Ерика Суайлър
Книга на тайните (19)

19
21 юли

Седя в колата, на паркинга на пътуващия цирк, и подреждам в главата си парчетата от пъзела. Баща ми е обичал майка ми, така ми е казвал. Било е любов от пръв поглед. Енола не е болна, всичко й е наред и няма да умре.

Но жените в рода ни умират.

Червено-белите шатри на цирка се издигат в близост до тухлената сграда на пожарната на Напоусет. Приютили са влакчета на ужасите и жокеи, нагласени игри, къща с подвижни подове и криви огледала, какви ли не атракции и сестра ми. Паркирал съм до прокъсан транспарант, на който пише „45-и годишен карнавал и панаир на пожарникарите“.

Циркът, в който ходехме с Енола като малки. Изхарчих куп пари в опит да спечеля и да й подаря златна рибка, която умря на следващия ден, а сега всичко това е нейно. Нейно и на Дойл.

Тръгвам с накуцване по централната пътека — широка ивица отъпкана трева, покрай която се редят павилиони със забавления и сергии с пържени лакомства, окичени с гирлянди от примигващи лампички. Търся шатрата на гадателката. Мъж с мегафон обявява началото на надбягванията с тенекиени коне. Тийнейджъри се тълпят около играта „Удари къртицата“, състезават се в хвърляне на рингове или мерят сили на стрелбището. Понякога край тях се мярка и някой от особената порода кльощави хора с хлътнали бузи — сипаничави и гладни, но любопитни. Въздухът е изпълнен със сладките аромати на карамелени пуканки и захарен памук. Гърми поп музика. Това е домът на Енола. На поляната е пълно с лъснали от пот лица, децата се щурат в краката на родителите си. Почти усещам как баща ми ме държи за ръкава на ризата, за да не побягна към онази атракция, където с точно хвърляне на монета печелиш жива жаба. Препъвам се, болният ми глезен поддава и усещам металния вкус на болката.

Над увеселителния парк се издига въртележката: класически модел със седалки, окачени на вериги, с централен стълб, опасан спираловидно от ленти в жълто и лилаво, а на върха му — огледални плочки отразяват слънчевите лъчи.

Спомням си как татко закопчава колана на Енола, заела една от седалките. Моето място беше до неговото и докато летяхме във въздуха, гледах как косата залепва за челото му от насрещния вятър. Дори тогава не се усмихваше, а съсредоточено търсеше частица от мама там, където я бе срещнал за първи път. На следващата година двамата с Енола дойдохме сами.

От люлките се лее смях, докато веригите се опъват, а седалките се издигат и политат под наклон в грациозен пирует. С куцукане се приближавам към опашката от посетители. Отвисоко ще ми е по-лесно да видя къде е сестра ми.

Тясно е — коленете и брадичката ми почти се допират, но накрая все пак се издигаме. Понасям се в спирала и пред очите ми се завъртат къщите на града, в който съседи крадат майки през нощта и ги удавят. Насред всичките тези покриви е и моята къща. Поправка — къщата на Франк. Над дъгата от сгради се простира заливът на Лонг Айлънд. Водите му са застинали в матова тягост, не са гладки като огледало, нито буйни и развълнувани като по книгите. Просто са сиви, спокойни и мъртви. Ненавиждам този залив, омразата ми към него е твърда като черупка. Мама се удави в тази глупава локва.

Залюлявам изкълчения си крак, свивам глезена, а паренето е като преструвка — само намек за истинска болка. Увеселителният парк изглежда като играчка на пружина, която се навива с ключе. Ето го павилиона, в който продават розова лимонада. Ей там пък е Колелото на късмета, на което всички се пробват, макар да е всеизвестно, че е нагласено. До мен достигат далечни гласове: глъхнещи възгласи, смях, викове към нищото.

Зървам я в края на поляната — виолетова шатра, пред която се точи дълга опашка. Да, там трябва да е.

Когато се спускаме към земята с люлката, нещата вече изглеждат различно. Това не е голям пътуващ цирк, но бих избягал с него.

Енола ми е нужна. Остават три дни и трябва да съм до нея.

Огромен мъж в пъстра хавайска риза минава край мен с тромава стъпка. Косата му се спуска по гърба, прибрана в проскубана тънка опашка. Човекът спира пред раирана шатра, навежда се и се шмугва под платнището. Трябва да е Дебелака Джордж, онзи с тревата. Оглеждам се за Дойл, но не го виждам.

Тръгвам към малката виолетова шатра, подминавам крещящи деца и сергии за понички, картофки и сладки, като от всяка се носи различен аромат на пържено. В края на поляната е разположена атракцията „Зипър“: опънат между две макари ремък мята закачените за него клетки към небето. Когато Енола беше малка, я качих в една от тези клетки, но предпазният лост не се беше заключил добре и тя се измъкна от седалката. После в продължение на седмици имаше цицина с тъмноморав отпечатък от верига.

Пред „Уцели урода!“ се е образувала малка опашка от чакащи реда си да мятат софтболни топки. „Уродът“ е кокалест тип в мръсен потник, който крещи, че хвърлям като момиче. Зад него е шатрата на Енола, ушита от виолетов велур и обсипана с ръчно изрисувани златни звезди и полумесеци. На един от ъглите й е подпряна дървена табела, на която е изобразена ръка над кристална топка, а името „Мадам Есмералда“ е изписано с готически шрифт.

Есмералда. Не е истина.

Вътре осветлението идва от лампа, наметната с червен копринен шал. Зад масичката за карти, покрита с плат с източни мотиви, е седнала Енола в образа на гадателката, която може би си представя всяко дете: косата й е прибрана под пурпурна кърпа, на ушите й висят гигантски златни халки. Клиентките й са две тийнейджърки с коси, вързани на конски опашки — руса и кестенява. До сестра ми седи Дойл и плъзга татуираните си ръце по масата.

Когато повдигам завесата на входа, вътре нахлува светлина и момичетата се обръщат. Дойл примижава. Енола ме гледа укорително с плътно очертаните си с черен молив очи. Командата й звучи още по-твърдо заради силния акцент, който имитира:

— Вън! Есмералда ще те повика, когато се освободи.

— Енола, аз…

— Ти! Вън! Веднага! — Удря с длан по масата.

Дойл се измъква от стола си и ме избутва към изхода.

— След пет минути, става ли? Споко. — После дръпва завесата и се скрива зад нея.

Отмествам само крайчеца на драперията, колкото да мога да надникна, и гледам как Енола се поклаща на стола и говори приглушено на двете момичета с конски опашки, сгушени едно до друго.

— Искаш да знаеш за любов, да? — пита Енола. Русото девойче понечва да заговори, но сестра ми слага пръст на устните му. — Не на мен, скъпа. Кажи на Татуирания мъж — шепне сестра ми с тежък акцент. — Татуиран мъж пази твоя тайна. Той я държи. Аз я поправям. Бъдеще има две врати, да? Една се отваря, друга се затваря. Татуиран мъж затваря. — Докосва изрисувана вендуза на ръката на Дойл, а после слага длан на гърдите си. — Есмералда отваря.

Всичко това са глупости, но има нещо странно в очите й. Различни са — не са лешникови като на мама, а по-скоро черни, по-скоро нечии други. Русото момиче се навежда да прошепне нещо в ухото на Дойл и златистата опашка се плъзва по ръката му — пипало се докосва до пипало. Младежът кимва и слага длан върху ръката на Енола. Нещо ме човърка и ми напомня за една от бележките в книгата: „Дивачето е повишено в младши предсказател.“ Пред мен не е Енола, а смесица между Мадам Рижкова и мама, която говори през устата на сестра ми.

Енола забелва очи и за секунди изправя като струна вечно превития си гръб. Със светкавични движения и плясък на карти върху масата нарежда съвършения келтски кръст. Подредбата ми е позната от „Принципите на оракула“. Картите са десет: две се слагат една върху друга в средата, за да образуват кръста; една отгоре, една отдолу, една вляво и една вдясно. Накрая в колона отстрани се поставят още четири карти. Виждам образите върху тях. Различни са от описаните в „Принципите“, но са и подобни. Деликатни са и приличат на класическата колода на Уейт, дори аз мога да разпозная рисунките. Двете тийнейджърки се навеждат напред заедно със столовете си и поклащат вързаните си на опашки коси. Когато Енола слага на масата и последната карта, рязко килва глава назад, сякаш вратът й е прекършен. В точния момент Дойл плъзва като змия ръка към тила й и изправя главата й. Клепачите й трепват, тя отваря очи и се надвесва над картите.

— Да, да — продумва сестра ми. — Двете обичате един мъж. Да. Винаги един и същи. — Засмива се и ако беше друга жена, сигурно щеше да прозвучи кокетно и привлекателно, но нейният смях е някак хищен. — Тя! — Енола посочва русото девойче. — В нея е силата. Винаги преследва, такава си е.

Приятелката с кестенявата конска опашка кимва отривисто, за да потвърди.

— Това момче харесва силно момиче. Виждаш? Мечове. Харесва му решителност, противопоставяне. — Енола размахва ръце и в жестовете й се долавя нотка лудост. — Ти! — Втренчва се в тъмнокосата девойка. — Ти чакаш огризките, да? Винаги се задоволяваш с каквото остане.

Момичетата се кискат тихо, но в смеха им няма и капка радост.

— Виждаш чаши? — продължава Енола. — Вода. В тази позиция означава промяна, течение. Комуникация. Ти ще говориш с него, да? Тя да мълчи.

Тийнейджърките се скупчват като кокошки над просо и се вглеждат в картите. Внезапно гласът на Енола заглъхва, тя зяпва рязко. Не вижда момичетата, гледа отвъд шатрата към нещо, което само тя вижда. Движи ръцете си като слепи птици, които търсят път на юг. Върху старата подредба се появява нова: шест реда от по шест карти, всеки следващ ред застъпва предишния. Сестра ми обръща карта след карта и когато проговаря, в гласа й няма и помен от фалшивия акцент, а погледът й продължава да се рее в далечината, без да се обръща към масата. Беззвучни думи се отронват от устните й. Виждам Смъртта, Дяволът и Кулата, а под тях — сърце, пронизано от мечове.

— Ще загубиш най-свидното. Смърт извира от недрата. Безплодие. Празни ниви. Няма да се родят деца.

Шатрата сякаш се изпълва с трептене, кожата настръхва от безплътен полъх. Момичетата се свиват, едното дори трепери. Над масата се стрелва копринена вихрушка и Енола сграбчва китката на едното девойче.

— Около теб ще рухне всичко, което обичаш. Майка, баща: всички ще погинат — думите й се леят. Дойл скача от стола си бърз като искра, вкопчва се в Енола и я разтърсва. Тя продължава: — С теб ще умре и името ти. Ничии устни няма да го изрекат повече. Както водата се врязва в скалата, ще се прекършиш и ще бъдеш отмита, докато не остане нищо от теб.

Дойл стиска рамото й, но тя вече е свършила.

Както водата се врязва в скалата.

Тъмнокосото момиче изтръгва ръката на приятелката си от хватката на Енола. Сякаш пясък е изтекъл през дупка в чувал, сестра ми идва на себе си, но лицето й е толкова бледо, че е почти прозрачно. Пак си е Енола, но по-изтощена. Стрелва поглед към скривалището ми, впива очи в моите и усещам, че се задушавам.

— Грешна карта — казва, акцентът й се завръща. — Случва се понякога. Много духове витаят наоколо.

Мадам Есмералда приглажда кърпата на главата си, прибира изпаднал кичур коса под нея и поглежда гневно към мен:

— Вън!

Пускам завесата, в черепа ми напира дълбока пълзяща болка.

Дойл се подава на входа. Щръкнала между драпериите на шатрата, главата му изглежда като ловен трофей, окачен на стена. Вижда ме и се засмива нервно, заговорнически.

— Човек, остави ни за малко.

— А?

— В картите излизат някакви неща заради теб. Твърде близо си. Дай й само — прави пауза — пет минутки.

— Тук съм си добре.

— Не, пич — бавно клати глава Дойл. — Никак не е добре да си тук. Остави на мен.

— Аз съм й брат. Нека…

— Именно, прекалено близо си. Замъгляваш нещата — обяснява и изкривява лице в гримаса. — Остави я да се успокои. — Подава и ръката си между завесите и ме потупва по рамото.

— Иди да се запознаеш с Том. Разказахме му за теб и иска да те види. Сериозно ти казвам, върви. Дай ни пет-десет минутки, става ли? Том е в голямата каравана, изрисувана с птици. — Дойл се скрива и след малко се показва отново с няколко смачкани банкноти в ръка. Натиква парите в дланта ми и леко ме побутва: — Вземи си нещо за ядене.

Докато се отдалечавам с накуцване, гаджето на Енола ме пита какво е станало с крака ми.

— Дупка — отвръщам.

— Ей — подвиква Дойл, — ако правиш по-широки махове с дясната си ръка, това ще ти помогне да отнемеш малко от тежестта, когато стъпваш с болния крак. Диагонали, пич. Мисли за тях.

Колкото и да не ми се ще, докато следвам посоката, от която идва миризмата на пържено тесто, се хващам, че замахвам по-силно с ръка.

Имаше нещо странно в изражението на Енола, когато ме погледна преди малко. В онова килване на главата й нямаше контрол, нямаше поза, а само един безплътен глас. Нещо е дълбоко сбъркано. Толкова дълбоко, че човек може да се удави. Трябва да си поговоря с нея. А навярно и с Том Роуз.

Както ми описа Дойл, караваната е оттатък влакчетата и въртележките, в края на поляната. Огромна е, а стените й са облепени с бели силуети на птици в полет. Облягам се, за да разтоваря глезена си, и почуквам. Отваря ми дребен плешив мъж с карирана риза, къси панталони и сандали. Около устата му има врязани дълбоки бръчки. В края на очите му личат ситните бръчици на човек, който цял живот е карал срещу слънцето. Не съм се замислял как трябва да изглежда един собственик на пътуващ цирк, но този тук прилича на нечий чичо.

— Вие ли сте Том Роуз?

— Кой пита? — Мъжът присвива очи и за момент ми се струва, че ще хлопне вратата под носа ми. Но след броени секунди се усмихва широко: — Саймън Уотсън, нали? Някой да ти е казвал, че със сестра ти сте като две капки вода?

Кемперът е пълен с книги, документи, куп квитанции и касови бележки, неоправено легло и малък кухненски бокс, който, за моя изненада, е безупречно чист.

— Сядай, сядай — подканва ме Том Роуз и ми посочва стол до сгъваема маса, монтирана на стената. — Енола ми каза, че си търсиш работа.

Търся ли си работа? Да, в библиотека.

— Така е — отговарям.

— Каза ми, че умееш да се гмуркаш. — Отваря кутийка безалкохолно, налива си чаша и предлага и на мен. — Голяма реклама ти направи. Според нея можеш да изкараш под вода, без да дишаш, десет минути.

— Там някъде.

Том отпива замислено от чашата си. Потропва по масата с пожълтели пръсти и сякаш търси нещо — молив, цигара?

— Отдавна не сме представяли добри атлетични номера, но подводните трикове се продават трудно, ако гмурецът е мъж. Не казвам, че няма как да стане, но поне досега винаги са били жени. Морски сирени. Хубаво момиче, оскъден бански, дълга коса, повечко плът…

— Да, знам — кимвам. Майка ми се е занимавала с вид цирков стриптийз. — Енола мислеше, че умението ми ще ви заинтересува, но аз й казах, че едва ли е така.

— О, напротив. Заинтригуван съм. Просто ще ми трябват няколко минути да измисля как да го представя. Сестра ти е добро момиче. Ако ще й е по-добре да си наоколо и ако това не ми струва нищо, не виждам причина да не го направим. От страшно много време не съм попадал на гмурец. Във Флорида има едни момичета — „Уики-Уаки“, но те са далеч от истината. Не ти трябва тръбичка за въздух, нали?

— Не, сър.

Може пък да пробвам. Само за малко, колкото да видя какво е да живееш номадски живот.

— Чудесно. Така е по-добре. Ще трябва да преработим басейна за гмуркане. Онова момче и без това ме дразни. Няма значение кое момче, винаги ме е дразнило. — Премлясва и се потапя в спомени: — Когато бях малък, видях най-красивата морска сирена. Великолепна. — Описва линиите на тялото й с ръце. — Освен това я биваше в скоковете във вода. Ти можеш ли да скачаш?

Не знам, може би, но в момента не мога. Казвам му го.

— Жалко. Би било впечатляващо. — Том поклаща глава. — Онази жена скачаше и се гмурваше в огромен стъклен аквариум, без да разплиска водата, и стоеше на дъното толкова време, че си мислехме: „Или е умряла, или са й поникнали хриле.“ В белия си бански костюм изглеждаше като нимфа, приличаше на онези фигури, които стоят на носовете на корабите. — Том подсвирва и довършва разказа си: — Нашите не ми даваха да си закачам плакати с момичета. Но Верона Бон бе по-красива от плакатите.

Успявам да скрия реакцията си и отвръщам уж равнодушно:

— Май съм чувал името й. Знаете ли какво се е случило с нея?

— Залюбила се с дресьора на лъвовете, доколкото разбрах. Забременяла. Което бързо би прекратило кариерата на всяка морска сирена.

Верона се е влюбила. Родила е майка ми, а после се удавила. Същата история като на мама, както и на другите жени в семейството. Всяка от тях е оставила сираче, а в случая на майка ми — две.

— Сигурно ще прозвучи странно, но Енола ми сподели, че сте й показали дневниците на цирка си. Преди известно време един човек ми изпрати старинен ръкопис, който е принадлежал на собственик на пътуваща циркова трупа. Бих искал да сравня въпросната книга със съвременния й еквивалент, ако не е проблем.

Том избутва стола си назад. Изражението му става непроницаемо, взема празен пепелник в ръце и се заиграва с него.

— Такива неща не се споделят с хора извън семейството — казва.

Значи Енола е от семейството му.

— Няма нищо, напълно ви разбирам — уверявам го. — Само питах.

Продължаваме разговора с неангажиращи теми и обсъждаме още малко с какво бих могъл да се занимавам, докато Том измисли номера ми. Например с конна езда — трошене на кости за начинаещи. Искам да се върна при Енола.

Вече съм на вратата, когато Том подхвърля:

— Дали не си момчето на Полина Тенън случайно?

Спирам се.

— Защо?

— Знаех си! Сестра ти спомена, че майка ви е работела в цирка, но не каза нищо конкретно. Двамата с Енола толкова приличате на Полина, че е направо стряскащо. Срещнах я преди много години, когато тук все още управляваше баща ми. Тогава Полина май се подвизаваше като асистентка на фокусника. Изглеждаше много мила. И красива. Трудно се забравя лице като нейното. Не каза ли, че някой ти е изпратил дневник на пътуваща трупа?

Кимвам.

— Странно. Освен да е имал нещо общо с майка ти или с някой от цирковете, в които е работила. Не е на „Ларей“, нали?

Поклащам глава.

— Така си и мислех. Доколкото знам, Мишел все още върти бизнеса там. — Том се почесва по врата. — Имаш ли представа защо са изпратили книгата точно на теб?

— Човекът е предположил, че е принадлежала на моя роднина.

Том хапе долната си устна с пожълтелите си от цигари зъби.

— Дневниците се пазят при директора на трупата. Ако тази книга се носи ей така, бездомна, значи най-вероятно циркът й е потънал в небитието.

Повредените от водата страници придават на думите му неочаквана точност. Ако трупата е станала жертва на наводнение, това би обяснило и изчезването на семейство Кьониг.

— Книгата изглежда старинна — обяснявам. — Пълна е с рисунки. На много от тях са изобразени карти таро.

Том Роуз се ухилва:

— А Енола не иска да ти разкаже нищо за тях. Познах ли?

Пъхам ръце дълбоко в джобовете си и въздъхвам:

— Точно така.

Със сух смях Том потвърждава:

— Да, тя трудно си развързва езика. Съжалявам, но с мен нямаш късмет. Не знам нищичко за картите, освен че сестра ти умее да гледа на тях. Харесвам я. Ако тя е щастлива, Електрическото момче също е щастливо, което е добре за мен. Хлапето е златна мина. — Том отваря вратата и ме изпраща с думите: — Кажи й, че ще измисля като какъв да те вземем.

Докато куцам обратно към Енола, се чудя как ли би реагирал Том, ако му бях казал, че Верона Бон е баба ми; че и тя, и майка ми са се удавили. Но и аз не си развързвам езика лесно. Семейна черта.

Тъкмо се каня да вляза в шатрата на Енола, когато момичетата с конските опашки изхвърчат навън. Тълпата ги поглъща и те се изгубват в море от пъстри ризи и зачервени от слънцето лица.

— Какво беше това? — питам, докато повдигам платнището.

Енола веднага ми се нахвърля:

— Какви ги вършиш, по дяволите? Как така ще ми нахълтваш, докато гледам на клиенти? Аз идвам ли в твоя офис да ти преча на работата? О, извинявай, ти остана без работа! Какво ти е на крака?

— Проблем с пода.

Навеждам се и се вмъквам вътре. Задушно е, във въздуха се носи тежък мирис на цигари с карамфил. Дойл седи в поза „лотос“ на земята и върти на дланта си светеща крушка. Единствено леко сбърчените му вежди и опънатите пипала на бузите му показват, че е напрегнат. Енола бръква под масата и вади от плик щедро поръсена с пудра захар дзепола, от която все още капе мазнина. Тъпче сладкиша в устата си и започва да мляска. С все още пълна уста ме пита:

— Защо дойде? Останах с впечатление, че не искаш.

— Уплаши горките момичета до смърт. А и какъв беше онзи акцент?

— Не ми отговаряй на въпроса с въпрос — сопва се и прокарва ръка по шията си. — Уф, колко е горещо! Иска ми се да поплувам после. Акцентът ми е част от ролята. Така е открай време.

— А той? — кимвам към Дойл.

— Просто изпробваме нещо.

— Докарва повече кинти — обажда се младежът, без да отваря очи.

— Допринася за мистериозната атмосфера — обяснява сестра ми.

— А онези неща, които каза на момичетата? И те ли допринасят за мистериозната атмосфера?

— Не знам за какво говориш.

Ядосано мълчание.

— Франк е спал с мама.

Крушката спира да се върти.

— Мамка му! — възкликва сестра ми.

Разказвам й всичко, което ми каза Франк: как се запознал с майка ни, колко време са били заедно. Казвам й за къщата. Енола натиска с нокът ръба на една от картите и оставя вдлъбнатини по нея. На рисунката е Обесеният — обърната надолу с главата фигура, провесена за единия си крак. Това не са меките карти, които Енола носи в джоба на полата си. Тези са твърди, а гърбовете им са покрити с хералдически лилии. Сестра ми въздъхва отново:

— По дяволите! Е, това значи, че двамата с Алис сте прецакани. О, мамка му, чакай… да не би Алис да ни е сестра?

— Не. За бога, не! — уверявам я. — Мама го е разкарала.

— Е, поне едно нещо е свършила като хората — ухилва се иронично. По устната й се стича капчица пот.

— Пиленце — обажда се Дойл.

— Дай ми минута да го смеля — измърморва Енола.

— Франк ме изрита от къщата — казвам.

— Значи идваш с нас. Говори ли с Том? — Сестра ми качва краката си на масичката. Боса е и пръстите й са почернели от прахта.

Драпериите се разтварят леко и вътре се процежда светлина.

— Вън! — изкрещява Енола. — Есмералда е заета.

Завесата пада тежко. Дойл скача на крака и хуква след клиента. Драпериите се събират зад него. Със сестра ми пак сме сами и се гледаме втренчено.

— Ами… кофти — фъфли Енола, докато гризе кожичката около нокътя на палеца си. Картата все още е в ръката й и почти докосва устните й. — Знаех, че Франк има слабост към къщата ни, но така и не разбрах защо. Уф. Гадна работа.

Движенията й са нервни. Оставя Обесения и взема цялата колода, разгръща я във ветрило, цепи, разбърква и премята картите по кокалчетата на пръстите си.

— Много ми е жал за Алис — добавя. — Сега нещата изглеждат адски извратено. Ще й кажеш ли?

Не съм мислил за това. Никой от двама ни няма нужда от подобна травма. Последният път, когато Алис ме видя, бях насинен, а къщата се разпадаше около мен. Няма да седне да плаче, ако й сервирам истината, но дали ще ми затръшне вратата в лицето? Много вероятно. Дали някога ще ме погледне в очите?

— Не знам дали е моя работа да й казвам. Първо трябва да се справя с други неща.

— Вярно. Мамка му. Къде ще идеш? Бих те поканила у нас, но е тясно — свива рамене.

— Имаш квартира?

Е, това е новина.

— С Дойл имаме каравана, която се закача за колата му. Понякога караме зад кемпера на Роуз с нея.

— О…

Сестра ми държи колодата между дланите си, прехвърля картите от ръка в ръка и ги огъва като дъги.

— Беше голяма мъка да си държи нещата в колата, крушките му все се чупеха… — Енола разсеяно описва линия във въздуха. — Затова си взехме нещо като каравана. Сигурно ще можем да измислим местенце и за теб.

Не съм очаквал да си има дом. Не и тя… или по-точно — те. В представите ми Енола винаги е била свободен електрон, но сега е намерила идеалната си половинка. Двамата си разменят карти, сякаш си говорят. Аз си нямам такъв таен език, макар че, когато бях библиотекар, си имах числата — всичко около мен беше номерирано и класифицирано. Как бих описал тях двамата с цифри? 400 за езика, 300 за социологията, 900 за историята (нейната и нашата), но нещо в тях крещи 200 и религиозен плам.

— Ей — сестра ми ме откъсва от унеса, — добре ли си?

— Открих нещо притеснително. Мама е починала на двайсет и четвърти юли, нейната майка — също. Освен това Том е гледал представление на баба ни, което е шантаво, но дори не е най-странното. — Прибързвам, но не ми пука. — Разгледах книгата, която ми прати Чърчуори, а после се разрових за други книги и четох статии и документи, които двамата с Алис открихме. Некролози, смъртни актове и вестници от много, много отдавна. Търсех все по-назад във времето за имена, написани в книгата. Всички жени в семейството ни са загивали на двайсет и четвърти, всички роднини на мама. Удавили са се до една и все на двайсет и четвърти юли.

Енола замръзва.

— Ето какво било. Решил си, че всички ще се удавим, нали? — Поклаща глава. — Това е извратено. Въобразяваш си някакви гадости. Твърде дълго си живял сам в оная проклета къща. — Поглежда масичката, ръцете си, картите. — Решил си, че сме като нея.

— Не! — възразявам и се надявам поне този път да ми повярва.

— Никак не те бива в лъжите. — Енола се навежда напред заедно със стола си и въздъхва: — Просто е била много тъжна, разбра ли? Непоносимо тъжна. Казах ти, че книгата е сбъркана. Забрави за нея. Иди си вземи нещата, върни се тук и ще видим къде ще те настаним за вечерта. Махни се от шибаната къща. Ако Франк я иска, да си я вземе. И без това е пълна с мъртъвци и скоро ще се срути от скалата.

Сестра ми се пресяга към мен и стиска дланта ми така силно, че кокалчетата ме заболяват.

— Виж, съжалявам, че те оставих сам толкова дълго време. Съжалявам, наистина. Събери си нещата. Донеси ги. Но без книгата.

Изглежда толкова настойчива, сякаш проблемът е в мен, сякаш преди малко не изкара акъла на две момичета.

— Какво им става на картите ти?

— Нищо — отвръща Енола твърде бързо. — Понякога става така, когато някой прекъсне гадаене. Разваля се енергията, замърсява се. И като стана дума — махва с ръка, — трябва да прочистя стаята.

— Разгледах книгата. Видях какво си направила.

— Какво съм направила?

— Обезобразила си я. Откъснала си всяка страница с рисунка на карта таро и искам да ми обясниш защо.

— Няма да споря с теб — казва Енола, оправя кърпата на главата си и изтрива с пръст размазания си грим. Не е ясно дали го подобрява, или влошава. Отново се гледаме мълчаливо.

Дойл се връща отнякъде и се шмугва в шатрата. Поглежда първо единия, после другия и накрая се приближава до сестра ми.

— Пич, стига вече.

Обгръща раменете й с ръце като мрачен октопод, който е готов да я удуши. Енола слага длан на лакътя му и от това простичко докосване разбирам, че го обича. Имат дом и съвместен живот, а аз нямам място в него.

— Добре — отронвам.

— Вземи си багажа и се върни. Обещаваш ли? Махни се от Франк — казва сестра ми.

— Можеш да спиш в колата си. Правил съм го, не е кой знае какво — предлага Дойл.

Двамата ме засипват с окуражаващи думи и съвети: „Ще ти намерим място, всичко ще се оправи.“ Но когато гледам Енола, виждам призрака на страха. Може да се самозалъгва, да лъже за пред Дойл, но ме чу много добре. И сега е уплашена.

— Ще намина по-късно — обещавам и излизам от шатрата.

Трябва да реша как да постъпя с Алис. И да се обадя на Чърчуори.