Ерика Суайлър
Книга на тайните (29)

29
24 юли

Утрото настъпва с тропане. Преживели сме нощта. Алис е пред входа и блъска по стъклената врата. Обула е високи зелени гумени ботуши. Практична е както винаги.

Разтърсвам Енола и тя отваря очи. Лепва на Дойл мокра целувка, за да го събуди.

— Хайде — подканвам ги, — помогнете ми да преместя палтата, за да може да влезе Алис.

— Вече е дошла? Нямаше ли да й оставим ключовете?

— Сигурно е искала да се увери, че сме добре.

Отместваме столовете и мятаме настрана връхните дрехи. Пуловерите и якетата падат тежко на подгизналия мокет. Отвън Алис вече подскача на пръсти. Нещо не е наред. Отваряме вратата.

— Божичко — ахва тя, — и тук ли е наводнено? Какви са щетите?

Книгите. Разбира се, че е дошла заради тях. Не знаех, че ми се иска да й пука за мен, докато не бях изместен от книгите.

— На долния етаж е най-зле — обяснявам. — Опитах се да спася каквото мога. Запречих задния вход, но не можах да направя много повече. Съжалявам. Китоловният архив обаче е в безопасност.

— Разбира се. Вярваме в архива — произнася унило. Оглежда ме от главата до петите и пита: — Добре ли си?

— Да — отвръщам. Алис обвива ръце около мен за кратко, прегръдката й е топла и приятна. Не се е преоблякла и все още е по долнището на пижамата. — А ти?

Приятелката ми си поема дълбоко въздух и го задържа. Когато бяхме в гимназията, момичетата се състезаваха коя ще успее да изкара най-много време без въздух. Веднъж Алис не диша толкова дълго, че припадна.

Изстрелва думите в бърз поток:

— Идвай с мен. Къщата ти ще се срути всеки момент и трябва незабавно да изнесеш от нея каквото можеш.

Казва и още нещо, но не успявам да го чуя, защото Енола повтаря:

— Мамка му, мамка му, мамка му…

— Зле ли е положението? — питам.

— Много. Пътищата все още са наводнени. Татко каза да те повикам. Звъня многократно, без да спира. Не исках да му вдигна, но си казах, че може да е майка ми.

Алис подръпва косата си и я усуква, за да изцеди водата от нея.

— Ужасно съжалявам — добавя. — Виж, дойдох с пикапа. Ако тръгнеш с мен, ще те прекарам през пътищата, които все още са в добро състояние. Можеш да събереш покъщнината отзад в каросерията.

На паркинга водата стига до над глезените. Натъпкваме се в моята кола и бавно потегляме през залетите улици. Следваме Алис, която кара товарния автомобил на Франк. Трябва да го е взела от баща си, което означава, че е видяла къщата. Отвежда ни почти до центъра на острова. Пристанището сигурно още е затворено.

Енола продължава тихо да ругае.

— Имаш възможност да си събереш нещата — обажда се Дойл, — което е добре.

Следваме пикапа нагоре по Мидъл кънтри роуд. И от двете страни на пътя има изоставени автомобили. Сякаш сме в призрачен град. Алис ни води на север, обратно към брега, но минава по малки пътища и заобикаля повалени дървета. Когато стигаме до Тил роуд, Енола се разплаква.

Пикапът спира на алеята пред къщата на Франк и аз паркирам до него. Повтарям си да не поглеждам, докато не сляза от колата. Тогава ще мога да се изправя пред гледката, която ме очаква.

Къщата е само силует. Виси на ръба на скалата, килната като шапка на главата на ирландец. Стоим пред нея: четири малки хартиени фигурки. Две от тях са прегърнати, а между телата им танцува неуловима искра. Ние сме деца пред портите на своята история.

— Събери в пикапа каквото можеш, после ще ви чакам у нас — казва Алис. — Можете да останете в апартамента ми.

— Благодаря — отвръщам. — Няма да злоупотребя с гостоприемството ти.

— Ще измислим нещо — стиска леко ръката ми Алис. — Трябва да поговоря с мама.

Отдалечава се към къщата, в която е отраснала. За момент не мога да преценя кой от двама ни е в по-неприятно положение, но после осъзнавам. Тя.

Енола заръчва на Дойл да изчака при колата.

— Това са археологически разкопки. Само за семейство Уотсън.

Приятелят й отговаря „окей“, но иска да каже „внимавай“.

Вратата се е откачила от пантите, а дупката на пода в всекидневната се е превърнала в яма. По стената между кухнята и хола пълзи огромна пукнатина. За миг ми се струва, че виждам как ръката на мама изчезва зад ъгъла, и сякаш чувам смеха й, докато тича надолу по коридора. Вървим близо до стената и се подпираме на различни предмети: на дивана (спомням си как Енола се криеше зад него, а кикотът й огласяше стаята), на бюрото ми и на всичко друго, което би издържало тежестта ни. Сестра ми вижда, че накуцвам, и ми предлага да се облегна на рамото й.

— Вземи онази снимка — сочи Енола, — на която съм с мама.

— Франк я е правил.

— Преглътни го! — Порасналата ми сестра дръпва рамката от стената и ми подава детския си образ. — За теб е.

— Ти нищо ли няма да вземеш?

Поклаща глава:

— Знаеш, че никога не съм те молила да оставаш, нали? Когато всичко свърши, ще е най-добре изобщо да забравиш, че тази къща е съществувала. Бъди щастлив. Става ли?

По коридора се понася пронизителен стон. Замръзваме, затаили дъх. Енола впива пръсти в рамото ми. Звукът преминава в нисък вой, а после в трясък. Запушвам ушите си с ръце, но вече е твърде късно. От устните на Енола се отронва беззвучно: „Какво, по дяволите?!“ Отгоре ни се посипва мазилка. „Бягай!“ — изкрещявам, а подът под нас се раздвижва. Запратен съм към предната стена, а гърбът ми опира в бюрото. Всмукващ спазъм. Празнота. Шум от разкъсване. Катурва се стол. Троши се стъкло. Книги и листове се изсипват върху мен. Въздух, въздух напира отдолу.

Звукът заглъхва и подът застива. Ушите ми пищят. Стаята тъне в прахоляк. Енола се е свила и трепери в ъгъла до дивана, покрита с листове.

— Мамка му! Как сте? Добре ли сте? — Дойл е на вратата и ни залива с нервно бърборене. Откъм коридора, през пушилката и развалините, се процежда дневна светлина. С ръце, опасани с татуирани пипала, той ни повдига, издърпва ни до останките от двора и ни пуска насред високата трева. Допирът му е парещ, електрически.

Озоваваме се върху капака на колата ми. Разрушението е невъобразимо. Едната страна на къщата се е срутила, а вещите от спалнята на родителите ми са се разпилели по скалите заедно с парчета от каменните основи. Леглото е стигнало най-далече — матракът се е скрил сред буйната трева на плажа, таблата се е опряла на остатъците от една преграда, а обувките на татко са се изтърколили по склона, за да цопнат накрая във водата. Отдавна исках да ги изхвърля, но все не намирах сили.

Мечоопашатите още са там. Трябваше да са се махнали. Трябваше да си идат, след като изгорих вещите на Франк и книгата. Или да ги отнесе приливът, който дойде с бурята, разрушила къщата ми. Наоколо са посипани парчета хартия като листа или снежинки — частици от моята семейна история, разпилени от вятъра. Защо са още тук мечоопашатите? Нима кладата не бе достатъчна?

— Онова там да не е пишещата машина на мама? — пита Енола. Наистина е тя, заседнала е до ствола на един бор заедно с купчина наръчници.

Отчупва се парче от комина. Инструментите на татко се търкулват по скалата и затъват в пясъка. Край. Всичко свърши.

Енола вади колодата таро от джоба си. На дневна светлина картите изглеждат кафяви и износени, ръбовете им са заоблени, а образите — изтрити до неузнаваемост. Превърнали са се в почти чиста целулоза, износена от пръстите на сестра ми, на мама и на много други хора. Лъхат на прах, хартия и жени. Енола ги поставя на капака на колата. Дойл скача на земята и започва да крачи нервно наоколо:

— Прибери ги, пиленце.

— Няма — поклаща глава Енола и се обръща към мен: — Цепи!

— Хубаво — отвръща Дойл, — и без това трябва да се поразходя. Не ме свърта. — Махва припряно с ръка и изчезва нагоре по улицата.

Докосвам картите, принадлежали на майка ми. Опитвам се да почувствам присъствието й в тях, но не усещам нищо — само омекнала хартия и непоправимо разрушени дървесни нишки. Цепя колодата на две купчинки. Сполетява ме една мисъл. Не е възможно. Няма как това да са онези карти.

— На три — обажда се сестра ми. Гледа втренчено, сякаш очаква нещо да се случи, а после със светкавична бързина размесва картите. Те политат от ръцете й и се строяват върху капака на колата.

Подредбата ми е непозната — не е нито келтски кръст, нито шест реда, а се състои от седем карти в клинообразна форма. Енола се прокашля и събира картите, преди да смогна да ги разгледам.

— Не става. Цепи пак. — Разбърква тарото и повтаря същата подредба, този път още по-бързо. Преди да прибере всичко, успявам да зърна море от мечове и нещо, което напомня силует на жена. Енола събира колодата за пореден път и я потупва. Ръката й трепва. — Пак.

Цепя, тя разбърква, раздава и отново разваля подредбата бързо. Този път успявам да видя карта, която някога е била с черен фон. Дяволът или може би Кулата.

— Все едно и също — казва сестра ми и пак размесва колодата, след което я слага на капака и ми дава знак да цепя.

Моля я да престане. Енола хваща ръката ми и ме принуждава да разделя тестето на три. Но когато се опитва да скрие картите за пореден път, улавям китката й.

— Недей — казвам.

— Мамка му! — възкликва.

Идеално обърнато „Л“ от седем карти. Дяволът, Кулата, кралица и тройка мечове, Обесеният и една карта, която е толкова захабена, че не мога да я разпозная. Сестра ми казва, че е крал мечове. Питам я какво е значението му, но Енола поклаща глава и прибира картите една по една в колодата, а нея мушва обратно в джоба на полата си. Просва се по гръб на капака на колата като мъртвец и промълвява толкова тихо, че едва я чувам:

— Това са нашите карти.

— Моля?

— Излиза едно и също отново и отново — казва ми и притиска върха на показалеца си в челото. — Все се появяват, където не им е работа. Гледам на някоя жена дали ще има деца, например — и хоп, изникват те: Кулата, Дяволът, Смъртта. И вода. Мамка му, водата е навсякъде!

Гади ми се. Сякаш притъмнява. Да, тези карти са много стари. Ето какво сме пропуснали двамата с Чърчуори — тарото.

— Какво ти каза Франк, когато ти даде колодата?

— Че е била на мама, а преди това на нейната майка. Не знам, минаха повече от шест години оттогава. Паметта ми не е толкова добра като твоята.

Удовлетворението от разрешаване на трудна загадка обикновено води до прилив на допамин в тялото. При мен обаче не се случва нищо подобно. Избива ме студена пот. Рисунките в книгата са били от картите на Мадам Рижкова, картите на Еймъс и Еванджелин. Енола ги е скъсала, защото е виждала същите образи върху своите карти, картите на мама. Книгата е попаднала у Чърчуори, потомък на Рижкова, сякаш за да отведе духа на гадателката обратно при Еймъс. Искала е да ни събере, за да развалим проклятието. А аз я изгорих.

— Ти откъсна рисунките на тези карти от страниците на книгата ми. Същите карти. Защо?

— Така трябваше.

Отново питам защо, но сестра ми мълчи.

— Енола, остави тестето.

— Не — казва тя, като избягва да срещне погледа ми.

— Дай ми го.

— Няма.

Сестра ми се изправя. Енола ведно с океана, пясъка и брега. Излъчва напрежение и свирепост, цялата е жили, мускули и кости — лумнала е като тигъра на Блейк^[1]. Тя знае. Отчасти вярва, че я чака смърт.

Едно от чекмеджетата на тоалетката се срива по склона и се разбива в преградата. В него беше часовникът, който татко навиваше, дълго след като всички бяха минали на батерии.

— Ще оправя нещата. Заел съм се — казвам.

— Няма нищо за оправяне. Просто така се случва.

Гадост. Гадост. Гадост. Кисел вкус в устата ми.

Прегръщам я. Твърде голяма е, за да я кача на раменете си, но искам и двамата да отидем някъде далеч оттук.

— Заминаваме. Ще тръгна с теб. Където кажеш. Не ми пука. Да вървим. Където и да е. Аз, ти, Дойл и Алис.

— Братко мой, обичам те поне малко, но хич не ти се удава да лъжеш.

— Заклевам се.

Мама сигурно се е опитвала да се отърве от картите, но Франк не я е разбрал. Една книжна етажерка се килва и се свлича по скалата.

Енола поглежда към океана.

— Тук е красиво. Бях забравила.

— Може ли да видя картите?

— Не.

— Няма да умрем — обещавам й. — Ето, аз съм тук, а и ти вече не се гмуркаш.

Казвам й, че ще отидем някъде, където й харесва и е поне толкова красиво. Навсякъде има библиотеки. Мога да работя в която и да е. Всичко ще е наред, двамата ще сме добре. Няма да се държа като баща с нея, обещавам. Предлагам да й разкажа повече за книгите, а тя се смее.

В някаква паралелна реалност правим точно това — заминаваме и забравяме миналото. Качваме се на олдсмобила й и се понасяме, колелата се въртят и играем онази детска игра, в която печели първият, който се провикне, когато забележи кола само с един светещ фар. Изхвърляме картите в река и тя изглежда точно така, както я описа Енола веднъж: по бреговете има струпани стриди, които приличат на къдрички по ръба на бельо. Наемаме си нова, прясно боядисана къща. Започваме начисто.

Но не става така.

Основите под коридора се разпадат с тътен, а след това кухнята, хладилникът, шкафчетата. Всичко се търкулва надолу по скалите. Франк се втурва от къщата си с викове. По склона се посипват керемиди. Това беше. С дома ми е свършено.

Дойл тича от другия край на улицата. Когато стига до нас, грабва Енола, притиска я и я люлее в силна прегръдка. Пуска я, когато тя го плесва по хълбока.

Франк стои на ръба на скалата. Захвърлената му шапка се търкаля до него. Изглежда празен и като че ли се е смалил. Приближавам се.

— Тя наистина обичаше тази къща — промълвява възрастният мъж, когато заставам до него. Гласът му е напоен с тъга, сякаш не моят, а неговият живот току-що се е срутил в бездната.

Чува се скърцане, което завършва с рязко изпращяване. Франк ме избутва настрани. Леглото на Енола се хлъзва надолу по строшените дъски и спира в една полусъборена стена.

— Аз съм виновен — въздъхва съседът ми.

— Искам да те питам за картите, които си дал на сестра ми. Майка ми каза ли ти нещо за тях?

— Баща ти беше решил да се местите. Казах й, че ще умра, ако заминете. Не можах да се сдържа. Тогава тя ми даде таро колодата си и ми заръча да я пазя. Била е на майка й, а преди това на баба й. Предположих, че щом ми дава нещо толкова ценно, ще се върне да си го потърси.

Франк премества поглед от отломките към мен. Очите му са зачервени и кръвясали като мъртвите очи на баща ми.

— Предавали са си ги като семейни бижута — допълва.

Кожата ми е изопната и имам чувството, че всеки момент ще се пръсна. Майка ми сигурно е видяла края си в картите — същите, които сега излизат на Енола. Верона Бон и нейните предци чак до Рижкова са съзирали същата прокоба в гаданията си. Предавали са колодата от майка на дъщеря и са създавали историята си. Докосвали са хартията с пръсти и са я напоявали с надежди и страхове, а страховете им прераснали в проклятие. Разбира се, никоя от тях не е прочиствала картите — все пак чрез тях е общувала с майка си, нали и аз затова останах в дома ни. В книгата се говореше за разрив между Рижкова и ученика й, за който е била причина русалката. Енола спомена, че картите градят история. Колко удобен начин да нараниш някого! Таро колодата е принадлежала на Рижкова, после на Еймъс и Еванджелин и така се е предавала на техните потомци, като всяка следваща жена е оставяла част от себе си в мастилото, но е поемала и от енергията на тестето. Попивала е страховете, които са се вливали в кръвта й като отрова.

Вятърът понася лист хартия и го запраща към разцепена дъска. Единствената хартия, която е била от значение през цялото това време, не е била у мен. А у Енола.

— Съжалявам — проговаря Франк и замълчава в очакване на отговора ми.

— Съжалявам за къщата — излъгвам го.

Оставям възрастния мъж на ръба на скалата да скърби за дома ми. Чувам го как рови сред отломките и търси там следа от майка ми. Днес я загуби за втори път. Аз се простих с нея само веднъж.

Виждам, че Енола е мушнала ръка дълбоко в джоба си и всяко размесване на картите напоява кожата й с проклятие. Дойл е проточил врат над главата на сестра ми и ме наблюдава. Пита ме как е Франк, но погледът му остава предпазлив и цялото му тяло излъчва бдителност. И той е докосвал колодата. Дойл, когото сестра ми лъже, защото е уплашена и защото го обича.

Алис излиза от къщата на семейство Макавой и неохотно тръгва към баща си. Боли ме да я гледам как се приближава до него и слага ръка на рамото му, въпреки че в момента би предпочела да прави всичко друго. Такава си е Алис — дъщеря, практична жена и отговорен човек. Ужасно е да виждам как го откъсва от останките на моята къща и го повежда към мястото, където някога си мечтаех да живея.

Питам Енола дали би отишла да поговори с Франк:

— Алис не бива да остава сама с него, а и Лия няма да го убие, ако ти си у тях.

Хвърля ми мрачен поглед:

— Мислех, че ще се зарадваш на смъртта му.

— Но Алис няма. В момента е ядосана, обаче ще й мине.

Енола поглежда татуирания младеж до себе си, а после мен:

— Какво, по дяволите, се очаква да му кажа?

Дойл разрошва косата й по начин, който показва, че тя му принадлежи и иска да я утеши. Сестра ми прехапва долната си устна.

— Моля те — казвам, — заради мен.

— Добре.

Когато Дойл понечва да тръгне с нея, го спирам с молба да остане тук. Той свива рамене. Двамата я гледаме как се отдалечава към къщата на Франк. С всяка нейна стъпка си повтарям наум: „Бъди добра, бъди добра, моля те, бъди добра…“

— Много я натоварваш — обажда се Дойл.

— Сигурно — казвам и тръгвам към скалата с бавно куцукане. Дойл ме следва. Погледът му все още е предпазлив. — Ще се оправят. Всичко ще е наред.

Вървим до мястото, където пясъкът рязко се спуска към пропастта, а нощното шкафче на татко е разсипало съдържанието си: шишенца с лекарства, списания, ключове за незнайни ключалки. От запад долита тих сигнал, който бележи началото на бавното пътешествие на ферибота.

Обръщам се към Дойл:

— Откъде каза, че е семейството ти?

— Майка ми е от Охайо.

Охайо става. Звучи като място, където никога не бих отишъл. Може би е със сух климат.

— Защо дойде? Какво ти каза тя?

Татуираният младеж пъха ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и юмруците му изпъкват под плата. Поема дълбоко въздух, а издишването му е съпроводено с продължително съскане.

— Каза ми, че не си добре. Мислеше, че можеш да направиш нещо… като майка ви. Реших, че не бива да я оставям сама. Човек, не знам. Чух историята за русалките и видях колко дълго не дишаш под вода. Не знам.

— Излъгала те е.

Дойл се умълчава. Изглежда замислен. Накрая отронва:

— Енола не ме лъже.

— Напротив. Научих я как да задържа дъха си. По-добра е дори от мен, или поне беше. Кажи ми, какво според теб е по-лошо от това брат й да е болен? По-лошо за теб. Нещо, което би премълчала.

Отговорът му е инстинктивен:

— Ако тя е болна.

Не казвам нищо.

Дойл изръмжава и клюмва. Ритва с босия си крак едно камъче, то отскача от повърхността на счупено огледало и се приземява някъде долу, сред мечоопашатите. Татуираните пипала се пресягат, обвиват се около глезените му и се протягат към пръстите на краката му.

— По дяволите! — изругава.

— Вече знаеш някои неща за семейството ми. Ще ти разкажа още нещо. За картите, най-вече за картите.

Слънцето се е издигнало високо над океанската шир като ярък куршум. Подхващам историята за менажерията, за старата рускиня и нейната колода карти с оранжеви гърбове, за това как човек ги докосва и оставя част от себе си по тях и как всички тези части заедно действат като проклятие. Мислите, с които са пропити, се пренасят върху всеки следващ собственик на картите и проникват в него като отрова. Обяснявам, че понякога държим на стари вещи, защото търсим в тях спомена за някой, който отчаяно сме искали да ни обича. Казвам му, че понякога пътят към ада е постлан с добри намерения.

И двамата обръщаме поглед към Енола и Алис, които водят Франк към къщата му. Отливът гъмжи от мечоопашати. Минава много време, преди Дойл да проговори:

— Искаш ли да й открадна картите?

— Трябва да ги взема аз, за да не се налага ти да го правиш. Мисля, че всичко ще се нареди, след като ги унищожа.

— Мога да я преджобя — казва младежът едва чуто. — Правил съм го.

Не се и съмнявам.

— Държи ги в една кутия — допълва Дойл. — И нея ли искаш?

— Да.

Поглеждам момчето до себе си, което движи пръсти в ритъма на въображаема музика. Обръщам се към него с въпрос:

— Може ли да те питам нещо?

Дойл само свива рамене.

— Защо октопод?

Изчервява се и под мастилото кожата му потъмнява.

— Татко беше във флота. Това е старо моряшко поверие. Предпазва от зло.

— Може ли още един въпрос?

— За електричеството ли?

Кимвам утвърдително. Дойл изкривява уста в усмивка:

— Един доктор ми обясни, че съм суперпроводник, понеже в тялото си имам много соли. Не знам дали и той разбираше какво ми е. Може би съм пипнал някой електрически ключ и вместо лампата съм светнал аз. Наистина ли ти е важно да знаеш причината?

— Обичаш сестра ми.

— И ще открадна от нея заради теб.

Фериботът вече е прекосил половината залив и тъкмо е минал покрай фара. Пикът на прилива отминава и над повърхността на водата започват да се подават скали. Дойл накланя глава към рамото си и ме поглежда с присвити очи. Обръща се и се затичва към дома на Франк. Наблюдавам широките му крачки, бавните махове на пипалата. Когато стига до вратата, повиква сестра ми по име и не след дълго изчезва в къщата.

Оставам да чакам и да се взирам в останките от дома ми. Сред развалините продължава да се рони мазилка и да хвърчат листове. Къщата е била тук, много преди да се появим ние. Като умрем, няма да оставим след себе си дом, нищо няма да напомня, че изобщо сме съществували. Всички ще изчезнем във водата. Но това ще се случи след много, много време. Не днес.

В този момент Дойл навярно пъхва ръка в джоба на Енола, докато я гали по гърба или се навежда над нея. Когато поеме колодата, ще изглежда, сякаш вендузите на пипалата са я засмукали. Има надежда. Щом се отървем от картите, всичко ще приключи.

Не е минал и четвърт час, когато Дойл се връща с познатата едра крачка. Гази във високата трева и носи кутията в ръка. Питам го дали се е усетила. Той поклаща глава.

— Ще се ядоса — казва. Но поне ще бъде жива и ядосана.

— Съжалявам, че се наложи да ги пипаш.

Трябва да го изпратя обратно при Енола, преди да е забелязала липсата му. Дойл изпуква шийните си прешлени. Вината му стои като поредната татуировка. След секунди отново изчезва в къщата от другата страна на улицата.

Кутията е по-малка, отколкото си я представях. Мога да я държа само с една ръка. Заоблените й ръбове прилягат в дланта ми. Под пластовете олющена боя личи тъмночервено дърво. Капакът е украсен с потъмнели картини: мъж с мустаци и едва различима птица с опашка от пламъци. „А, теб те помня!“ Отварям кутията и пръстите ми изтръпват от внезапен електрически удар. Сигурно така се чувства Дойл, когато докосва лампа. Вътре лежат картите с оранжеви гърбове, избелели до жълто. Картонът е мек и износен от допира на роднините ми. Рязко затварям капака.

Щом стъпвам на плажа, през крака ми припълзява мечоопашат. По пясъка почти няма място, където да се стъпи — толкова гъста е масата от гърчещи се създания.

„Саймън!“

Черупчестите твари са издърпали шамандурите далеч навътре и са ги потопили под водата. Дори закотвените шамандури не се виждат. Сигурно ще ми се наложи да обикалям с часове, докато ги намеря. Изваждам кутията, която нося под мишница. Ще ми трябват пясък и камъни — всичко, което би дало допълнителна тежест. Кварцови камъчета и загладени парченца тухла очертават линия по плажа там, където достига приливът, когато е най-висок. Мечоопашатите сякаш усещат намеренията ми и се отдръпват, за да ми сторят път. Събирам толкова камъни, колкото мисля, че ще са нужни за кутията, но тя е толкова малка, че може да не са достатъчни. Ще трябва да я заровя, за да съм сигурен, че когато си тръгна, картите няма да могат да се върнат. Ще дам на залива време да си свърши работата.

Водата е ледена, сякаш е април, а не юли, но след първата си стъпка забравям студа. Дори във водата усещам, че кутията пари в ръцете ми като пламък. Около мен гъмжи от заострени крачета, а черупките на мечоопашатите забавят хода ми до мудно тътрене. Животинките кръжат наоколо, разравят пясъка по дъното и брулят петите ми с остри опашки. Когато пристъпвам напред с наранения си крак, започват да ме побутват. Закачат крачета за панталона и се покатерват по крачолите ми. Вкопчили са се в мен като деца в родител; впили са се, сякаш бих могъл да им избягам всеки момент. Откъсвам един, но друг веднага заема мястото му.

Докато нося котвите, трябва да се движа бавно. И сега е така. С всяка следваща стъпка гадините драпат нагоре по тялото ми и ме теглят към дъното с тежестта си. Когато водата стига до гърдите, вече са се накачили по ризата ми. Плътно притискам кутията до себе си. Сега. Издишване. Рязко изтласкване на въздуха, с което коремът ми хлътва. Диафрагмата — нагоре, изопната като кожа на барабан. Пъпът — към гръбнака. Едно. Две. Три. Следва бързо вдишване, за да изпълня с въздух пространството между ребрата си. Номерът е след това да го задържиш, да не изпускаш; да вдишаш, сякаш си жаден. Един от мечоопашатите отпуска хватката си и тупва на песъчливото дъно. Под водата съм.

„Саймън!“

Гласът на майка ми се носи по вълните, както е било винаги, като че ли никога не си е тръгвала. Всяка крачка е тежка и болезнена. Светлината над мен чезне, губи се сред водораслите и сгъстяващото се гъмжило от мечоопашати. Ако погледна нагоре, ще видя бледи лъчи, които се процеждат в солените дълбини. Трябва да навляза още по-навътре. Не мога да поема риска картите да изплуват. Една заострена опашка ме бодва под мишницата и почуква по кутията. Минавам покрай велосипед, полузаровен в пясъка и камъните, покрит с морски жълъди и налазен от мечоопашати, превърнал се в част от залива. Потръпвам. Неволно изпускам част от въздуха си. Продължавам да вървя.

Тъничко краче се впива във врата ми, а после се оплита в косата. Кожата ми настръхва сякаш от електричество. Спирам. Избутвам го с ръка. Мечоопашатият се плъзва надолу по гърба ми, върху черупките на другите. Още крачета с нокти се вкопчват в мен. Потрепервам. Отърсвам се от тях.

„Саймън!“ — шепне мама.

Ш-ш-шт! Тихо, имам работа.

Дращене, боцкане. Тежестта ме дърпа надолу. Изпускам още малко въздух. Отскубвам раци от себе си. Изпускам кутията. В продължение на един дълъг миг тя се носи бавно към дъното, капакът се отваря и картите се разпиляват във водата. Мечоопашатите се струпват върху падналата кутия. Князът се изгубва в рояка от нокти. Жар-птицата е удавена. Конвулсия. Губя още въздух. Протягам се към изпуснатата вещ, но не мога да повдигна ръце. По ръкавите ми висят стотици твари. Още се мъчат да се покатерят по шията ми. Край мен се носи Кулата, но един мечоопашат я повлича надалеч. Ритам. Мъча се да прогоня животинките. Болният ми глезен поддава. Препъвам се и падам на дъното. Раците се спускат към мен. О, боже! Хиляди крачета, стотици опашки. Полазват по корема ми, по гръдния кош и ме притискат надолу. Вдигам поглед. Виждам слаб лъч светлина сред мъглата от водорасли и сол.

„Саймън!“ — Гласът й е омаен, зове ме към дома. Чувам как ми казва, че съм добър син. Усещам под ноктите си парченца яйчени черупки от онази последна утрин, която прекарахме заедно.

Краката ми отказват да се движат. Не мога да повдигна гърдите си. Губя още въздух под напиращата тежест. Някъде там, на брега, сигурно ме търсят. Напипвам нещо гладко с пръсти. Карта. Толкова мъничка и обикновена вещ. Водата и солта ще разтворят мастилото и ще заличат образа. Хубаво. Горенето беше твърде бързо. Бавното проклятие трябва да се развали бавно. Оранжевият цвят ще се слее с водите на залива. Следите от пръстите ни ще бъдат отмити, а хартията ще омекне и ще се разтвори в пясъка, ще бъде погълната от пастта на океана. Гибелта на картите ще ни избави от гибел.

Октопод за късмет. Бива. Ще се качат на колата и ще потеглят с караваната към Охайо. Енола ще протегне ръка през сваления прозорец и ще улови полета на вятъра. Семейството му сигурно са топли, широко скроени хора.

Спасих я.

Виждам жена с очите на сестра ми и дълга мастиленочерна коса. Прилича на майка ми, но не е тя. До нея стои ням мъж. Ето ги и морските сирени, кралиците на гмуркането, гадателките и асистентките на фокусници — море от чернокоси жени с необикновени очи. Издули са гърди, готови за подводния спектакъл, смехът им звучи като чупене на чинии. Виждам ръцете на момиченце с разранени крака, които превързах сам; спомням си усещането, когато я носех надолу по склона, а кокалестите й колене опираха в раменете ми. Ето го момичето, което си тръгна, защото искаше да живее.

И сред всичките тези черни коси, поет въздух, гадания и удавяния се мярва една-единствена дълга червена плитка. Две луничави ръце се заравят в пясъка редом с моите. Спреженията на френски, ругатните по адрес на семейството ми, които аз самият не смея да произнеса, сладкият вкус на кожата в основата на шията й, извивката на ръката й, когато се протяга към високите рафтове в библиотеката. Живот, изживян редом с моя. Не съм сам. Сега я усещам. Никога не съм бил сам.

Това беше. Последният ми въздух. Водата се сгромолясва тежко над мен. Удавен съм, но сякаш се въздигам — небето ме поема в ръце и ме издърпва от океана, който ме поглъща. Светлина. Сол. И глас: „У дома си.“

Пръстите, обхванали китките ми, са горещи, направо парят. Сигурно усещам топлина, защото собствената ми кожа е студена. Малка точица светлина разкъсва чернотата. Пронизва ме по-дълбоко, отколкото допирът на ръцете.

Чувам името си, сякаш изречено от хиляди гласове.

Остро електрическо жегване. Студено. Ярко.

Задавям се.

Поемам си въздух.

Тих глас. Два гласа. Неясните петна в далечината се приближават. Гърбът ме боли и сърби. Зъзна. Вече по-силно. Отново чувам името си. Два звука — съскане и мънкане. А сега само един глас:

— Саймън!

Дробовете, вътрешностите ми, изтласкват водата — не я изкашлят, а се преобръщат отвътре навън и отвън навътре. Сух. Толкова искам да съм сух! Ръце обхващат гърба ми, удрят по раменете, по гръбнака ми, стискат и ме държат. Мокри са. До кости.

Усещам допира на кожа, загрубяла и изгладена от държането на въдица.

Когато през клепачите ми отново се процежда светлината, вече е по-мека и се появява като точици, които се размиват и преливат в още светлина, после в зрънца пясък, сетне отново точици — кафеникави и розови. Ръцете на Алис са изпъстрени с лунички, ситни като пясъка по брега.

Бълвам потоп от солена вода и водорасли върху плажа. Едно време, когато бях малък, в началното училище паднах от успоредката на спортната площадка и ударът ми изкара въздуха. Лежах на асфалта, борех се да вдишам и чаках да изпълня празнината. След удавяне е точно обратното. Пълното се изпразва, за да можеш отново да поемеш глътка живот. Раздвижвам устни. Изричам дума — дрезгаво „Ей!“.

Отговаря ми Енола с тънък, но ядосан глас, който съм чувал и преди:

— Идиот!

Усмихвам се.

Лежа на дивана в хола на семейство Макавой и прокарвам пръст по ръба на нокътя на Алис, макар да знам, че това я побърква. В ноктите има някаква плътност и сигурност, защото покриват с твърда обвивка най-крехките части от нас. Потупвам върха на палеца й и тя трепва. Но вместо да се отдръпне, ме притиска още по-силно. Оглеждам драскотините по кожата си, оставени от крачетата на мечоопашатите, и пресните синини от вътрешната страна на ръцете си. Не й е било лесно да ме издърпа. Мога да й разкажа за жените около мен, за водата, за удавянията, за гласовете и как всичко е било в нейните ръце. Но говоренето е болезнено — когато се изля от него, заливът остави гърлото ми раздрано.

Сега говори Дойл. Обикаля из стаята и разправя на Енола и Алис какво съм му казал. Изпъстрени с нюанси и пречупени през неговия поглед, думите ми звучат като вятър от неговата уста. При съприкосновението с пода на всекидневната той свива дългите пръсти на краката си, а аз си спомням жегването от искри по кожата си. В някакъв момент, веднага след като са ме измъкнали от водата, вероятно ме е докоснал.

— Не съм предполагал, че ще го направи, пиленце — защитава се Дойл. — Кълна се, мислех си, че ще подпали картите. Иначе нямаше да ги задигна.

— Вината не е твоя — успокоява го сестра ми. — Винаги си е бил такъв.

Оставям ги да говорят за мен, сякаш не съм в стаята. Уморен съм. Поглеждам над рамото на Алис, отвъд леката издатина на прешлените й и натежалата от вода плитка. Виждам Франк в кухнята, прегърбен и съкрушен. Покрай него се върти Лия, приготвя чай. Походката й е уверена и тя спокойно подава чаша в ръцете на сестра ми, сякаш нищо не се е случило. Енола отпива, без да обръща внимание откъде се е взела топлата напитка. Поглеждам Лия и долавям усмивка в ъгълчето на устните й. Толкова е фина, че сякаш ми казва: „Нека си говорят“.

Гласът на Алис е тих, но твърд. Ядосаната библиотекарка.

— Не знам дали осъзнаваш, но той работеше до припадък, за да те издържа. Тревожеше се за теб, чудеше се дали някога ще се прибереш. Саймън умираше по малко всеки ден в продължение на години. Заради теб.

Енола отговаря смирено:

— Знам, разбира се.

Дойл се сеща да попита:

— Мамка му, а какво ще прави той сега? Не може да се гмурка в цирка.

— Мамка му! — възкликва Енола.

Когато гледам близките си в очите, след като съм умрял и съм се съживил, ме жегва дълбок срам. Сега си представят как се давя отново, как умирам по три пъти на вечер в басейна на Том Роуз. Виждам как кроят какво да правят с мен и се чудят дали е нужно да остана под наблюдение. Не съм свикнал да ме носят на ръце, но семейството предполага някои задължения и част от тях е да позволиш на близките ти да се грижат за теб, когато е необходимо. Като че ли никой не забелязва, че ръцете на Енола са спрели да треперят, а Дойл вече не я поглежда скришно, за да се увери, че тя е добре. Нервността й се е изпарила и сега сестра ми много повече прилича на малкото момиче, което някога познавах. Щом го осъзнавам, срамът ми изчезва. Победих. Ще ги оставя да се потревожат още известно време. Докато са насочили вниманието си към мен, няма да забележат леката промяна във въздуха и в аромата на солта, няма да усетят обрата, настъпил вътре в нас.

— Може да остане у дома — предлага Алис.

Енола започва да я разпитва: какво ще правя, къде ще работя. Спирам да я слушам. Представям си висящото украшение в спалнята на Алис с мъничка черупка от мечоопашат. Спомням си и снимката й, направена от Франк.

Семейството е като котва, която носим. Дава ни стабилност по време на бурите и не ни позволява да се отдалечим от това, което сме. Пазим семейството си в нас така, както задържаме дъха си под вода — това ни позволява да изплуваме, да живеем. Нося котви, откакто навърших осемнайсет. Задържам дъха си, откакто се помня.

— Не. — Никой не ме чува, затова повтарям. Когато най-после настава тишина, казвам: — Няма да остана тук. Трябва да замина някъде.

Енола ококорва очи. Алис пуска ръката ми.