Ерика Суайлър
Книга на тайните (18)

18

Еймъс се събуди на зазоряване с крака, отмалели от сънища за преследване. До него спеше Еванджелин — топла и мека. Младежът погледна към фургона на Мадам Рижкова и го обзе безпокойство. Веднъж видя как един мъж се гътна, докато надигаше тежко буре: лицето му потъмня, той падна възнак и не помръдна повече. Предишната вечер лицето на Мадам Рижкова бе потъмняло точно така. Предупрежденията й бяха погрешни и изопачаваха действителността, но Еймъс знаеше, че старицата го обича, а да бъдеш обичан е сериозна работа и с това шега не бива.

Надигна се бавно и се измъкна от постелята, като внимаваше да не събуди Еванджелин. Прекоси лагера и зачака до стълбичката пред вратата на гадателския фургон. Рижкова винаги усещаше присъствието му и шеговито подхвърляше: „Надушвам приближаването на немитите ти ръце“. Когато Еймъс вдигнеше длани към лицето си, за да ги помирише, старицата се усмихваше и казваше: „Нима мислиш, че не мога да позная свой? Знам кога идваш при мен.“

Еймъс чака, докато нетърпението го надви. Почука. Никой не отговори и момчето посегна да натисне дръжката на вратичката, но установи, че е заключено. Буца заседна в гърлото му. Рижкова бе мъртва и той я беше убил. Затича се към фургона на Бено и заблъска по вратата толкова упорито, че люспици жълта боя полепнаха по юмрука му. Когато открехна вратичката и погледна през процепа, акробатът бе по бельо и с разчорлена коса. Зад него Еймъс различи друга фигура, излегната на сламения дюшек. Бено излезе и припряно затвори зад себе си.

— Какво има? — измърмори, докато търкаше с ръце съненото си лице.

Еймъс сграбчи ръката на Бено и го задърпа към фургона на Рижкова. Когато стигнаха, младежът натисна дръжката, за да покаже на приятеля си, че е заключено.

— Още е рано, Еймъс, едва се е развиделяло.

Младият гадател стовари длан върху вратата и заблъска, докато тя се разтресе и пантите задрънчаха. Във фургона нямаше раздвижване. Еймъс продължи да тропа, докато гледаше към Бено отчаяно.

— Стига. Не можеш да работиш с разранени длани.

Бено хвана Еймъс здраво за раменете и го стисна, докато най-накрая момчето се успокои.

— Ще ти помогна. Стой тук.

Акробатът се отдалечи на бегом и не след дълго се появи с малка кожена кесия в ръка. Даде знак на Еймъс да се отдръпне и извади от кесийката тънки месингови пластини. Младежът наблюдаваше как приятелят му натиска внимателно вратата, докато езичето изщрака.

— По моя край човек трябва да придобие умения, на които повечето люде не гледат с добро око. Но понякога са полезни.

Бено приближи лице до процепа между вратата и стената на фургона, огледа го и след малко пъхна две от пластинките там и ги раздвижи. Беше бивш крадец. А може би не само бивш. Макар да пътуваха заедно от години, Еймъс знаеше твърде малко за своя другар — само, че бързо се развеселява и е приятна компания. Докато го наблюдаваше как огъва една от месинговите плочки, Бено светкавично завъртя китката си и ключалката поддаде.

— Правя го само заради теб — рече акробатът и прибра шперцовете си в кесията. — Прости ми, че не мога да остана. Трябва да се погрижа за нещо друго. — С тези думи се отправи с бърза крачка към фургона си, скътал торбичката с инструменти под мишница.

Достатъчно бе Еймъс да побутне леко вратичката на Рижкова, за да я отвори. Гледката на фургона отвътре го стъписа. Беше съвсем празен. По стените личаха светли петна там, където бяха висели портретите. Гадателката беше заминала.

Със залитане Еймъс се спусна по стълбичката и побягна към града. Към Бърлингтън. Сигурно натам се беше отправила. Наоколо нямаше нищо друго, а старицата не би тръгнала към реката сама. Младежът прехапа езика си и усети острия вкус на неспокойната си кръв. Пътят към града започваше на няколко стъпки от фургона на Пийбоди. В небето се издигаше пушек от комините на къщи, в които горяха домашни огнища. Еймъс се затича към този пушек, подмина ковачницата и месарницата и се втурна по улиците. Дюкяните още не бяха отворили, странноприемницата тъмнееше, а пътищата бяха пусти, ако не броим един дръглив мелез. По улиците всеки ден минаваха толкова много хора, че нямаше смисъл да търси следите на наставницата си. Мадам Рижкова бе изчезнала. Стомахът му се сви от болка. Младежът тръгна обратно към лагера и се насочи към фургона на Пийбоди.

Директорът на трупата повдигна резето и надникна навън с присвити очи. Беше гологлав и розовата кожа на темето му проблясваше на ранната утринна светлина. Промърмори набързо някакво извинение и затършува по масичката отстрани, докато накрая сграбчи и нахлупи на главата си шапка със закривена периферия.

— За какъв дявол си станал тъй рано? В този час никой не будува.

Еймъс посочи празния фургон на Рижкова, но Пийбоди не му обърна внимание.

— Наясно съм с взаимоотношенията в трупата. Пак си се карал с Мадам Рижкова сигурно — изпуфтя старецът. — Тя е жена с характер. Но съм сигурен, че не е нещо сериозно. Двамата трябва да си почивате повечко, а когато тръгнем към следващия град, всичко ще се е оправило. — Пийбоди се усмихна широко, а след миг се прозина.

Еймъс сграбчи ръкава на ризата му и го задърпа въпреки протестите му. Докато младежът и възрастният мъж вървяха през лагера, от фургоните си подадоха глава един след друг Мейхел, Нат и Сузана. Еванджелин се събуди. Бено стоеше на стъпалата пред подвижния си дом, зад него се появи Мелина и разтърка очи. Докато стигнат фургона на Рижкова, Еймъс и Пийбоди събраха публика. Момчето със замах отвори вратата и посочи оголеното помещение. Лицето на Пийбоди посивя.

— Скъпи ми Еймъс, длъжен съм да ти се извиня. Просто… — Старецът се запъна. — Проклятие. Направила го е. Не, не бива така. Ах, Еймъс. Ужасно съжалявам!

Старият директор сне шапката си, стисна я пред гърдите си и сякаш в унес се запъти към своя фургон. У Еймъс не бяха останали сили да го последва. Седна на стъпалата на Рижкова и докато клатеше крака, вдиша въздуха и усети аромат на изсъхнали цветя, който му напомни за учителката му. Младежът се вторачи в дървената стълбичка, която бе изкачвал година след година, и заоглежда всяка вдлъбнатина, която бяха оставили токовете на Мадам Рижкова.

Пръв към Еймъс се приближи Мейхел и след недодялано потупване по гърба се оттегли, за да накладе сутрешния огън. Здравенякът Нат сведе глава, а Мелина сложи ръка на коляното на младежа. Тези жестове не успокоиха чирака на гадателката. В тях той виждаше по-скоро сбогуване с покойник.

Бено докосна рамото на Еймъс:

— Няма да се опитвам да разбера защо си е отишла, но в едно можеш да си сигурен: не е било, защото не те е обичала.

Еймъс потръпна.

Еванджелин чакаше. Знаеше, че той все някога ще се върне при нея. Щеше да разбере, че тя се е скарала с Рижкова и заради това старицата си е тръгнала. Девойката се зачуди дали всичко, до което се докосне, ще се проваля и загива. „Аз съм убийца.“

Трябваше същия ден менажерията да замине надолу по течението на Ранкокас, но това не се получи. Дали останаха с надеждата Рижкова да се върне, или от уважение, Еймъс така и не разбра.

— Няма как да липсваме на онези, които не знаят, че идваме. Дали ще пристигнем в следващия град ден по-рано или по-късно, няма никакво значение — рече Пийбоди.

Еймъс остана във фургона на гадателката. Оглеждаше петната от сажди, натрупани при горенето на билки. С пръсти проследяваше местата, където неговата наставница бе окачала драпериите и завесите; където преди висяха портретите на роднините й. Срита сламения дюшек и се хвърли върху него, но удари челото си в остър ръб. Там, скътана зад някогашното легло на Рижкова, лежеше кутията с тарото.

Беше я оставила за него.

Младежът повдигна капака и оранжевите гърбове на картите му се усмихнаха. Притисна колодата до гърдите си; почувства гладката повърхност на картите; усети попилите в хартията кикот и шеги на Рижкова, мъмренето, когато беше непослушен, и целувките по бузите, когато беше добър ученик. Усети уроците й. Това едновременно разби и излекува сърцето му. Не всичко бе изгубено. Еймъс мушна картите в пазвата си и излезе да потърси Пийбоди.

Директорът се бе привел над книгата си и чертаеше дебели черни линии през дълга колона от имена и цифри. В долния край на страницата бе започнал да рисува нещо като фургон, но скицата беше в твърде начален етап и не беше сигурно какво представлява. Забеляза Еймъс и се прокашля:

— Прощавай — рече. — Ужасно е. Голяма и страшна беда ни сполетя, но вината не е твоя. Наскоро разговарях с Мадам Рижкова. — Размаха перото си във въздуха в малък елегантен жест и продължи: — Разговорът съвсем не беше приятен. Но всичко ще бъде наред, обещавам.

Еймъс се хвърли към възрастния мъж и го прегърна. Пийбоди се изкашля:

— Хм, да. Съвсем наред.

Младежът извади от пазвата си картите и ловко ги занарежда една върху друга, за да ги покаже на Пийбоди. Чашите значеха „общуване“, пажовете символизираха „голямо пътешествие“, Висшата жрица представяше Рижкова и колко важно е да я намерят, а Глупакът беше той самият, защото учителката му си беше заминала по негова вина.

Пийбоди помръкна. Седнал на малкия си сметачен стол, превит под бремето на всичките си години, старецът се усмихна със съжаление:

— Мило момче, не проумявам какво се опитваш да ми кажеш.

Еймъс извика, но от гърлото му се изтръгна само неестествено ръмжене. Затърси Отшелника, за да го покаже на Пийбоди. Притисна картата в гърдите на стареца, където лъскавите копчета едва държаха изопнатото кадифе.

— Съжалявам — промълви Пийбоди с най-тихия глас, който Еймъс бе чувал от него. — Дълбоко съжалявам, но нямам никаква представа какво имаш предвид. — Възрастният мъж остави перото си на писалището, затвори мастилницата и скръсти ръце върху изпъкналия си корем. — Мога да опитам — обеща плахо. — Но съм стар и ще отнеме време. — Като видя отчаянието в очите на Еймъс, додаде: — Досега се разбирахме много добре, нали?

Еймъс заплака. Пийбоди го потупа по гърба, но грижовните жестове не утешиха младежа. Той се сви на земята и продължи да хлипа. Директорът дълго и безпомощно гледа как момчето се тресе, сгърчено на пода.

— Може би ще се върне. Ще изчакаме да мине и тази нощ, а на заранта ще правим планове за следващите пътувания. Ако не си дойде, ще трябва да се приспособим и да продължим без нея.

Пийбоди хвърли поглед към тефтера си. Загубата на Рижкова означаваше и загуба на пари. Колкото и да обичаше Еймъс, директорът на цирка не можеше да си позволи да издържа човек без занаят. Почеса брадата си. За момчето щеше да е най-добре да се преквалифицира. Да, Рижкова я нямаше, но една загуба можеше да отвори място за нови печалби. Старецът се замисли, загледан в рисунката на кон, която бе скицирал преди време.

— Знаеш ли, Еймъс, някога бях ученик на Филип Астли^[1]. Когато бях млад и по-строен, бях ездач. В Лондон. Макар че, предполагам, името на града нищо не ти говори. Стоях много добре на седлото. Астли беше възхитителен човек. Мощен глас. В по-добри дни си представям, че съм като него. Той ме учеше да се премятам отстрани на седлото, да стоя изправен върху него и да балансирам чинии и чаени чашки на върховете на пръстите си, докато яздя в галоп по манежа. Бяха славни времена.

Пийбоди замълча за миг и написа няколко реда в книгата си.

— Но човек не може да язди вечно. Една противна кафява кобила ме хвърли от седлото си. Наричаше се Хубавата Роузи, но всъщност беше с доста кисел нрав. Изтърсих се по гръб насред амфитеатъра, докато ме гледаше половин Лондон, а проклетата гадина ме срита в корема и в кръста, за да е сигурно, че никога повече няма да мога да се кача на кон. Имаше опасност да умра на място, но се възстанових. Качих се на презокеански кораб и ето ме тук, в тази страна, където никой не е и чувал за Астли, нито пък за мен. Ще излъжа, ако кажа, че ездата не ми липсва, но по много причини сега съм по-добре. Тук мога да бъда самият Астли, а не негово бледо подобие. Виждаш ли, моето момче? Приспособих се. И ти ще успееш.

Когато Еймъс се поуспокои, Пийбоди му помогна да се изправи. Приглади ризата на младежа, почисти сламата, заплетена в косите му, и изтупа праха от раменете му. Огледа момчето от главата до петите и забеляза петната по дрехите му и оръфаните ръбове на крачолите му. Не беше изискан джентълмен, но беше приличен. Старецът се усмихна широко и вирна мустаци:

— Хайде, млади господине! Малко пудра или една перука ще поправят вида ти, но все пак не можем да изтъчем коприна от ленени влакна. Струва ми се, че жадуваш за утеха, а такава се намира най-добре в компанията на нежния пол. Върви при дамата си. Винаги съм смятал, че тъгата от раздялата може да бъде излекувана от романтично приключение. Напред към любовта!

Пийбоди отвори вратата и подкани Еймъс с жест. Докато гледаше как момчето слиза вяло по стълбичката на фургона, се замисли. Немият гадател може да привлече клиентела, но само ако работи с партньор. Но младежът вече бе сам и това беше проблем. Без Рижкова на Пийбоди нямаше да му излязат сметките. Изгубил бе не един, а двама членове на трупата. Можеше да изтупат прахта от клетката на дивачето и пак да я пуснат в употреба, но тази мисъл смущаваше Пийбоди. Не можеше да каже точно кога, но неусетно Еймъс се бе настанил в сърцето му, редом до родния му син. Спомни си времената с Астли — не кръстът му бе причинил най-голяма болка тогава. И за пръв път през дългия си живот Хермелиус Пийбоди се почувства стар.

Еванджелин чакаше във фургона при миниатюрното конче.

— Значи е истина. Рижкова си е заминала — изрече, когато Еймъс влезе.

Младежът веднага забеляза зачервените очи и влажните петна по бузите й и разбра, че е плакала. Когато Еванджелин се опита да го прегърне, той се отдръпна и посегна към картите.

— Поне ти ги е оставила — каза момичето.

Еймъс не я слушаше. Писнало му бе да слуша, отчаяно искаше да може да говори. Ровеше из колодата и вадеше пред Еванджелин карта след карта. С образите рисуваше чувствата си. Глупакът — отново и отново, Висшата жрица, а после и мрачните карти. Подреди ги всичките: мозайката на живота си, мислите си и най-вече страховете си. Момичето се опитваше да не изостава от темпото му и да произнася на глас онова, което вижда, но Еймъс се движеше с бясна скорост, а образите на картите се мяркаха, плъзгаха се и се преливаха един в друг. Накрая младежът все пак забави и започна да повтаря една поредица от карти, която Еванджелин си спомняше. В уроците бе използвал две изображения: едно за него и едно за нея. Сега използваше само неговото — Глупака. Съчетаваше го с образа на самотния възрастен странник — Отшелника. Но не, това не беше Пийбоди (тъй богат на нюанси бе езикът им!), в урока с тези карти Еймъс бе задал въпроса „Сами ли сме?“. Сега бе малко по-различно.

Тя разбра. „Сам ли съм?“

Еймъс повтаряше: „Сам ли съм? Сам ли съм?“

Еванджелин положи длан върху ръката му и го целуна леко по челото.

— Аз съм тук — рече. Повтори същите думи, но любимият й не я чу. Девойката потърси своята карта, кралица мечове, а после и друга, с която да я съчетае. Искаше да намери онази, за която се бяха разбрали, че ще означава „дом“ или „място, където ще са заедно“. Шестица чаши. Деца играят на двора пред къща. Сложи своите карти на пода на фургона така, че да се докосват до неговите в отговор.

„Сам ли съм?“

Аз съм тук.

„Сам ли съм?“

Аз съм твоят дом.