

Младата жена взе колодата от ръцете на Еймъс и нареди гаданието от шест реда, за което тъкмо се бе упражнявала. Дяволът отново се появи в края на четвъртия ред. Възможно най-злощастната позиция. Посърналото лице на любимата му подсказа, че и тя знае.

— Една жена ме смяташе за обладана от Нечестивия — промълви Еванджелин. — Моя близка, която обичах, вярваше, че той може да бъде прогонен с дървена лъжица. — Смехът й прокънтя безрадостно. — Не можеш да се страхуваш от някой, победен с лъжица. Няма нужда да криеш карти от мен.

Еванджелин не каза нито дума за участта на лъжицата и на дявола, който я размахваше някога.

Еймъс кимна, но не бе съгласен.

Посред нощ ги събуди хлопане по фургона. Младежът открехна вратата. Отвън стоеше Бено, а трепкащият пламък на газена лампа изкривяваше чертите му до неузнаваемост. Обичайно спокойното лице на акробата сега бе сковано от ужас, белегът край устата му бе опънат от напрежение.

— Повикай Еванджелин — рече той. — Моля те. — Когато Еймъс не помръдна, Бено продължи: — Реката. Отровена е, всичко живо е загинало. Жена ти ходи там да плува нощем, докато спиш.

Младежът примигна от изненада. Успявала е да се измъкне, без той да усети. А Бено е наблюдавал.

— Няма да кажа нищо повече, за да не те разгневя. Моля те, повикай жена си.

Разчорлена и сънена, Еванджелин се появи зад Еймъс и докато оправяше косата си, прошепна:

— Шшшт! Идвам.

Двамата последваха мъждукащото пламъче на лампата през тръстиките и папурите, които обрамчваха бреговете на реката. Еймъс държеше Еванджелин за ръка и гледаше внимателно къде стъпва, за да я подкрепя и насочва, докато светлинката, която носеше Бено, изчезваше между високите стебла и потрепваше от поривите на вятъра. „Той не я познава изобщо“ — мислеше си младежът. Когато стигнаха до брега, пламъчето се успокои.

— Виждал съм те да плуваш в тази река — рече Бено. — Знаеш ли какво се е случило?

В мрака тегнеше развала, вонята секваше дъха. Еванджелин бе плувала в тези води предишната заран и се бе отдала с удоволствие на сладостта им. Лампата осветяваше брега, който грееше от сребърно сияние, а във въздуха жужаха рояци мухи. Покрай водата бяха струпани една върху друга стотици риби, мъртви или умиращи, с тръпнещи хриле. Очите им бяха помръкнали като зловещи опали. Младата жена покри лицето си с длани, за да се предпази от смрадта.

— А това? Виждала ли си нещо подобно? — Бено се наведе и вдигна от земята тъмнокафяво създание с твърда черупка и опашка като пръчица. Животното се гърчеше и мяташе в ръцете му. — Дяволско изчадие, нали?

Коремът й се сви. Това тук бе по-голямо и противно, но беше същото създание като онова, на което се бе натъкнала в солената река във Вирджиния.

— Никога не съм виждала подобна твар — отвърна.

Еймъс я прегърна през раменете и тя се зачуди дали любимият й усеща смразяващия хлад в костите й, дали долавя лъжата й.

— Разбира се, че не си — рече Бено, но от думите му струеше тъга. — Но сега по бреговете пъплят пълчища от тези същества. Виждаш ли ги? Като водни демони са. Плувала си тук. Виждал съм те много пъти, за последно тази сутрин. — С тези думи акробатът пусна странното животно на пясъка. Стотици като него покриваха брега, заровени под умиращите риби или скрити между камъните.

— Водата беше бистра, когато дойдох да плувам — защити се Еванджелин.

Бено я огледа от глава до пети, сякаш искаше да разбере що за човек е. На смръщеното му лице проблесна усмивка:

— Разбира се. Нима е възможно ти да си причината? Просто предположих, че може да си видяла нещо. Съжалявам, че ви събудих — извини се акробатът и погледна отново към реката. — Едно е сигурно: трябва да се махаме оттук.

Еймъс гледаше мятащите се на сухо риби. Не знаеше какво би накарало всички речни обитатели да излязат на брега, но бе сигурен, че това е знак. Неистовото потръпване на изсъхващи хриле и затихващото туптене на стотици сърца се просмука във вените му. В следващия град, Шарлот, ги очакваше нещо лошо — нещо, което бе способно да отрови цяла река. Трябваше да заминат незабавно, но младият гадател се страхуваше, че в Шарлот ги дебне мрак. Освен това бе сигурен, че нещо се е променило в отношението на Бено към Еванджелин, но беше готов да защитава любимата си от човека, който някога му бе приятел. Спомни си десетка мечове — пронизания мъж.

Бено бе описал създанието с остра опашка като дявол, а Еванджелин беше наясно, че го е призовала. Младата жена стисна ръката на Еймъс и обгърна кокалчетата на пръстите му с меката си длан. Тя бе отровила реката. Помисли си за скритите карти на Еймъс и за нейното потайно плуване и си каза, че навярно тайните им ще ги удавят, докато двамата започнат да се борят за въздух като рибите, изхвърлени на този бряг. Убийството бе оставило отпечатък върху нея и това вгорчаваше всичко, до което се докоснеше. „Аз съм убийца.“