Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Specualtion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ерика Суайлър

Заглавие: Книга на тайните

Преводач: Нели Лозанова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 02.11.2015 г.

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-258-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9932

История

  1. — Добавяне

17
21 юли

Франк е пред входната ми врата и чака да го поканя да влезе. Дошъл е да говорим за парите. Обул е мокасини, носи бежови бермуди и захабена тениска с якичка — небрежно облекло за тежката среща, която ни предстои. По-рано го попитах дали може да я отложим, но той ми отговори: „Няма смисъл да се мотаем, нямаме време за губене!“

Посрещам го облегнат на вратата. Глезенът ми е по-грозна гледка, отколкото беше вчера — обикновено изкълчване, но все пак болезнено.

Франк веднага забелязва дупката на пода в дневната:

— Божичко, Саймън, какво се е случило?

— Къщата ми ме нападна.

На главата ми е излязла цицина след вчерашния удар в пода. Ако я докосна, по черепа ми пропълзява болка, а когато затворя очи, зад клепачите ми пулсират черно-бели петна. Франк говори, но го чувам, сякаш е на километри оттук.

— Така изглежда — казва, докато крачи около дупката и я изучава критично. Кляка до нея и прокарва мазолеста длан по ръбовете й. — По дяволите!

Не помня някога да съм чувал Франк да ругае. От неговата уста възклицанието ми прозвучава чуждо. Знам, че трябва да говорим за парите, но има и друго.

— Завесата и портретите в бараката ти… майка ми знаеше ли за тях? Докосвала ли ги е?

Трудно е да се разпознаят прокълнати предмети, но ако тези са такива, тогава имам шанс да разваля прокобата. Нищо не може да спре тъгата. Тя изтича между пръстите.

Франк не отговаря. Почуква на различни места по пода. Промърморва нещо под нос.

— Какво се е случило с тази къща? Отвън нещата са трагични, вижда се и с просто око, но вътре? — Съседът ми се изправя внимателно и премества тежестта си от крак на крак, за да провери дали дъските ще издържат. — Сухото гниене е прояло всичко — произнася присъдата Франк.

— Голяма работа, един под. Мама идвала ли е в работилницата ти, когато ти е оставила картите?

— Голяма работа ли? Положението е зле, Саймън. Много зле.

Франк стисва челюст и придобива изражение на булдог. Крачи из стаята, почуква по стените и се ослушва. Внимателно заобикаля дупката и се спира пред бюрото ми. Хвърля поглед към книгата, взема няколко листа с разпечатки, преглежда ги и небрежно ги пуска обратно на плота.

— Ако обичаш, не пипай книгата. Старинна е — обаждам се. — И крехка.

— Крехка! — Франк запраща думата в лицето ми като шамар. — Подът си е заминал, Саймън. Няма го. Защо не си направил нищо по въпроса? Защо не потърси помощ?

— Потърсих.

Съседът ми свива и отпуска юмрук.

— Отивам да взема някои неща и се връщам веднага — изръмжава Франк. — Не пипай нищо и за бога, недей… Просто недей!

Вратата се хлопва след него. Отронват се парчета мазилка и във въздуха остава облак прах. Бавно и предпазливо, с треперещи стъпки, се придвижвам към бюрото и когато стигам до стола си, ме обзема особеното усещане, че ще прекарам доста време на него. Лицето ме сърби. Разтърквам го силно. Липсата на сън си казва думата.

През следващия час и половина претърсвам дузина родословни сайтове. Най-накрая сред списъка с брачни церемонии, състояли се в църква във Филаделфия, едно от имената привлича вниманието ми. Изпъква сред колонка от фамилии, подчертано с жълт цвят. Зяпвам. Рижкова. Катерина Рижкова се е омъжила за Бено Кьониг. Дъщерята на Мадам Рижкова и онзи Кьониг от книгата. Ако не друго, от проучването си научих, че родителите ми са били по-скоро изключение от правилото. Цирковите артисти често се женят помежду си. Чувам как Франк товари и разтоварва неща от ръждясалата каросерия на пикапа си. Скоро съседът ми потегля нанякъде и ме оставя да работя на спокойствие. Откритието за брака на Рижкова и Кьониг ме кара да се разровя за деца и скоро имам резултат. Две години след сватбата в семейство Кьониг се родила дъщеря — Грета. Но Грета Кьониг води до задънена улица и не намирам документи за нея след 1824 година. Всъщност като че ли цялото семейство Кьониг е изчезнало. Пращам бърз имейл до библиотекарката в справочния отдел на „Шорам“, Рейна, с молба, ако не е проблем, да потърси брачно свидетелство или смъртен акт на името на Грета Кьониг. Рейна има слабост към генеалогията, семейството й е едно от най-старите на Източния бряг. В последния момент ми хрумва и добавям указания да търси и Грета Рижкова. Цирковите артисти имат особено отношение към имената. Ако е привличала повече клиенти като Рижкова, отколкото като Кьониг, Грета може би е предпочела да използва моминското име на майка си. Връщам се към книгата. Почти съм сигурен, че портретите са принадлежали на гадателката Мадам Рижкова, но няма данни кой и кога е придобил завесата. Виждал съм я само в рисунките на клетката на дивачето. Не е ясно как и защо тези вещи са попаднали у Франк, нито какво може да е причинило сериозните щети по книгата. Нещо ми убягва и вината донякъде е на Енола. Всичките карти са изличени. „Принципите на оракула“ може и да ми помогне да си спомня какви бяха рисунките, които сестра ми унищожи. Но образите в „Принципите“ са различни — някак двуизмерни и не толкова зловещи. Приличат на стъклописи, в сравнение с тях картините, които Енола откъсна, бяха по-скоро като разбити огледала.

Франк се връща. Пикапът му дрънчи, докато навлиза по покритата с чакъл алея. Преди да успея да се добера с накуцване до него, съседът ми вече е сковал дърводелско магаре насред високата трева в двора пред къщата ми. Приближавам се и чувам поток от псувни. Когато ме вижда, Франк млъква, но е видимо, че му коства усилия.

— Ще закърпя дупката, за да не зее така.

— Благодаря ти — казвам. — Сигурно ще прозвучи странно, но случайно да имаш роднини от руски произход? Картините в…

— Престани! Стига вече! — прекъсва ме и грабва парче шперплат. — Като куче, захапало кокал, си. Не знам нищо за онези вещи, просто ги имам, откак се помня.

Предлагам помощта си. Франк поглежда към глезена ми. С накуцване се връщам в къщата, а съседът ми остава отвън. И по-добре. Сритва магарето и ругае, после обикаля пикапа си, вади инструменти, връща други обратно, поспира, за да погледне къщата и да прецени наклона й. Неволно забелязвам как неговите жестове са се пренесли у Алис — тя също килва глава настрани, когато търси с поглед нещо по високите рафтове в библиотеката. Ако откажа заема, може би ще мога да остана с нея, но това означава да се простя с дома си и с всичко в него, със смеха на мама, стаен в ламперията, с единственото място на света, където мога да си представя баща си. Къде ще отида? У приятелката си? Или ще се преместя в Савана, сред величествените къщи и реките с тревисти брегове?

Франк коленичи и приближава лице до земята. Оглежда основите. Не е необходим нивелир, защото положението е очевидно във всяка част на къщата: вратите висят накриво, прозорците не могат да се отворят, а когато скоро и масите започнат да се накланят на една страна, цялата сграда ще се срине от скалата, ако не се вземат мерки. Сърцевината на къщата гние.

Трябваше да отида с Енола в нейния пътуващ цирк. Добре е да съм близо до сестра си, за да я наглеждам. Снощи двамата с Дойл нахълтаха у дома в малките часове, по-скоро преди изгрев, отколкото след залез. Чух дрезгавия шепот на младежа, който кънтеше отчетливо: „Той е добре, пиленце. Просто шантав ден. Хайде, опитай се да поспиш.“ Тръгнали са си, преди да се събудя. Сутринта намерих бележка от сестра ми — да отида в цирка, защото Том Роуз искал да си поговорим.

Франк влиза в къщата, сякаш е у дома си. Опира длани от двете страни на вратата, където са отпечатъците от ръцете на татко, и в това има нещо много нередно.

— Как можа да позволиш да се стигне дотук? — изревава.

— Положението е кофти от доста време. Баща ми не поддържаше къщата.

Възрастният мъж мачка с ръка тила си и подръпва косата, която стърчи изпод шапката му. Продължава да ме гълчи сурово:

— Мислех си, че се опитваш да закрепиш нещата, но това? Не съм и предполагал. Повредите са структурни, цялата проклетия ще рухне. Нищичко не си направил. — Говори разпалено за опорни греди, основи и водата, която ги подкопава. Отначало лицето му само поруменява, но постепенно Франк заприличва на домат. — Обадих се в общината. Ще изпратят инспектор.

Цицината на главата ми се обажда.

— Какво си направил? Знаеш какви ще са последствията.

— Може би — кимва Франк.

Ще обявят къщата за негодна за обитаване и ще ме изселят.

— Защо ми го причиняваш?

— Нямаш пари. Вземаш заем от мен, а аз трябва да действам бързо, иначе ще я изгубим. Всеки ден без ремонтни дейности я приближава все повече до разрухата. Общината ще я обяви за необитаема и ще издаде нареждане за незабавен ремонт. Ще трябва да се изнесеш, а Пелевски ще може веднага да започне работа.

Говори за „нея“, сякаш къщата е жена. Оглежда стаята, лекото издуване на поддаващите стени и разхлопаните дъски на пода.

— Освен това е опасно — добавя, но погледът му минава през мен. — Нямаш работа тук.

Не казва нищо по въпроса кога ще мога да се върна, ако изобщо ще е възможно. Очите му се навлажняват. Боже мили, да не би да плаче?

— Не ти искам парите. Ще намеря начин.

— Трябва да се изнесеш веднага — казва Франк с равен и безизразен глас.

— Моля?

— Чу ме добре. Ако трябва, ще приютим Енола и онова хлапе Дойл за няколко дни. Но искам всички ви вън оттук. Никой не може да остане. Не е безопасно.

Съседът ми разтрива чело с пръсти. Май наистина плаче.

— С какво право го казваш, по дяволите?

Очаквам мълчание или извинение. Но не ги получавам.

— Имам пълното право. — Франк почесва омърляния си врат. — Имам пълното право — повтаря. Стрелва поглед към тавана, към кухнята, към пода. — Къщата е колкото твоя, толкова и моя. Аз я купих за Полина.

Проговарям, но сякаш чувам собствения си въпрос през тонове вода:

— Какво?

— Купих къщата за майка ти.

Не е вярно. Но защо би ме излъгал? Някога татко обещал на мама дом — тази къща, затова и никога не сме мислели да се изнасяме или да я продаваме. Къщата е била неговото обяснение в любов.

— Защо?

Франк се приближава до дивана, до облегалката, която Енола чопли през изминалите дни.

— Обичах я.

Признанието е толкова откровено, че е чак ужасно — сякаш отново разбирам, че мама е мъртва. Франк притиска очи с длани.

— Какво?

— Обичах я. Не си спомняш, защото беше малък, но Полина беше толкова красива.

— Млъкни!

Спомням си.

— Няма как да ме разбереш. Просто — прокашля се — аз я срещнах пръв.

— Какво от това? — Собственият ми глас звучи чужд в ушите ми.

— Заведох го, за да му я представя. Ако знаех — смее се Франк с горчивина, — само ако знаех… Онази нощ, когато срещнах Полина, тя ми гледа на карти. Също и на ръка. Държа ръката ми.

С фините си пръсти, с които е рошила косата ми, мама е държала тези груби длани, тези дърводелски лапи. Проследявала е линията на живота му с върха на показалеца си.

— Стига!

— Сигурно не знаеш, защото винаги си бил свито хлапе, но когато една жена хване ръката ти по този начин и те погледне в очите, нещо се пробужда у теб. Заведох Дан в цирка, защото исках да покажа на най-добрия си приятел жената, с която бях решил да прекарам остатъка от живота си.

Потропвам с крак и ме разтърсва пулсираща остра болка от стъпалото чак до бедрото, но не мога да се спра.

— Казах й да дойде да се видим. Казах й, че ставам рано и може да ме намери на пристанището. Дойде на сутринта. На следващия ден също. Продължихме да се виждаме, дори когато започна да излиза с него. Даже след като Дан ми каза, че я обича, тя пак ме посещаваше. Не трябваше да ги запознавам. Не можеш да си представиш какво е да стоиш отстрани и да гледаш как най-добрият ти приятел се влюбва в жената, която обичаш.

Франк говори на пода, на краката си. Не смее да вдигне поглед и да срещне моя.

— Тя знаеше ли?

— Че я обичам? — Съседът ми потърква увисналите си бузи и тъжните петна по шията си. — Да.

— Татко е купил къщата. Обещал й е.

— Дядо ми завеща пари. Полина искаше да се установи някъде. Беше й писнало да пътува, прекарала бе цял живот по пътищата и никога не беше живяла в къща. Макар че не искаше да е с мен, аз можех да й подаря това, което желаеше най-силно. Затова дадох пари на баща ти.

— Той ги е взел.

— Страхувах се да не изгубя и него. Беше готов да я последва навсякъде. Такава беше тя, мъжете си губеха ума по нея.

Спомням си един ден на плажа. Баща ми печеше месо на преносимата скара, а майка ми и Лия се бяха изтегнали на шезлонги наблизо. Франк разказваше история за деца, които заседнали с лодка в пясъчен насип. Ако очите му са шарели, дали някой би забелязал?

— Но кой би купил къща за приятелите си?

— Вярно — съгласява се, — никой не прави такива неща. — Но има и друга част от историята, която Франк разказва в опиянение. Сутрините на пристанището били изпълнени със скришни докосвания и откраднати целувки: все неща, които не било редно да правят. И накрая спрели. — След време — уточнява. За щастие, ми спестява подробностите. — Знам, че тя обичаше баща ти. И аз го обичах.

Затова започнал да излиза с Лия, студентка по педагогика в „Сейнт Джоузеф“, и накрая се оженил за нея. Четиримата станали приятели. Почти.

— Спал си с майка ми.

— Ако очакваш да ти се извиня, няма да го направя. Не съжалявам, че я познавах.

Франк се изправя, започва да обикаля и да проверява с опипване дали по стените има пукнатини. Спира се до снимка на Енола в прегръдките на мама. Двете са в морето.

— Тази снимка съм я правил аз — промълвява. Спомня си, че било в края на юни, когато водата е вече топла, но още няма медузи.

— Полина не искаше Енола да се опари и затова ме помоли да вляза пръв, за да се уверя, че е чисто. Не съжалявам, че познавам и вас двамата.

— Не се прави, че си ми баща — сопвам се и го виждам как трепва. — Спал си с нея.

— Да.

— Колко време сте били в такива отношения? Докога сте се чукали зад гърба на баща ми?

— Не говори така за майка си — укорява ме Франк. Една дъска на пода проскърцва.

— Преди да се родя? След това? След Енола? Колко време — месеци, години?

— Известно време — промълвява.

— Аз? — И двамата знаем какво имам предвид. Аз негов син ли съм.

— Не.

— Енола?

— Не.

— Датите! — крещя. — Искам да знам шибаните дати!

Трябва да съм сигурен.

— Спряхме, когато Дан пожела да имат деца. Полина забременя с теб година след раздялата ни. Не си мое дете. — Трепва, сякаш се опитва да сдържи болезнена гримаса. — Понякога ми беше трудно да я гледам, като знаех, че я деля с Дан, но тя искаше да има деца от него.

А не от Франк.

— Разкъсвах се, но не можех да не й дам всичко, което поиска. Когато ти беше на около две годинки, започнахме пак. Виждахме се от време на време в продължение на около две години. После тя реши, че иска да има второ дете, момиченце. Сигурно желанието й се е пробудило, когато е видяла Алис. Прекъсна връзката ни, каза, че не можела повече така. Енола се роди година и половина след това.

Ето че осъзнавам нещо още по-ужасно. През цялото време, докато е желаел майка ми, Франк е имал своята съпруга и тя му е родила Алис. Кротката и съвършена Алис. Събираха ни — дали за да създадат работа на Лия? Дали са ни оставяли умишлено при нея, за да отвличат вниманието й? Свива ме коремът. Боли ме за мен и за приятелката ми. Франк отново сяда и протяга ръка, сякаш да ме докосне, но се спира.

— Датите — повтарям.

— Не ги знам! — почти извиква съседът ми. — Не съм си ги записвал. Не ми е минавало през ум, че някой ден ще трябва да давам обяснения на сина й. Не си мое дете. По дяволите, дори си гризеш ноктите като баща си! Никога не съм се съмнявал. Майка ти не би допуснала да има съмнение. Независимо колко ми се е искало понякога да си мой син.

— Спри да ме лъжеш.

Изправям се. Ако можеше, глезенът ми щеше да изкрещи, но усещането се губи в болезнената врява на тялото ми. Зъбите ме болят. Вените ме болят.

— Не бих те излъгал за такова нещо. Не си мой син, но ми се иска да беше.

— Тя знаеше ли, че си дал пари на баща ми?

Франк не отговаря.

— Знаеше ли? — настоявам.

— Да — отвръща най-сетне. — Само това можех да й дам: къща. А тя отива по дяволите, Саймън…

— Колко му даде?

Франк ме гледа с празен поглед.

— Колко струваше къщата? — питам. Бяхме като едно семейство. Франк и баща ми си купиха яхта заедно, съседът ми е плавал с приятеля си и е чукал жена му. Хранил съм се на неговата трапеза. Целувал съм, обичал съм дъщеря му.

— Двеста и петдесет хиляди.

В тона му няма и капка вина и от всичко, което чух досега, това най-много ме отвращава.

— Колко години си бил с мама?

— Пет години. С прекъсвания — отвръща Франк.

Пет години, или 1826 дни.

— Ако пресметнем, това прави по петдесет хиляди на година, за да спиш с майка ми. Колко пъти годишно според теб?

Франк стиска зъби, адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. Аз продължавам безмилостно:

— Ако е било веднъж месечно, това са по четири хиляди и нещо долара. Веднъж на седмица — по около хиляда долара. Значи за теб майка ми е струвала хиляда долара седмично. Това е все едно да издържаш цяло семейство само заради едното чукане.

Франк стоварва юмрук върху стената, в мазилката зейва дупка и поглъща ръката му. Той се дръпва, опипва наранените си пръсти, после оглежда и стената. Докосва я, шепне й, извинява се — на къщата, на майка ми.

— Татко знаеше ли?

— Не сме му казвали.

Този отговор ми стига.

— Знаел е.

— Сутрин отивах да я погледам как плува в океана. Дори след като спряхме да се виждаме — признава Франк. Не ме поглежда. Не смее. — Тогава татко ти се усети. Беше малко повече от година след раждането на Енола. Той слизаше по стъпалата към плажа, аз се качвах. Разминахме се и той попита дали Лия знае. Отговорих му, че няма какво да знае. Тогава наистина вече нямаше, бяха изминали поне две години от последния път. Много скоро след това Полина спомена, че баща ти мисли да се преместите на север.

Далеч от всяко място, подходящо за човек, който работи с лодки.

— Обичах я — промълвява Франк. — Всеки ден, дори когато знаех, че не можем да се виждаме повече, обичах Полина. Спряхме, защото я обичах. Него също. А после тя си отиде.

Франк сваля шапката си и я мачка в ръце.

— Ако се изнесеш от къщата за известно време, мога да я оправя — казва. — Ще извикам Пит и ще започнем работа, но в момента тук е опасно. Може да пострадаш. Обичам и теб, и Енола. Щях да умра, ако Дан ви беше отвел всичките.

Представям си целия си живот другояче. Представям си, че от малък съм имал нещата, които винаги съм искал. Франк е мой баща. Семейството отсреща са непознатите, които понякога получават по погрешка нашата поща. Срещаме ги, когато излизаме с лодката.

Но къде щеше да е Алис тогава? Нямаше да я има.

Мама почина. Татко продаде яхтата. Виждахме Франк все по-рядко. Само когато бях на плажа с Алис или когато Лия ни гледаше. Предполагах, че мъката е отдалечила татко от Франк, но е било още по-лошо. Майка ми се е удавила и баща ми е прекъснал връзката с най-добрия си приятел. Проста логика.

— Парите ти не са помогнали с нищо. Само са причинили проблеми. Разбиха семейството ми. Къщата е пред разруха, защото баща ми нямаше желание да си мръдне пръста за нея. Никакво. Не вложи и стотинка в дома ни. Не му пукаше дали ще се разпадне, защото ти си купил тази къща, за да си близо до майка ми.

Домът ни е бил осакатен символ на любовта на един мъж към съпругата на най-добрия му приятел. Татко е знаел. Сигурно е седял на масата в кухнята и се е молел цялото нещо да се срути.

— Виновен си и за неговата смърт — продължавам. — Убил си го, но по-бавно.

— Саймън! — продумва възрастният мъж умолително.

— Не, не ми викай „Саймън“!

Не мога да понеса да остана тук, където вони на лак, стърготини и дърводелско лепило. Мирише на Франк.

Тръгвам към колата. Бих тичал, но не мога заради крака. Франк ме следва. Говори нещо, но не го чувам през затворената врата на автомобила. Не ми пука. Почти не усещам ръцете си върху волана. Стискам юмруци няколко пъти, за да възвърна кръвообращението в тях. Стресът може да причини свиване или разширяване на кръвоносните съдове — научих го, докато помагах на един студент да напише курсовата си работа. Моите кръвоносни съдове са се свили. Стягам юмруци три пъти. Франк стои до колата. Съкрушен е, но не достатъчно. Свалям стъклото. Той слага длани на покрива на автомобила и пъхва палци отдолу. Навлиза в пространството ми.

— Съжалявам — казва. — Нямаш представа колко ми се искаше да си мой син.

— Нито веднъж не дойде у нас, след като татко почина — обвинявам го. — Трябваше ние да идваме при теб.

Срам ме е, защото щях да го обичам въпреки всичко, ако само бе положил малко усилия.

— Дойде ми в повече. Баща ти, къщата… А и трябваше да се грижа за Лия и Алис.

По-рано това не го е спирало. Не, загрижил се е за Лия и Алис едва после, когато вече е било трудно да обича мен и Енола. Не сме били удобни като семейството, което вече е имал.

Изкушението е огромно. Усещам как се ухилвам и отстрани сигурно изглеждам като луд. Рязко превключвам скоростния лост на задна и гумите се завъртат бясно. Франк стои насред алеята и се прикрива с ръце, сякаш е гол.

Да, Алис ще ме намрази, но и без това вече не може да ме гледа. Навеждам се от прозореца на колата и изкрещявам:

— Изчуках дъщеря ти. Хайде сега поправи скапаната къща!