Ерика Суайлър
Книга на тайните (26)

26

Шарлот тънеше в задушлив пушек от горящ мъх и сухи клони. Говореха за него като за най-близкото процъфтяващо средище на индустрията, но се оказа просто село, построено около кръстопътя на две улици — „Трайън“ и „Търговска“. Там, където те се пресичаха, бе съдилището: впечатляващо здание с осем тухлени колони, което се издигаше на три метра от земята. Долу имаше шумен пазар, опасан от къс каменен зид. Хората бяха упорити и с жилав нрав — благодарение на това бяха оцелели през войната, но не я бяха забравили.

— Селяндури! — изсумтя Пийбоди. Директорът на цирка бе очаквал космополитен град и беше дълбоко разочарован от скромните размери и липсата на представителност у това селище. — Сърцето на индустрията, тъй ми рече. Най-великите умове на Юга, разбира се, са родени в Шарлот, рече. И ето ни сега в най-затънтената провинция! Помни ми думите, Еймъс, само злочестини могат да те сполетят, ако се доверяваш на людете в нюкасълските ханове. Трябваше да продължим към Чарлстън. Загубено време!

Пийбоди измърмори и удари по стената на фургона с облечената си в ръкавица длан.

— Трябва да извлечем най-доброто от ситуацията — заяви ръководителят на трупата си, насядала около утринния огън. — Културата е балсам за душата. Пред вас, приятели мои — рече, докато приглаждаше палтото си, — пред вас е град, който отчаяно се нуждае от култура, а ние точно ще му предложим.

Старецът обяви, че Еймъс и Еванджелин ще бъдат представени като светила на познанието и книжовността:

— Вие, мили мои чеда, сте най-знаменитите умове в света! Бъдете спокойни, дори да имате недостатъци, тук никой няма да ги забележи.

Преследвани от кошмарната гледка на умиращите риби, Еймъс и Еванджелин предпочитаха да останат във фургона си, отколкото да отсядат в града, но Пийбоди не даде и дума да се каже. Мосю и мадам Лафере щяха да наемат стая в странноприемницата, собственост на господин с куриозното прозвище Капитан Кук и съпругата му. От младежите се очакваше да се хранят, облечени в пищните си костюми, и да демонстрират изтънчени маниери, както им бе заръчал Пийбоди.

Еймъс и Еванджелин добре играеха ролите си. Шапкарници, шивачници, кръчми — откъдето и да минеха, всичко живо се обръщаше след тях. Когато в края на деня се оттегляха в стаята си в странноприемницата на Капитан Кук, двамата млади затваряха вратата и с облекчение си отдъхваха от маскарада.

Господин и госпожа Кук бяха заминали за Чарлстън и бяха поверили хана си на грижите на Луиза Тайг, нейния син и изтормозената кухненска помощница. Госпожа Тайг тропаше на вратата твърде често, а синът й захласнато следваше Еймъс по петите навсякъде, защото никога преди не бе виждал мъж с подобна прическа.

— Тук ще получите отлично обслужване, сър — увери гостите госпожа Тайг, докато приглаждаше с длани колосаната си червена престилка. — На леглото в стаята ви е спал самият Джордж Вашингтон. Толкова му хареса, че ни подари своята пудра за коса. Ако ви потрябва пудра, ще имате привилегията да ползвате от същата, която ни остави този велик човек.

Еймъс бе озадачен, че някой му предлага да слага на косата си чужда пудра, но Еванджелин бе достатъчно благоприлична, за да се изчерви и да благодари на госпожа Тайг, преди да затвори вратата под носа й. Еймъс се постара да облекчи с разтривка уморения гръб на любимата си, а тя на свой ред се зае с ритуала по разресване и оформяне на прическата му. Най-накрая двамата се сгушиха в постелята си, изтощени от задушаващата любезност на гражданите, която смущаващо противоречеше на духа на самия град. Еванджелин бързо се унесе, но Еймъс остана буден. В нощната тишина положи глава на корема й и се заслуша.

На втората вечер заваля дъжд.

В сърцето на Шарлот се настани фина мъгла. Пийбоди се разпореди да бъде издигната сцена пред огромното железопътно депо, но мека кал покриваше земята и платформата потъна под собствената си тежест. Бено затъваше в лепкавата червена пръст, докато се премяташе. Мелина изпускаше бухалките, с които жонглираше, а номерата с гълтане на огън бяха неизпълними. Захарничка и ламата отказваха да излязат от фургона си и Нат бе принуден да изнесе малкото конче на ръце.

Но гражданите се тълпяха най-вече заради мадам и мосю Лафере. Мълвата за менажерията се бе разнесла и от цялата околия прииждаха люде, готови да се разделят с парите си, за да зърнат това чудо.

Търговци чакаха търпеливо на опашката, младите жени припадаха от вълнение, а децата… цирковите артисти никога не бяха виждали толкова много деца накуп! Момиченца се протягаха да докоснат ръкава на Еванджелин или да дръпнат кичур от косата й. Момченцата също бяха пленени от вида й, но се заглеждаха и по пищно украсеното облекло на Еймъс, което бе толкова различно от дрехите на местните мъже. Влюбени младежи, стари моми, възрастни дами — всички искаха да надникнат в бъдещето. Госпожа Тайг също посети фургона на Еймъс и Еванджелин и дъхът й секна от разкошния му интериор.

— Божичко — прошепна жената, — бих казала, че вероятно сте свикнали на по-изтънчена обстановка от тази в Шарлот.

Еймъс прикри усмивката си. Госпожа Тайг едва ли щеше да е на същото мнение, ако бе видяла клетката на дивачето.

В края на деня изтощението повали младата двойка и те заспаха, без да си кажат и една дума.

На третата нощ в Шарлот небето се продъни. Дъждът повлече кал от околните хълмове и сажди от покривите на къщите и всичко се сля в мръсен червеникав потоп, който удави града в собствените му отпадъци. Бено и Мелина не излизаха от фургоните си. Мейхел стоеше при животните. Река Катоба започна да прелива, изпълни леглата на Захарния и Шипковия поток и обви селището във водна прегръдка, но Пийбоди настоя Лафере да продължат да работят. „Чудно селище“ — така му бяха казали. От него уж произхождали политици и учени мъже, а мястото се оказа затънтено село. Трябваше да компенсират загубите. Ако хората тук искаха да дават парите си на гадатели, то гадателите трябваше да работят.

Еймъс обръща карти, докато кожата на пръстите му се претри. Еванджелин говори, докато гласът й прегракна. Когато любимата му остана без глас, Еймъс се опита да забавлява клиентите, като правеше номера с картите. Все пак продължи да крие онези, които Еванджелин не биваше да вижда. Особено след случката край реката и появата на дъжда.

На четвъртия ден остра болка събуди младата жена и от гърдите й се изтръгна беззвучен писък.

Времето за закуска отдавна бе минало, а Еймъс и Еванджелин още не бяха излезли от стаята си, така че Пийбоди заръча на госпожа Тайг да отиде да ги събуди. Ханджийката ги вика по имена и тропа на вратата, докато я заболя ръката. Накрая на прага се появи Еймъс. Госпожа Тайг изпищя при вида на запъхтяния и разчорлен полугол младеж. Той запречи вратата с тялото си и се разтършува за подходяща карта. След няколко неуспешни опита да разговаря с жената чрез тарото, младият мъж се предаде и я пусна в стаята.

Завесите бяха плътно придърпани, за да не пропускат светлина. По пода се търкаляха сандъци, от които бяха изсипани ботуши и обувки; четки и гребени бяха разхвърляни безразборно. Насред целия този безпорядък, по средата на голямото дъбово легло, в което някога бе спал Джордж Вашингтон, лежеше Еванджелин, обгърнала с ръце големия си корем.

Госпожа Тайг бе израждала няколко деца — и живи, и мъртви. Разпозна състоянието на младата жена и рече:

— Мосю, детето ви е на път. Не е редно да стоите тук. Ще пратя момчето ми да доведе доктора.

Въпреки настоятелните молби на госпожа Тайг Еймъс не помръдна. Седна на пода до леглото и посегна да улови дланта на Еванджелин, но тя отблъсна ръката му. В тихите мигове между контракциите двамата слушаха трополенето на усилващия се дъжд. Бурята ставаше все по-тежка, но за младата жена плисъкът на водата бе успокояващ и напомняше за света отвъд стаята.

Когато научи за предстоящото раждане, Пийбоди тропна с токовете на ботушите си и подкара цялата трупа към кръчмата на Мейсън, за да празнуват. Оказа се обаче, че мястото е затворено, защото мазата се наводнила. Директорът на цирка трябваше да се задоволи със салона в странноприемницата на Капитан Кук, която бе построена в по-високата част на града. Белосаните стени и големите кафяви греди на тавана придаваха уют на новата бърлога на пътуващите артисти. Лееше се пиво и всички от трупата заеха столове или поседнаха върху възглавнички, докато гледаха през прозорците как улиците навън първо се покриха с кал, а после се превърнаха в реки. Зачакаха. Детето на Еванджелин не бързаше да дойде на бял свят.

Пратиха момчето да повика доктора. Синът на госпожа Тайг тръгна надолу по реката към дома на лекаря. Когато пристигна, докторът го посрещна, запретнал ръкави, зает с укрепяването на къщата си с пясъчни торби. Съпругата му изливаше от прозорците корита, пълни с речна вода. Момчето предаде съобщението, с което бе изпратено.

— Жените са раждали години наред без помощта на мъже, синко — рече докторът и избърса с ръкав дъждовната вода от челото си. — Укрепването на дома с торби пясък обаче е друга работа. Къщите изискват намесата на силна мъжка ръка. Ела да дадеш едно рамо, вдигай с мен.

Нивото на реката продължи да се покачва. По обяд буретата от мазата на Мейсън минаха край странноприемницата на семейство Кук, носени от пороя. Подът започна да подгизва. Артистите уплътниха процепите под вратите с парцали и торби с пясък и подпряха портата с маси, за да попречат на потопа да нахлуе. Пийбоди се настани относително спокоен на един диван и си полегна, като от време на време хвърляше подозрителни погледи към дъжда навън. Бено и Мелина бяха кацнали на столове, покачени високо над водата. Младата жена запита акробата дали няма да отиде да види как е Еймъс.

— Не вярвам да ме посрещне с отворени обятия — отвърна Бено. — Какво да правя горе? — Поклащаше се ту на пръсти, ту на пети, и гледаше намръщено прииждащия потоп.

Късно следобед се чу, че Орен Мапотър, синът на шапкаря, се удавил в пороя. Течението отнесло тялото му към Пайнвил, на петнайсет километра надолу по реката.

Денят преваляше. Вечерта се спусна бавно, а Еванджелин лежеше изтощена в постелята, плувнала в солена пот с мирис на желязо. Младата жена бе изпохапала устните си до кръв. Еймъс се мушна в леглото до нея и погали с пръсти лицето й. Любимата му раздвижи устни в беззвучна благодарност, защото гласът й бе изчезнал напълно. Сетне се сгърчи от мощен спазъм. В загрижеността на младежа се прокрадна самота и страхът скова челюстта му. Ако Еванджелин умреше заедно с детето, как щеше да живее той след това? А ако детето се родеше, а майката загинеше, щеше ли да се справи сам с отглеждането на отрочето си? Може би щеше да наследи нейните очи. Можеше да е нямо. Способен ли бе да обича детето, убило любимата му?

През нощта погина добитъкът на фермера Стейвиш. Опитвайки да се спасят, кравите и прасетата се бяха сбутали в единия ъгъл на плевнята. Постройката бе поддала под напора на водата и се бе срутила върху животните. Няколкото оцелели юници бяха интересна гледка — плуваха тромаво във водите на Захарния поток и напрягаха вратове, за да задържат главите си над повърхността.

Край добитъка в рекичката се носеше трупът на Юстас Уайлдър — пияница, който предния ден бе целунал с подутите си устни ръката на Еванджелин. Мъжът излязъл на верандата на къщата си, за да кълне бурята, но паднал и се удавил. Плешивото му теме блестеше на лунната светлина като объл речен камък, докато водата се плискаше около него.

Презвитерианската църква се срина, а пейките й се струпаха като кибритени клечки край сградата на съда. Улиците на Шарлот преливаха от библейски писания.

На втория ден от родилните мъки Еванджелин отказа да се храни и да пие вода. Проводиха Мелина да й занесе хляб, но жонгльорката бе отпратена. Кухненската помощница се разтревожи, че брашното ще се навлажни, и започна да разпределя сухарите на дажби. Артистите бяха пленници, покачени върху масите. Пийбоди се бе разположил по дължината на бара.

Еймъс подреждаше тарото на леглото, около Еванджелин. Тълкуванията не му носеха покой, но той не можеше да се възпротиви на съвършената правота на добре подбраните карти. Започна да избира образите според желанията си: положи щастието до главата на любимата си, а дома — в краката. Обкръжи я с надежда, превърна всяка карта в пожелание. Спомни си за живота си, преди да я срещне — години, прекарани в бяг сред гората.

С отминаването на нощта бурята утихна, а река Катоба се отдръпна също толкова бързо, колкото бе придошла, като взе и потоците със себе си. Последната светкавица, разцепила небето, ознаменува раждането на малко, примигващо и мълчаливо момиченце.

Бащата погледна детето си, взря се в червеното му набръчкано личице и рехавата косица — черна като на майка му. Новороденото го гледаше с големи диви очи като неговите. Еймъс усети как сърцето му замря, забавило ритъм; почувства тежестта на въздуха и пулсиращото сърчице на дъщеря си. Отгоре главицата й потръпваше (какво чудо беше животът!), крехкостта й го ужасяваше. Ако Еванджелин беше будна, навярно щеше да види как любимият й изтънява и се изгубва, как потъва в очите на безименното им дете. За първи път младият мъж изчезваше от радост.

Ханът на семейство Кук се събуди. Столовете, около които се бяха плискали вълни, сега стояха неподвижни. Бено слезе от високото си място под гредите. Пийбоди стъпи с ботуш върху мокрите дъски. С помощта на Мейхел госпожа Тайг отмести парцалите, торбите с пясък и масите, които доскоро спираха напора на водата.

Докато артистите в салона бавно идваха на себе си, Еванджелин слезе по стълбите, понесла внимателно на ръце спящото си детенце. Еймъс вървеше след нея. Лице след лице всички се извръщаха към тях.

Еймъс пое бебето от Еванджелин и го подаде на Пийбоди. Момиченцето се прозя, когато усети допира на фините старчески ръце. Изпод извитите мустаци на директора на цирка грейна усмивка. Не бе държал бебе от години — откакто се бе родил синът му.

— Малко бижу! — загука възрастният мъж. — Съвършенство, мили мои деца. Създали сте самото съвършенство! — Погледна към Еймъс: — Е, моето момче?

Младият баща кимна, Пийбоди протегна ръце и вдигна детето нависоко. Всички бяха приковали поглед в бебето. Директорът започна речта си:

— Приятели, деца мои, славни другари. Докоснати сме от небесата. След всичките загуби, които претърпяхме напоследък, боговете ни благословиха с дете на нашите деца, дъщеря на менажерията, каквато не е имало досега. Скъпи мои приятели, наш тържествен дълг е да дарим тази рожба с име.

Еймъс гледаше дъщеря си и си мислеше за онази нощ, когато самият той, седнал на един пън, бе научил от Рижкова кой е. Сърцето му бе уморено.

— Рут — предложи пръв Мейхел.

Около детето се скупчиха множество лица.

— Доркас — обади се Сузана. Така се казвала любимата й леля.

— Вероника.

— Марая — извика Нат.

— Даниела.

— Лусинда.

Във въздуха прехвърчаха имена, но внезапно от кухнята излезе госпожа Тайг и рече:

— Бес.

Бебето нададе пронизителен писък.

— Майка ми се казваше Бес — додаде жената.

— Малката направи своя избор! — обяви Пийбоди и предаде детето на Еванджелин с леко потупване по гръбчето. — Ще бъде Бес. Което е чудесно, защото трябва да се отблагодарим на любезната жена, която бе така добра да изтърпи нашето присъствие. — Пийбоди се усмихна на госпожа Тайг.

Заля ги топлината на новото начало. Хората посрещнаха деня с крехка надежда в сърцата. Госпожа Тайг се зае с ежедневните задачи в странноприемницата. Отвориха портата и вътре нахлу студената светлина от света, останал след потопа. През прага се плисна малка вълна.

Шарлот бе мъртъв.

— Мили боже! — прошепна Пийбоди.

Нямаше ги шивашкия дюкян и ковачницата. Мелницата бе разрушена. Съдилището бе паднало на тухлените си колене. Дърветата бяха полегнали като пияни мъже по хълмовете и бреговете на реката. В плитките локви се търкаляха всевъзможни вещи — ето я табелата от кръчмата на Мейсън, а малко по-натам лежи дървена играчка: конче, полузаровено в рядката глина. Всичко оцеляло бе покрито с дебел пласт червеникава тиня. Сред развалините бяха пръснати същите онези странни същества, които Бено бе намерил край отровената река. Бяха мъртви — тънките им крачета стърчаха във въздуха, а заострените им опашки се подаваха като шипове от калта. Макар че океанът бе далеч на изток, във въздуха се носеше солената му миризма.

Шарлот вече го нямаше. Само странноприемницата на Кук се издигаше непокътната — единствената сграда, която не бе пострадала.

Госпожа Тайг стисна престилката си в юмруци и процеди:

— Ако момчето ми е…

— Ш-ш-шт, Луиза. Може да се върне — рече кухненската помощница и внимателно обгърна раменете й.

В търсене на сина си госпожа Тайг вдигна глава и зарея поглед в останките. Тогава пред очите й попадна смачканият ветропоказател, който някога бе красил гордо покрива на дома на доктора. И последната слаба надежда изгоря в пламъците на гнева й.

— Вие го убихте! — извика ханджийката. — Заради вас е мъртъв, сигурна съм! Никога не съм срещала толкова прокълнати хора. Ти ни навлече тая напаст! — Посочи към Еванджелин. — Пристигаш и твърдиш, че можеш да предсказваш бъдещето, да виждаш неща, които само бог вижда, а после лягаш на леглото ми и ни докарваш потоп. Ти ми отне сина! — изкрещя жената, а после се извърна към Еймъс: — Вземайте си дяволското изчадие и ми се махайте от очите, преди да съм намерила оцелелите мъже, защото ще ги пратя по вас с пушките! Марш!

Еванджелин притисна Бес в прегръдките си.

В покрайнините на това, което бе останало от града, трупата откри фургоните си. Бяха пълни с вода, но все пак използваеми. Ламата и прасето бяха изчезнали, но конете бяха в безопасност и на сушина на хълма оттатък Захарния поток. Цирковите артисти събраха набързо багажа си. Пийбоди заяви, че времето и разстоянието ще излекуват несгодите им, но и сам не си вярваше. Преди слънцето да се издигне високо в небето, вече бяха потеглили.

— На север — нареди Пийбоди. — Смятам, че приключих с Юга. Във Филаделфия ще ни приемат добре.

Еванджелин знаеше, че това са празни приказки. Като гледаше опустошението и невъзмутимо кроткото личице на детето си, разбра колко права е била госпожа Тайг. Нямаше по-прокълнати същества от нея и дъщеря й.