Ерика Суайлър
Книга на тайните (25)

25
23 юли

За бурите в Напоусет е достатъчно да се каже, че никога не са малки, винаги са опасни и от пиршество за душата с акомпанимент от гръм и мълнии бързо се превръщат в страх от наводнение или от гибел под повалено дърво.

Катерим се по стълбите, дъждът ни залива, а ние му отвръщаме с поток от ругатни. Реки се стичат по стръмната скала и превиват стърчащата трева в устремния си бяг към плажа. Енола ме дърпа за ръката, Дойл подтичва зад нас и крещи дрезгаво:

— Яко, човече! Мега яко!

При толкова силна буря Хъл роуд сигурно вече е наводнен, завоят покрай училището скоро ще е непроходим, а от района на пристанището няма излизане. Ако някой има куража да се опита да тръгне оттам, морето от автомобили на главната улица ще го спре. Тримата се шмугваме в къщата.

— Можем да изчакаме тук, докато отмине — предлагам.

Енола изчезва в кухнята и се провиква оттам:

— Къде държиш свещите?

— В шкафа над хладилника.

Втората част от отговора ми не се чува, заглушена от пронизително скърцане. Двамата с Дойл поглеждаме нагоре. Енола наднича иззад кухненската врата. На тавана на дневната се е издуло тъмно петно и в центъра му се събират и отцеждат капки дъждовна вода.

— Мамка му! — изръмжава сестра ми.

Секунди по-късно от тавана руква потоп и се стоварва върху пода с такава сила, че и тримата подскачаме.

Впускаме се в танц с тенджери, тигани, купи и кофи — неща, които толкова отдавна не съм използвал, че съм забравил за съществуването им. Изпразваме съдовете веднага щом се напълнят, и слагаме нови там, където очакваме друг теч. Около час се редуваме в изливането на вода и разместването на посуда, докато кожата на ръцете ни се набръчква от влагата, а мокрите ни коси залепват за челата. Енола ме поглежда:

— Не можем повече да стоим тук, Саймън. Таванът ще рухне. Да се махаме.

Преди години можеше да потропам на вратата на семейство Макавой и да ги помоля да ме приютят на дивана, докато бурята утихне. Сега и дума не може да става. Бих отишъл в библиотеката, но нямам ключове. Невъзможно е да наемем стая в хотела на пристанището.

— Ще се върнем в цирка на Роуз — предлага Дойл, като хваща Енола за ръката.

Сестра ми се дръпва като ужилена и клати глава:

— Не можем да стигнем дотам, Хъл роуд е наводнен.

Таванът проскърцва не на шега.

— Хващайте си багажа и ме чакайте в колата — извиквам, — имам идея къде можем да отидем.

Надявам се.

Дойл и Енола се втурват навън. Аз грабвам тефтера си и откраднатите от библиотеката книги и отварям гардероба в търсене на чанта, в която да си сложа нещата. Палтото на мама още е вътре. Помня как преди години същата тази кафява вълнена дреха прикова погледа ми, докато мама ми нахлузваше и закопчаваше дебела червена грейка. Разплаках се — беше ми твърде горещо, твърде тясно и мразех цвета, защото не беше синьо. Мама извади смачкана кърпичка от джоба си и грубо забърса носа ми, а после нахлупи на главата ми плетена шапка, която ми боцкаше на ушите. „Ако не те облечем добре, ще измръзнеш — каза ми. — Продължавай да плачеш и клепачите ти ще се заледят и ще залепнат!“ Почти си спомням лицето й, почти… Якето на татко е плътно до нейното палто, сякаш се прегръщат.

Затварям вратата зад себе си, а отвътре се чува силен трясък и плискане на вода. Не поглеждам — къщата и утре ще си е там. Сега е време да се махам.

Енола и Дойл чакат в колата. Сестра ми е облечена в тъмносин суичър и е пъхнала ръце в джобовете. Дойл е на задната седалка, до него е сакът му. Питам го какво носи.

— Багаж — отговаря ми. — Крушки. Не трябва да губя форма.

— Къде отиваме? — интересува се Енола.

— У Алис.

Двамата подсвирват.

— Дали Франк й е казал?

— Не знам, надявам се, че не е.

Пътят е изпълнен с препятствия. По улиците са нападали прекършени клони, дъждът образува плътна завеса върху предното стъкло. В колата цари мълчание. Най-накрая стигаме до паркинга пред сградата, в която живее Алис.

— Можем да нощуваме в колата — подхвърля Енола, отправила поглед нагоре, към светлите прозорци, спретнатите малки тераси, стъклените врати и лампите на балконите. Не зная какво вижда.

— Ако сте с мен, има по-големи шансове да ме пусне — казвам. Алис може да ме отпрати, ако реши, че съм намислил нещо (а дали е така?), но няма да остави трима души навън в такава буря.

Не отваря при първото позвъняване. Стоим още няколко минути пред вратата й, от дрехите ни капе вода. Дойл се поклаща напред-назад, кожата му е настръхнала.

— Няма я — въздъхва Енола.

— Може би не отваря, защото… ами, нали знаете — свива рамене Дойл, — странен тип с татуировки стои пред вратата й посред нощ. Няма проблем, мога да ви чакам в колата. Ще спя там, няма да ми е за първи път.

— Алис не е такъв човек — уверява го сестра ми.

— Да почакаме още малко!

Този път тропам по-настоятелно. След миг се чува как резето се плъзга и ключалката изщраква. Алис открехва вратата. Очите й са подпухнали, носът — зачервен, цялото й лице е отекло от плач.

Франк й е разказал всичко. Съжалявам, че дойдох. Най-лошото е, че и разплакана е хубава, но е ужасно, че трябваше да го разбера по този начин.

— О! — възкликва Алис. — Саймън, какво правиш тук?

Казвам й, че в къщата е протекъл таванът и не е имало къде другаде да отидем. Тя отваря вратата още малко и виждам, че е облечена в износен син халат, пижама и грозни сиви чорапи с дупка на единия крак, от която стърчат пръсти. Алис поглежда Енола, после и гаджето й. Дойл помахва. Сестра ми измънква нещо като поздрав.

— Ще направя кафе — казва Алис.

— Няма нужда.

— Все с нещо трябва да се занимавам. Ще направя кафе. Това го мога.

Влизаме предпазливо. Алис ни кара да си събуем обувките. Струпваме ги на купчина до вратата, подметките им се целуват и пясък се смесва с прахта от цирковата поляна. Предния път събувах ли се? Бил съм тук многократно, но не си спомням нищо от апартамента. Помня само нея — облегната на плота в кухнята или полегнала на леглото. И лампичката на хладилника, на чиято светлина никой не изглежда толкова прекрасно, колкото Алис.

Енола и Дойл се сгушват на мекото диванче като двойка кафяви птички. Почти се изгубват на фона на прасковено кафеникавия интериор. Аз заемам креслото до тях.

— Хубаво местенце — отбелязва сестра ми.

— Бива го — допълва гаджето й.

— Ако си падаш по такива неща — вмята Енола.

— Не съм голям фен на наемите.

— Нито пък аз.

— Някак си по̀ ме кефи да съм на колела — казва Дойл.

— Да — съгласява се сестра ми, — и аз така.

Алис пристига с бял поднос, на който са кацнали три чашки. Движи се с прегърбени рамене, сякаш нещо я е прекършило. Оставя подноса на масичката, отпуска се на близкия стол с прасковена тапицерия и подвива крака под себе си.

— Можете да изчакате тук, докато се поосвободят улиците, но не и да нощувате — казва Алис. — Просто тази вечер имам нужда да съм сама. Нищо лично.

— Говорила си с баща си? — предполагам.

— Майната му! — отвръща Алис с категоричността на юмручен удар, докато гледа в някаква точка вляво от рамото ми. — Като разчовъркана рана е. Откакто си призна всичко, устата му не млъква. Толкова години си е траял, а сега реши, че трябва да сподели всяка подробност. Егоистично копеле.

Задавя се от подсмърчане и хълцане — ужасни звуци.

— Защо хората не разбират, че за някои неща просто не се говори? — продължава Алис. — Пазиш си тайните, за да не нараниш близките си. Плащаш с вина. Съвестта ти те наказва.

Отдясно долита познато шумолене. Енола размесва картите си. Дойл държи чашката за кафе, като че ли е от крехко стъкло, и отпива.

— Съжалявам — казвам.

— Не — възразява Алис, — аз съжалявам. Съжалявам, че е прецакал семейството ти, съжалявам, че прецака и нашето. — Всеки миг ще се разплаче.

— Ей — опитвам се да кажа нещо, но ми е трудно да продължа.

Вперил съм поглед в чашата си. Кафето е като претоплена кал, не става за пиене. Дойл стоически изсърбва своето. Не можем да си позволим да капризничим.

— Донесох ти онези книги, които бях взел от библиотеката — казвам и ги изравям от чантата. Оставям ги на бялата масичка и ги побутвам към стола, на който е седнала. — Извинявай, че ти създадох проблеми.

— О — отвръща Алис тихо, — няма нищо. Купферман е идиотка. Съвсем е изперкала на тема увреждане на материалите и е строила Марси следващите три седмици да подрежда книги по рафтовете, защото я хванала да пие кола извън стаята за почивка.

— Сериозно?

— Абсолютно.

Алис подсмърча и усуква крайчеца на един кичур коса между пръстите си. Като малка обичаше да облизва морската вода от върховете на плитките си.

— Защо ги беше взел? — пита ме.

— Мама ми четеше приказки от едната книга. — Свивам рамене. — Случвало ли ти се е толкова да обичаш нещо, че да го усещаш като свое?

— Хубаво е да си имаш нещо свое. Задръж ги.

Затваря очи и обгръща коленете си с ръце. Чудя се дали въобще говори за книгите. Отново подсмърча, но не казва нищо. Тишината се проточва. Енола и аз се споглеждаме. Трябва да тръгваме. Оставям чашата си на масичката.

— Ще ти дам ключовете си от библиотеката — казва Алис изведнъж.

— Моля?

Тя разтърква очи и се изправя:

— Не можеш да се върнеш в къщата, и то не само заради протеклия покрив. Ще ти дам назаем ключовете си. Идете в библиотеката, можете да нощувате там.

Тръгва по коридора към спалнята си, където виси онова украшение с черупка от мечоопашат — създание, което тя харесва, без да знае защо, освен ако Франк не й е обяснил и това.

— Пияна е — обажда се тихо Енола.

— Възможно е — отговарям. — Има пълното право.

Алис се връща, като се подпира на стената. Да, обърнала е няколко чашки. Браво, Алис. Де да се бях сетил и аз.

— Трябваше да ти кажа още нещо. Какво ли беше? — Разклаща ключовете, преди да ги подхвърли към мен. — Кодът на алармата е същият. Купферман каза, че ще го смени, но още не е.

— Благодаря ти.

Всички се изправяме. Навън бурята все още бушува, дъждът барабани по прозорците и вратите.

— А, да! — възкликва Алис, притиска между два пръста основата на носа си и изстрелва следващите думи: — Обади се Лиз Рийд от „Норт Айл“. Каза, че се опитвала да се свърже с теб, но телефонът ти бил изключен. — Спира, за да си поеме дъх. — Онзи инцидент, за който си я помолил да провери… Изпратила ти е информация на имейла. Как каза, че било името? Беше нещо шантаво. „Речни развлечения Пийбоди и син“. — Намръщва се. — Така ли беше?

— Май точно това търся.

— Еха! Лиз Рийд! Извадил си тежката артилерия. Каза също, че Рейна е открила нещо за някои си Мълинс.

— Наистина ли?

— Да, последният известен техен роднина е някакъв господин, който живее в Средния запад. Чърчуори.

Чувам я, сякаш говори от другата стая.

— Чакай, това не е ли твоят човек?

— Да — отвръщам.

Чърчуори е потомък на Рижкова. За секунди през ума ми минават хиляди идеи. Алис може и да не е разбрала правилно. Нищо чудно — изтощена е, подпийнала е. Трябва да се чуя с Рейна, за да потвърди информацията. През следващата минута не разбирам кога вратата се отваря, защо Енола и Дойл ме чакат пред колата в дъжда и как така се оказвам сам с Алис на прага на апартамента й.

Приятелката ми се навежда напред и косата пада пред челото й. Отмества се и промълвява:

— Съжалявам. Съжалявам, че не мога да те приема. В момента съм ужасно грозна, малко пияна и не искам никой да ми се пречка. Ако останеш, когато те погледна…

— Ще виждаш майка ми.

— Няма да е така винаги — казва Алис. — Трябва ми време. Ще ми мине.

— Нищо ти няма, проблемът е в мен. Винаги е бил в мен.

В подобни ситуации се казва точно това, но в случая е вярно. Ако не бях аз, баща й можеше никога да не си признае.

— Не се притеснявай — утешавам я, — и без това сутрешната ми физиономия не струва.

Алис се усмихва едва-едва:

— Стига. Познавам всичките ти физиономии. Нали ще пуснеш ключовете ми в кутията за връщане на книги, като тръгваш утре сутрин? Ще помоля Марси да ми отвори, когато ида на работа.

Мога просто да се наведа и да я целуна леко, ей така. Но моментът не е подходящ. Тя разтрива лицето си с длани, а аз докосвам ръката й. Прегръдката е неочаквана, но Алис е на прага си, а аз — едно стъпало надолу по стълбите, и си прилягаме чудесно. Трябва да я подържа в обятията си. Искам. Мога и да кажа нещо, но е облегнала буза на рамото ми и усещам как цялата се разтреперва, защото отново се разплаква. Докосва с устни лицето ми едва, а сетне се отдръпва неловко.

— Хайде — казва Алис.

— Хайде — отвръщам.

Гледа ме как вървя към колата под проливния дъжд. Макар че водата се излива на талази по предното стъкло, успявам да различа силуета й на входната врата. Остава там, докато потегляме от паркинга.

— Мамка му — прошепва Енола. — Алис Макавой е влюбена в теб.

Надявам се.

Колата поднася по тесните улички, докато се опитвам да маневрирам покрай локви, клони и какво ли още не. Енола слага ръка на рамото ми:

— Отбий. Дай аз да покарам.

— Не.

Хемлок лейн е наводнена, пристанището вече е до летните бунгала. Остър ляв завой ни отвежда далеч от океана. Изкачваме се по хълма към манастира, където монасите шепнат молитви, подходящи за бури като тази. Чърчуори е потомък на Рижкова. Той ме потърси.

— Сигурно е знаел — промърморвам.

— Кой и какво е знаел? — интересува се Енола.

— Нищо.

— Онзи с книгата ли? — упорства сестра ми.

— Да — отговарям. — Ти откъсна страниците с рисунки на карти, които са принадлежали на негова роднина.

— Глупости — възразява някак вяло Енола.

Нямам нерви да й обяснявам. Предполагах, че ще стигна до Франк, че в неговия род са се предавали портретите от фургона на Рижкова, а когато майка ми му е дала картите си таро, в това е имало някаква символична симетрия. Но нещата не са толкова прости.

— Май беше права — обръщам се към сестра ми. — Може би онзи човек все пак иска нещо от мен. Убий ме, ако знам какво обаче.

Острите завои следват един след друг (да е жив и здрав Робърт Моузес^[1]). Сакът на Дойл се спуска по седалката и се удря в едната врата.

— Може просто да е искал да се лепне за вас — обажда се тихо Дойл. — По някакъв особен начин привличате хората към себе си.

Поглеждам го в огледалото:

— Какво искаш да кажеш?

— Чух за вас още преди да започна работа в цирка на Роуз. Отначало не знаех, че става дума за твоето семейство, но после Енола каза някакви неща, видях те как плуваш и всичко се навърза. Майка ви е засмукала баща ви и господин Макавой.

Дойл произнася фамилното име на Франк със странно уважение, макар че преди часове изгорихме вещите му заедно. Младежът се прокашля:

— И с мен стана така. Енола направо ме сграбчи за гушата. Том едва ли не е влюбен в нея. Имате някаква притегателна сила, хора.

Сестра ми плесва с длан по облегалката си и изсъсква:

— Сграбчила съм те за гушата?

— Какво по-точно си чувал и от кого? — питам.

Електрическото момче отпуска ръка на задната седалка и барабани с пръсти, с всяко потупване от върховете им изскачат нервни искрици.

— Прекарах известно време с пътуващ цирк, който обикаляше Северна и Южна Каролина — разказва Дойл. — Имаха много печен гмурец, Дейв. Когато бяхме в почивка, се мотаехме заедно и си бъбрехме. Пичът обичаше да разправя стари циркови истории. Разказа ми за едно семейство, наричали членовете му „русалки“, защото можели да стоят под вода цяла вечност. Но в крайна сметка всички те се давели. — Дойл свива рамене. — По думите му били нещо като „Летящите Валенда“ с цялата им дълга и трагична история. Вълнуваща работа.

Енола подскача на седалката си:

— Защо, по дяволите, не си ми казал нищо? Да ти е минавало случайно през ум, че трябва да ми кажеш?

Фаровете осветяват нещо голямо и неясно по средата на пътя. Не мога да го заобиколя: от едната ми страна е долината, а от другата — хълмът. Набивам спирачки. Просветват диви очи. Сърна. Колелата блокират и се пързалят. По дяволите! Вода. Задницата на автомобила поднася и се впускаме в неконтролируем пирует. Бясно въртя волана. Енола пищи. Дойл ругае. Предпазният колан се впива в корема ми, а ние се въртим ли, въртим. Дъждът се лее над нас, светлините на града се сливат във вихрушка пред погледа. От задната седалка се чува силно хрущене. Нещо полита от ръката на Енола. По таблото на колата, по пода и във въздуха се разпиляват картите й.

Гумите успяват да зацепят за пътната настилка, спирачките най-после се задействат и спираме с рязък стържещ звук.

Задъхани сме. Проклинаме и си поемаме въздух. Шепнешком се питаме: „Добре ли си? Всички ли са добре? Мамка му, мамка му. Добре сме. Всичко е наред. Оцеляхме.“ Пускам колата надолу по хълма по инерция. На пътя няма труп, няма сърна. На следващата отбивка спираме. Задната седалка е осеяна с парчета строшено стъкло от крушките на Дойл. Младежът ги събира на купчинка, докато Енола прибира картите си. Една от тях е залепнала от вътрешната страна на предното стъкло, върху капка дъждовна вода, която се е процедила в колата. Избутвам внимателно картата с нокътя на палеца си. Фонът е тъмен, може би черен — трудно ми е да преценя. В средата се вижда висока сграда. Светкавица. Познавам тази рисунка. Износена и остаряла е, но е точно копие на една от илюстрациите в книгата. Не е от марсилското таро, нито от колодата на Уейт. Очертавам скалите с пръст.

— Дай ми я! — сопва се Енола и изтръгва Кулата изпод ръката ми.