Ерика Суайлър
Книга на тайните (16)

16

Бърлингтън, Ню Джърси, беше оживено градче и отлично място за запасяване с материали и провизии, но едва ли щеше да е благодатно за бизнеса на Пийбоди.

— Приятели^[1] — мърмореше директорът на трупата, докато пишеше в книгата си, — финансово отговорни трезвеници. Трудна публика за всеки артист.

Еймъс повдигна въпросително вежди.

— Квакери, момчето ми. Чудесни партньори за бизнес, но не си позволяват удоволствия. Как ми се искаше кесиите да се развързваха лесно и по други начини, не само с помощта на обилни количества алкохол. По тези краища работата ти с Мадам Рижкова няма да е толкова натоварена, колкото си свикнал. Може би ще си починеш. Ще имаш възможност да прекарваш повече време с нашата морска сирена, нали така?

Срещу Бърлингтън Пийбоди бе отбелязал в книгата си: „Лов на вещици преди войната. Трябва да внимавам с Еймъс.“

Предположенията на възрастния директор се сбъднаха. За първи път от месеци насам Еймъс бе свободен. Да, имаше работа за вършене: трябваше да се напазаруват провизии, да се подковат конете, да се подменят одимените драперии с нови — все неща, които Бърлингтън предлагаше. По протежение на главната улица се редуваха пъстри стради. Някои бяха тухлени и с полегати стрехи като в Нюкасъл, а други — дървени и с плоски покриви като плевни. Имаше дори пожарна с висока камбанария, която приличаше на църква. По улиците се движеше шарена тълпа. Тъмнокожи мъже се разхождаха свободно и Еймъс дори видя един, който работеше в пекарна. Докато се шляеше из градчето, младежът си представяше малка къщичка с комин, може би иззидана от тухли, и легло, което не се тресе от движението на фургоните. Мечтаеше си за истински дом, а в джоба си бе скътал бяла панделка за Еванджелин.

Тъкмо помагаше на Мейхел да натовари торбите със зоб, когато изневиделица се появи Мадам Рижкова, сграбчи го за ухото и го задърпа силно.

— Идвай! — излая старицата, а лицето на Еймъс пламна, понеже Мейхел се разсмя.

Гадателката го влачеше към своя фургон с такъв свиреп устрем, че един стърчащ пирон закачи панталона на младежа и го разкъса. Рижкова смъмри Еймъс и той приглади оръфания плат с палец. Мекотата на нишките го подсети за косите на Еванджелин.

Колкото повече се разпалваше гневът на гадателката, толкова по-трудно разбираеми ставаха думите й. Старицата премина на другия език, сричките се сипеха грубо като падащи камъни. Еймъс се досещаше, че наставницата му ругае Еванджелин. Рижкова размаха картите пред пред очите му и бръчките на лицето й се задълбочиха от отвратеното й изражение.

За Еймъс бе прекалено трудно да вижда Еванджелин, без да я докосва и да си говори с нея. Двамата млади бяха станали твърде безразсъдни и той подозираше, че другите от трупата са ги забелязали как си разменят целувки. Рижкова беше научила. По кожата й избиха морави петна и момчето се притесни както за себе си, така и за учителката си. Взе ръката й в своята и с мургавите си пръсти обгърна загрубялата й длан заедно с картите. В отговор Рижкова сниши гласа си до шепот. Еймъс имаше чувството, че портретите от стената го наблюдават и го молят да се вслуша в думите й. Когато погледна в очите на възрастната жена, видя в тях умора и тъга.

Еймъс бе научил много от Еванджелин. Усмивката невинаги означаваше щастие, плачът можеше да изразява болка или радост, а всяка жена се успокояваше, когато я прегърнат. Младежът обгърна с ръце Рижкова и положи буза на гръдта й — там, където майките люлеят рожбите си.

Старицата зарида, склонила глава на неговата, думите й се преплитаха като заклинание: „Сине мой! Сине, сине, сине!“ Занарежда колко се тревожела за него, как не можела да понесе поредната загуба. Знаела, че Еванджелин е от онези създания — русалка. Ако Еймъс бил добро момче, ако бил умен, щял да послуша съвета й. „Сине, сине!“ Рижкова проплака, че лъжите му нямали значение, но било важно той да се пази. Щяла да му прости всичко, стига той да не пропилее живота си. „Сине!“ Видяла го в картите, знаела, че русалката ще го намери. Дала му името, което пазела за родния си син.

Когато се поуспокои, гадателката обхвана лицето на Еймъс в дланите си и рече:

— Трябва да я напуснеш. Една от нейния род отвлече родния ми баща. Тя е чудовище! Ще те убие!

Младежът се намръщи, но Рижкова стисна очи, за да не вижда негодуванието му.

— Смееш се, усмихваш се. Еймъс, сине мой, душата ти е толкова добра, че русалката жадува за нея, но ако останеш с това създание, накрая ще бъдеш удавен във водите на някоя река. Тя ще си намери друг, сякаш никога не те е имало. Ако не се разделиш с нея, ще умреш. Убивала е и преди. Ще го направи пак. Виждам го.

В дланите на Рижкова тлееше същата безименна сила, която й позволяваше да докосва картите и да вижда в тях бъдещето.

— Твоята карта — изграчи дрезгаво гадателката — беше Кулата. Видях я още тогава. Момичето ще ти донесе такава съдба. В същото гадание се яви и Дяволът. Но не обърнат, както ти харесва. Отново и отново хвърлям карти за теб. Нищо не се променя. Момичето… тя е винаги там, по средата.

Рижкова взе колодата. От нея се подаваше изхабеният ъгъл на една карта. Гадателката притисна кралица мечове към дланта на Еймъс. Беше обърната така, че тъмнокосата владетелка впи поглед в момчето. Еванджелин — жената, която носи загуба.

Младежът поклати глава невярващо. Учителката му не бе видяла страха в очите на Еванджелин онази нощ, когато се бе появила на горската поляна. Не бе почувствала отчаянието, с което девойката се притискаше в прегръдките му.

Рижкова сбръчка чело. Без да поглежда, издърпа още една карта от колодата. Тази не беше измачкана и от нея се хилеше подигравателно Дяволът. След нея гадателката изтегли и последната карта: скелет на кон. Смъртта.

— Ето това видях. После дойде момичето. Можем да заминем — рече старицата и докосна ръката на Еймъс. — Ще идем при дъщеря ми. Тя е красива жена. Добра.

При мисълта, че трябва да напусне Еванджелин, по кожата на Еймъс изби студена пот. Момчето изтръгна картите от ръцете на Рижкова и почувства обвинителните погледи на портретите, които го следяха с рисуваните си очи. Дори хубавото момиче от картината на стената го гледаше гневно. Младежът разбърка колодата и прокара пръсти по ръбовете й, докато почувства хладно изтръпване под ноктите си. Изтегли карта от тестето и обърна широкото й ясно лице към учителката си. Слънцето.

— Щастие, светлина — викна Рижкова, — той ми говори за щастие! Казвам ти, че това момиче ще те погуби! А ти — щастие!

Еймъс потърси отново и когато усети, че зовът на една карта отеква в костите му, я изтегли. Жрецът: могъща фигура, свят мъж, седнал на трон между две колони, властващ над съюзите. Символ на брака.

— Ба — възкликна старицата, — не на мене тия. Бездушните не могат да се женят.

Но Еймъс беше непоколебим. Прехвърли цялата колода, вадеше карта след карта и рисуваше живота, който си представяше с Еванджелин в тяхната малка къщичка. Колелото на съдбата, десетка пентакли, асо чаши, Любовниците, двойка чаши. Заедно тези карти разказваха за женитба и за любов, която прелива и докосва всички около себе си, както прелива водата.

Последният образ прониза гадателката — мъж и жена, хванали бокал, докато се вричат във вярност един на друг. Рижкова присви очи и насочи изкривен пръст към Еймъс:

— Виждаш това, което ти се иска. Замърсяваш картите с надеждите си. Не гледаш в бъдещето, а в желанията си.

Събра колодата с натежала от пръстени ръка и раздвижи картите само с връхчетата на пожълтелите си нокти. Изминало бе много време, откакто Еймъс видя за последно Рижкова да играе танца на тарото и да кара малките картончета да пърхат като пеперуди. Това вълшебство го изумяваше, но и го плашеше. Щом картите спряха да се движат, старицата сложи длан върху купчината и така силно я натисна, че кокалчетата й побеляха. Затвори очи и лицето й се сбръчка толкова, че чертите й почти се изгубиха. Издиша рязко три пъти и занарежда някакво заклинание над колодата. Поклащаше тяло, сякаш бе пламък на свещ.

Между тях нещо се скъса — връзка, която Еймъс дори не бе осъзнал, че е обтегната.

Гадателката разстла картите върху обърната празна щайга и ярки цветове обляха потъмнялото дърво. Четири рисунки останаха с лицата нагоре. Еймъс се вторачи в образите, които изпъкваха — Кулата, тройка мечове, Смъртта, Дяволът.

— Както преди. Виждаш ли? Тя ще те изтощи, ще те изпие, както водата прорязва скалата — рече старицата, а в гласа й кънтеше тиха болка.

Повтори ритуала. Деветка мечове — разплакан човек, сгърчен от мъка, с остриета, надвиснали над главата му. Десетка мечове — проснато на речен бряг тяло, пронизано от саби. Кулата. Дяволът. Преди старицата да събере картите за трети път, Еймъс хвана ръцете й и поклати глава.

— Всеки път едно и също — каза Рижкова.

Младежът се притесняваше, че учителката му е толкова угрижена, но онова, за което го молеше, бе невъзможно. Докато държеше ръцете на Рижкова, си мислеше за тънките пръсти на Еванджелин. Не знаеше как да се извини, но щеше да се опита да поправи стореното. Надяваше се, че с времето двете жени ще свикнат една с друга. Надеждите му навярно бяха глупави, но той си беше такъв — Глупакът.

Еймъс опря колене в дъските на пода. Пусна ръцете на Рижкова и бавно се наведе напред, докато докосна с чело изтърканите кафяви ботуши на гадателката. Сервилност? Може би. Прошка? Надяваше се да я получи. Молеше се. Остана неподвижен с глава в краката й, докато тя го прикани да се изправи със силно подръпване за яката.

— Не искам това от теб. Ти си ми син, не слуга. Не куче. — Рижкова се усмихна и за миг отново бе онази блага старица, която Еймъс помнеше. — Моля те. Прощавам ти, но трябва да я напуснеш.

Момчето застина с пръсти на пода.

За няколкото години, откак живееше с трупата, бе пораснал доста на ръст. В този момент обаче съжали за височината си. Какво не би дал да може да се изправи пред старицата, но ниският таван го принуждаваше да се наведе или да приклекне. Младежът поклати глава, за да изрази несъгласие, но превитите му рамене отнеха от силата на жеста. Когато по-късно излезе през вратичката и тупна в тревата, вече бе твърде късно за достойна осанка.

Отдалечи се с пълзене. „Като куче“ — помисли си. Намери Еванджелин в коритото. Девойката се подготвяше за вечерното представление. Легнала бе на повърхността на водата с разпиляна коса, роклята й се диплеше около тялото й като водна лилия. Когато Еймъс я приближи, тя се хвана за стената на коритото и изплува.

— Защо плачеш?

Рижкова нямаше сили да последва младежа. Гневът й се уталожи така бързо, както бе пламнал, но остави тялото й изтощено като празен чувал. Старицата редеше картите отново и отново, очакваше да види промяна. Пийбоди не можеше да й помогне, интересуваше се само от печалбата. Момчето пък виждаше само външната красота. Гадателката обърна поредните карти, но при всяко подреждане изплуваше лицето на баща й сред вълните на потока, а до него — чертите на Еймъс. Продължи да вади карта след карта, докато пръстите й изтръпнаха.

Не можеше да остане. Гледала бе как умира баща й и това бе ранило дълбоко душата й. Превърнало я беше в закоравялата жена, която бе днес; жена, която бе изоставила дъщеря си, защото бе научила, че твърде силната прегръдка може да бъде задушаваща. Но Еймъс бе успял да влезе под кожата й. Не й оставаше много живот. Ако трябваше да гледа как умира и синът й, нямаше да го преживее.

Рижкова залости вратичката на фургона си, изчака да падне нощта и да утихне бъбренето на онези, които оставаха будни до късно: Мелина, Сузана и Мейхел. Свали шала си и уви в него най-скъпите си вещи: писма от братята си, портретите, няколко монети и едно месингово махало на копринена връв, с което можеше да открива вода и да предсказва съдби. Косата й бе дълга, бяла и груба като опашката на кон, толкова различна от черната мека плитка на някогашната Елена. Ако погледнеше отражението си, нямаше да се познае.

Лагерът бе притихнал. Само Бено беше буден и репетираше салта край огъня. Но бе напълно съсредоточен в заниманието си и не даваше признаци да я е видял. Старицата бавно се запъти към товарната кола, на която качваха коритото на Еванджелин. Еймъс трябваше да е там. Не можеше да стои далеч от нея, тъй като бе напълно омагьосан.

Откри го заспал под захабено одеяло, обвил ръце около момичето. Шалът бе смъкнат от главата му, а косата — разпиляна. Напомни й за дивото хлапе, което бе срещнала преди години. Искаше й се да го целуне по челото, да помилва лицето му, но се боеше да не го събуди. Още по-малко искаше да буди момичето. Не изгаряше от желание отново да погледне такова същество в очите.

Прошепна думи за сбогом и назова младежа по име.

Рижкова се върна във фургона си за последен път, за да събере личните си вещи. Запали почти изгоряла лоена свещ и посегна към кутията и картите в нея — същите, които бяха разказвали толкова истории. Ако ги вземеше, нямаше да остави нищо свое на Еймъс, а й се искаше той да си спомня за нея с поне малко обич. Отвори капака и погледна гордо картините, които сама беше изрисувала с толкова старание. Може би един ден, когато русалката започне да тегли душата му с огромна сила, той ще си спомни как една старица го е обичала като роден син и това ще го спаси.

Гадателката сложи длан върху колодата, почувства присъствието на Еймъс в картите и прошепна молитва. Изрече думите, които би казала, за да спаси баща си: „Пазете го. Дайте му семейство. Осигурете му дом. Отведете русалката далеч от него. Нека тя се удави в тъга, толкова дълбока, че да отекне в кръвта й. Нека водата погълне тази кръв, нека отмие и нея, и рода й. Не й позволявайте да удави друг мъж. Пазете го!“

Рижкова бе привикнала към многопластовите значения на тарото и тълкуванията на обърнатите образи и знаеше, че рисунката може да показва едно, а истината да е противоположна. Беше се приспособила към немия си ученик и покрай това бе забравила, че думите също могат да имат нюанси и да са двусмислени като картите. Езикът понякога носи скрито значение, което се обагря от намеренията на онзи, който произнася словата. Едно пожелание за безопасност не може да закриля, ако в него е вложена силата на желание за смърт. Въпреки че Рижкова говореше за обич и защита, в словата й се процеждаха ужас, мъка и гняв. Всяка дума, отронила се от езика й, попиваше в хартията на картите и оставяше отпечатък от душата на гадателката, а в картите се просмукваше не любов, както се надяваше старицата, а мощна клетва, преплетена с дълбок страх. Някъде в сърцето на колодата Глупакът затвори очи.

Рижкова сложи обратно капака на кутията.

Събра и завърза на възел двата края на шала си и го метна на рамо като торбичка. Духна свещта и излезе от фургона. Прекоси лагера бавно, като внимаваше монетите в кесията й да не дрънчат.

Бено я проследи с поглед, докато минаваше покрай неговата каруца. Старата гадателка не го разбираше — както в един миг се смееше, така в следващия ставаше сериозен. Но белязаният мъж се грижеше за Еймъс като за по-малък брат. Беше силен като нейните собствени братя, но за разлика от тях имаше и склонност да покровителства. Рижкова му кимна. Акробатът леко се поклони.

— Имаш зорко око, а? — запита го.

— Винаги, Мадам — отвърна Бено.

— Добре. Използвай го. Наблюдавай я. Пази момчето ми.

По лицето на Бено пробягна сянка на объркване, но Рижкова не каза нищо повече и го подмина. След малко старицата дочу тихото тупкане на дланите му по земята — акробатът се упражняваше. Гадателката се отдалечи от наредените в кръг фургони на менажерията и потъна в тъмните улички на Бърлингтън.