Ерика Суайлър
Книга на тайните (2)

2

Момчето беше копеле, родено в тютюнева ферма, сгушена сред плодородните хълмове на Вирджиния. Ако някой си беше направил труда да запише рождения му ден, щеше да е някъде през осемдесетте години на XVIII век — по времето, когато тютюнджиите все още продаваха стоката си в големи бъчви, но още не всичко бе погълнато от памуковите плантации. Мъничкият му дом беше схлупен като барака, стените бяха покрити с мъх, а кепенците на прозорците — вечно спуснати заради дъжда, мухите и неизменната остра миризма, която се носеше от съхнещия тютюн.

Негова майка бе жената на фермера — яката Юнис Оливър. Баща му беше привлекателният млад Лемюъл Аткинсън, който се подвизаваше като пътуващ търговец на лечебни еликсири. На Юнис й бяха нужни само няколко нежни думи и приласкаване с ловка ръка. В резултат тя се сдоби с три бутилки от „Еликсира на Аткинсън“ и една бременност.

Стопанинът, Уилям Оливър, вече имаше три деца, които носеха името му, и не беше благосклонен към копелето. Когато детето проходи и вече бе достатъчно голямо, че да не му стигат огризките от трапезата, господин Оливър го отведе вдън гората и го остави на произвола на съдбата. Юнис си изплака очите по изгубеното момче, а то така и не продума. Най-голямата трагедия в живота му не беше, че е копеле, а че не може да говори.

Момчето преживя няколко години, които не бе способно да опише с думи. Денем огладняваше и се хранеше с каквото намери — береше горски плодове с мръсни ръце, а когато попаднеше на ферма, с тихи стъпки се промъкваше и крадеше. Сушилните за месо му даваха подслон за през нощта и храна за няколко седмици. Вечер заспиваше там, където намери топлина. Дните му се сливаха, превръщаха се в мъгла, в планини и горски гъсталак — толкова непроходим, че светът се губеше в него. Детето стана едно с природата. Така се научи да изчезва.

Дори да живеят цял век, хората пак може да не разберат тайната на изчезването. Момчето я откри, защото умееше да се вслушва в езика на земята, във финото движение на почвата и в дъха на водата, който бе като шепот, по-тих от биенето на сърце. Водата бе ключът. Ако се вслушаше в дълбините и накараше дишането си да се изравни с трептенето на водата, ако забавеше ритъма на сърцето си, докато то почти спре да тупти, слабоватото мургаво момче се сливаше с околната среда. Наблюдаваше ли го отстрани някой, щеше да види мърляво хлапе, което се обръща и изчезва сред дърветата, а после се превръща в песъчинка, която се губи сред милионите други песъчинки по брега. Единствено неговият верен спътник, гладът, му напомняше, че е жив.

Способността да изчезва му помогна да оцелее. Момчето се вмъкваше в сушилните и ядеше месо, докато горещината и пушекът го пропъдят. Грабваше самун хляб, оставен на някоя маса, или дреха, простряна да съхне на дърво или храст. Крадеше каквото му е нужно, за да удовлетвори нуждите на тялото си.

Само веднъж се осмели да се завърне в дома, който го бе изоставил. Спомените му бяха толкова избледнели, че не знаеше дали не са плод на въображението му. Натъкна се на сивата къща с полегатия покрив и се изненада, че е истинска, а не просто сянка от негов сън. Повдигна един от кепенците и надникна в спалнята, осветена от оскъдните лунни лъчи.

Мъж и жена спяха на сламена постеля. Момчето погледна грубите черти на мъжа, обрамчени от тъмна брада, но нищо в детското му сърце не трепна. Жената лежеше на една страна, а тъмните й коси се спускаха върху ризата. У момчето се пробуди нещо — спомен за кичур от тези коси, който гали ръката му. Промъкна се в къщата, мина покрай маса и креватче на спящо дете и влезе тихо в стаята, където лежаха мъжът и жената. Помнеше всяка стъпка, сякаш хиляди пъти бе минавало оттук. Леко повдигна завивката, пъхна се под нея и затвори очи. Веднага разпозна мириса на жената — сапун и опушен тютюн. Беше се запечатал дълбоко в душата му, но момчето бе забравило за него. От топлината на жената дъхът му секна.

Побягна, преди тя да се събуди.

Не беше там, за да я види как разтърсва мъжа си. Не я чу да казва, че е почувствала как някой я наблюдава, нито че е сънувала сина си.

Момчето никога повече не припари до къщата. Върна се сред дърветата, потърси друг подслон, друга храна и други места — там кожата му не настръхваше.

На брега на мътната река Дан, недалеч от Бойдс Фери, се намираше Кетспоу, сгушен в долина с форма на котешка лапа. Градчето бе невзрачно като жълтеникавата глинеста почва на речните брегове и обвито в прахоляк, който се вдигаше под копитата на коне и катъри. Разливите на реката бяха напаст за Бойдс Фери и един ден щяха да затрият и Кетспоу, но по онова време селището процъфтяваше. Момчето стигна до него, като следваше завоите на реката. Гледката беше плашеща, но и обещаваща: перачки мятаха пране в големи ведра и разплискваха сапунена вода край реката; по течението се носеха баржи, управлявани от мъже с дълги прътове, а по бреговете и по улиците сновяха теглени от коне фургони, пълни с мъже и жени. Шумната бъркотия от вода, хора и каруци стряскаше момчето. То обхождаше с поглед околността във всички посоки, докато се спря на яркосинята рокля на една жена и се зарея в трептенето на плата. Скри се зад едно дърво, запуши ушите си и се помъчи да забави биенето на сърцето си, докато се вслушваше в дъха на реката.

Изведнъж го сепна чуден звук.

Величествен глас обяви пристигането на трупа пътуващи артисти. Начело на пъстрата сбирщина от жонгльори, акробати, гадателки и зверове гордо стоеше Хермелиус Х. Пийбоди — самопровъзгласил се гений на развлеченията и образованието, според когото артистите и животните (сред които броящо прасе, миниатюрно конче и плюеща лама) пълнеха кесията му, но и обогатяваха душевността на народа. Когато му вървеше, Пийбоди влизаше в ролята на професор, а когато не му беше ден, неподатливите на образоване граждани го прогонваха. Прясно боядисаният в синьо фургон на прасето гордо носеше името на животното — Тоби, както и следи от злополучни срещи с някоя и друга остра вила.

Момчето наблюдаваше как народът се стича към централния площад, където бе пристигнал жълто-зелен фургон. Зад него се зададоха и няколко не толкова впечатляващи каруци и файтони. Някои бяха със заоблени покриви, сковани от големи бурета и боядисани във всички цветове на дъгата. От фургоните надничаха хора и животни. Жени придърпваха децата си, за да ги предпазят от колелата на каруците. Главният фургон беше изрисуван с толкова натруфени букви, че почти не се четеше какво пише на него. На капрата стоеше Пийбоди — внушителен мъж в пищно облекло. Хората от градчето бяха свикнали със самотните странстващи музиканти и жонгльори, но за първи път виждаха подобно зрелище.

Хермелиус Пийбоди беше единствен по рода си — самият той често го повтаряше. Ръстът и осанката му привличаха вниманието. Върхът на дългата до гърдите му брада сочеше към небето, а снежнобелите му коси се спускаха до раменете. На главата му бе кацнала закривена шапка и сякаш се държеше на магия. Шкембето му се подиграваше на гравитацията. Под напора му пиринчените копчета на жилетката бяха на косъм да се разхвърчат, а червеното кадифено палто бе опънато до краен предел. Но най-забележителната особеност на Хермелиус Пийбоди беше гръмовният му глас, който отекваше в долината с тътен от дълбините на огромния му корем.

— Дами и господа, днес е щастливият ви ден!

Пийбоди даде знак на жилест мъж с дълбок белег покрай устата, който се приближи и прошепна нещо в ухото му.

— Народе на Вирджиния! — извика Пийбоди. — Пред вас е най-удивителният спектакъл, който някога ще видите. От Далечния изток ви представям най-гъвкавото момиче на Ориента!

Грациозно девойче се покатери на покрива на фургон, закачи крак зад главата си и се наведе напред, като балансираше с една ръка.

Загубило ума и дума, момчето се подаде иззад дървото.

— От сърцето на Карпатите — изрева Пийбоди и вдигна ръце към небето, — обвита в славянска мистика, закърмена от вълци и посветена в древното изкуство на гадателството, тук е Мадам Рижкова!

Тълпата се разшумя, когато от причудлив фургон се подаде прегърбена старица, обгърната в пластове копринени одежди, и протегна костеливата си ръка.

Напевният глас на Пийбоди действаше успокоително на дивото момче. Привлечено от него, детето се приближи към публиката и фургоните, промъкна се през тълпата и се спря зад колелото на каруца, откъдето имаше най-добър изглед към беловласия мъж с глас като река. Момчето се сниши, заслуша се, нагоди ритъма на дишането си с този на възрастния човек.

— Веднъж в живота се случва, дами и господа! Ще видите ли друг път мъж, който вдига кон с една ръка? Кога, питам аз, ще попаднете отново на девойка, която може да върже снагата си на моряшки възел, или на гадателка, която ще ви каже какво ви е отредил самият господ? Никога, уважаеми дами и господа!

Внезапно настана суматоха, артистите се шмугнаха обратно по фургоните и каруците, дръпнаха брезентовите покривала и затръшнаха вратите. Пийбоди бавно обикаляше площада и галеше с длан копчетата на жилетката си.

— По пладне и привечер, дами и господа. Три пенса вход. Приемаме и испански банкноти. По пладне и привечер!

Народът се разпръсна и всеки се върна към заниманията си — пране, лодкарство, пазаруване или каквото там запълваше дните на гражданите. Детето остана зад каруцата. Пийбоди обърна към него пронизващите си сини очи.

— Момче! — пропя достолепният господин.

Слабоватото хлапе политна назад, но отказа да се подчини на инстинкта да побегне.

— Хубав номер владееш — продължи Пийбоди, — имам предвид изчезването. Как се казва? Ефимерност, може би? Ще му измислим название.

Звуците, които се изливаха от мъжа, бяха непонятни на дивото дете. „Момче“ му звучеше познато, но останалото беше бъркотия от красиви шумове. Прииска му се да пипне плата, който покриваше корема на господина. Мъжът се приближи.

— Що за чудесия? Момче си, нали? А изглеждаш, сякаш си направен от кал и клечки. Любопитно създание! — цъкаше с език Пийбоди. — Какво ще кажеш?

Мъжът положи ръка на рамото му. Момчето не бе срещало хора от месеци и не беше привикнало да го докосват. Разтрепери се от допира и се напика от страх.

— Проклятие! — викна Пийбоди и отскочи. — Ще трябва да те отучим от този навик.

Детето примигна. От устните му се отрони хриптящ звук.

Пийбоди омекна и на лицето му потрепна усмивка.

— Не бой се, момко, ще се спогодим отлично. Убеден съм в това. — Хвана момчето за ръка и го изправи. — Ела с мен. Ще те разведа.

Уплашено, но и омаяно, детето го последва.

Пийбоди го отведе до пъстрия фургон и отвори вратичката. Разкри се добре обзаведена стая с писалище, купчини книги, месингов фенер и всевъзможни удобства, които можеха да притрябват на пътуващ човек. Момчето пристъпи вътре. Пийбоди го изучаваше.

— Достатъчно мургав си за мюсюлманин или турчин. Вдигни глава! — Наведе се и повдигна с пръст брадичката на момчето, за да го огледа по-добре, то стреснато се дръпна. — Не, твърде див си.

Мъжът се отпусна на малко трикрако столче. Момчето се почуди как така то не поддава под тежестта му. Наблюдаваше потъналия в размисъл Пийбоди. Пръстите му бяха чисти, ноктите — подрязани. За разлика от неговите. Въпреки страховитите размери на господина, бръчиците около очите му издаваха благост. Детето се приближи до писалището и се заслуша в бумтящото дишане на мъжа.

— Досега не сме правили нищо с Индия — промърмори Пийбоди. — Да, индийски дивак, бива. Новото ми диваче — подсмихна се. Посегна сякаш да потупа детето по главата, но се спря. — Искаш ли да бъдеш дивак?

Детето не отвърна нищо. Пийбоди повдигна вежди.

— Не можеш ли да говориш?

Момчето опря гръб в стената. По кожата му полазиха тръпки. Вкопчи поглед в сложните връзки на обувките на мъжа.

— Нищо, момко. Ролята ти ще е без реплики. — Пийбоди разтегна уста в усмивка. — По-скоро ще е свързана с изчезване.

Детето протегна ръка към обувките му.

— Харесват ти, нали?

Момчето се отдръпна.

Пийбоди се намръщи, но това пролича само от движението на мустаците му. Пронизващият му поглед омекна и мъжът заговори тихо:

— Не са се отнасяли добре с теб. Ще поправим тази грешка, момко. Ще останеш с нас тази нощ. Да видим дали ще ти хареса.

Извади одеяло от един сандък и го подаде на момчето. Детето се сгуши до писалището и се загърна. Завивката боцкаше, но беше приятно да разтриваш слепоочията си с нея. Малко по-късно през нощта мъжът излезе и момчето се уплаши, че го изоставят, но скоро Пийбоди се завърна с парче хляб. Детето заръфа лакомо. Пийбоди мълчаливо се зае да пише в някаква книга. От време на време посягаше надолу и придърпваше одеялото върху детските рамене.

Докато се унасяше в сън, момчето взе решение да последва този човек, където и да го отведе.

На сутринта Пийбоди тръгна покрай фургоните, вървеше няколко крачки пред момчето и се спираше, за да го изчака. Накрая се спря пред внушителна клетка, закачена за товарен фургон.

— Помислих и реших — рече. — Твоя е. Ще бъдеш нашето диваче.

Момчето заоглежда кафеза, без да забелязва, че от другите фургони го наблюдават няколко чифта очи. Подът бе покрит със слама и стърготини, за да е топъл през нощта — което беше добре, тъй като детето щеше да стои голо и босо. Отвън клетката бе потулена зад пищни кадифени завеси, които Пийбоди бе „спасил“ от гостната на майка си. Завесите бяха закачени на вериги и се задвижваха от макари. Пийбоди демонстрира как с рязко дръпване можеш да изненадаш публиката, като й покажеш дивак, който се изхожда или върши друго противно деяние.

— Принадлежеше на предишното ни диваче, но вече е твоя.

Момчето се вживя в ролята си. Харесваше му как хладният метал докосва кожата му, а участието в постановката му позволяваше да наблюдава, докато го наблюдават. На втрещените лица на зрителите отвръщаше с дързък поглед. Опитваше се да разбере защо жените носят косите си вдигнати, защо ханшовете им изглеждат по-широки от мъжките и как мъжете оформят растителността по лицата си по странни начини. Детето подскачаше, пълзеше, търкаляше се, ръфаше храна или се облекчаваше когато и където пожелае. Ако някой не му харесаше, можеше да му се озъби или да го заплюе без последствия — дори получаваше награда за тази привилегия. Ставаше му все по-удобно.

Пийбоди безмълвно го изследваше и правеше едва забележими промени в постановката, докато научаваше триковете на изчезването. Разбираше ги може би по-добре и от самото момче. Оставеше ли детето в клетката цяла сутрин, то клякаше ниско, дишането му ставаше плитко, гърдите му почти застиваха и накрая дивачето внезапно изчезваше. Пийбоди се научи да вдига завесата бавно, докато момчето бе невидимо.

— Тихо, добри хора — нареждаше с драматично снишен глас. — Не ви чака нищо хубаво, ако събудите див звяр.

Вдигането на завесата бе достатъчно, за да подплаши детето и да го извади от нетленното му състояние. Зрителите се приближаваха към видимо празния кафез, а момчето се материализираше. При неочакваната поява на дивака децата се разпищяваха. Нямаше нужда момчето да прави много повече — тълпата подивяваше, само като го гледаше ням и гол. Този нов живот започна да му харесва. Откри, че ако размаха пениса си или разклати демонстративно тестисите си, някоя благопристойна женица припадаше. После Пийбоди дърпаше завесите и обявяваше номера за успешен. Момчето започна да търси начини да плаши зяпачите: съскаше, ръмжеше, оставяше слюнка да капе от устата му. А ако Пийбоди го потупаше по рамото и го окуражеше с някое „браво“, детето изпитваше задоволство, по-приятно дори от пълния с храна търбух.

Макар че клетката бе негова, дивачето не спеше зад решетките. На пода на кафеза, под сламата и стърготините, имаше тайна врата. Когато завесите бяха спуснати, момчето повдигаше капака и слизаше на дъното на товарния фургон, където му бяха постлали вълнено одеяло. Оттам се запътваше към фургона на Пийбоди, където грижливо сгънати чисти дрехи очакваха високо цененото диваче. Директорът на трупата седеше в дъното на помещението, захапал лулата си. Пишеше или рисуваше на светлината на фенер, а понякога спираше и поглеждаше съзаклятнически хлапето.

— Отлична игра, моето момче — казваше. — Имаш дарба. Май си най-доброто диваче, с което съм работил. Видя ли как припадна онази госпожа? Чак фустата й се преметна над главата.

Когато потупаше момчето по гърба, разтрисаше внушителния си корем. Детето усещаше, че господинът го харесва. Започна да си припомня думи от времето, преди да заживее в гората, като „момче“, „кон“, „хляб“ и „вода“. Спомни си, че смехът е хубаво нещо. Колкото повече слушаше Пийбоди, толкова повече схващаше смисъла на езика.

Пийбоди говореше на момчето по-различно, с по-тих глас, отколкото на останалите. Детето не го знаеше, но за няколко седмици познанство Хермелиус Пийбоди го бе приел като свой син.

Всичко започна в една неочаквано студена вечер, когато Пийбоди не позволи на момчето да спи в клетката. Може би крехката физика на детето събуди жалост у възрастния човек или пък Пийбоди просто реши да му предложи топъл подслон, за да си подсигури верността му. Момчето се сгуши върху сламена възглавница — същата, на която някога бе спал синът на Пийбоди, Закари. Нещо у възрастния мъж се пробуди. Преди много години Закари бе тръгнал да си търси късмета, което направи баща му изключително горд, но и самотен. Докато гледаше спящото диваче, Пийбоди разбра, че най-новата му придобивка може да запълни тази празнина. Когато момчето се събуди, откри купчина дрехи, които станаха негови. Късите бричове и дългите ризи, които получи, не бяха просто изхвърлени парцали — някога те бяха принадлежали на Закари.

Вечер момчето седеше на пода във фургона на Пийбоди и слушаше. Имена, места, театрални номера. Нат, Мелина, Сузана, Бено, Мейхел. Пийбоди не го учеше на маниери, тъй като ги намираше за непотребни в случая. Вместо това го обучаваше на артистичност и увереност, която се основаваше на разбирането на публиката. Отначало момчето не се интересуваше от хората от другата страна на решетките, достатъчно му беше да е спокоен, че го наблюдават от разстояние. Но когато Пийбоди го караше да гледа номерата на другите артисти — жонгльорката, момичето каучук, здравеняка, любопитството на детето надделяваше.

— Наблюдавай — казваше възрастният мъж — как Бено поглежда онази дама, за да я заинтригува, а после се преструва, че губи равновесие.

Гимнастикът видимо се поклащаше, докато балансираше само на една ръка, а жената отсреща ахна.

— За него е точно толкова безопасно да прави това, колкото е за мен и теб да седим и да го гледаме. Винаги се е поклащал така, когато прави този трик. Още откакто го взех от Бостън. Примамваме хората, момчето ми. Примамваме ги и малко ги плашим. На тях им харесва да ги плашим. За това си плащат.

Момчето започна да разбира, че зрителите са „другите“. Пийбоди, артистите и той самият бяха „ние“.

За няколко седмици Пийбоди обучи дивачето си как да разгадава хората. Преди всяко представление седеше в кафеза с момчето. Двамата надничаха заедно иззад тежките завеси и наблюдаваха тълпата.

— Виж онази там — шепнеше Пийбоди. — Стиснала е ръката на мъжа до себе си. Вече е наполовина уплашена. Само един скок към нея и ще припадне.

Засмя се тихо, а кръглите му бузи заподскачаха над бялата брада.

— А едрият напомпан мъжага ей там — продължи директорът на трупата. Момчето стрелна поглед към якия като бивол мъж. — Обзалагам се, че ще се опита да надвие нашия здравеняк.

Пийбоди промърмори, че може да добави още тежести за това представление.

Момчето започна да си представя хората като животни — всяко със своя характер. Пийбоди беше мечка: внушителен, с бумтящ глас и винаги готов да защити своето. Здравенякът Нат имаше широко лице и кротък нрав и приличаше на товарен кон. Бено, в чиято компания дивачето отскоро се хранеше, беше игрив като козел. Докато говореше, устата му се опъваше надолу заради онзи любопитен белег в ъгъла й. Гадателката беше нещо съвсем друго. Мадам Рижкова напомняше едновременно на птица и на хищник. Въпреки възрастта на жената движенията й бяха резки и бързи. Гледаше хората, сякаш са плячка, а в очите й се четеше глад. Момчето настръхваше, щом чуеше гласа й.

Една вечер се подготвяха да лагеруват, след като си бяха тръгнали от град на име Ролсън. Пийбоди дръпна момчето настрана.

— Ти направи много за мен — рече мъжът и потупа леко детето по гърба. — Време е да ти се отплатя. Не може да ти викаме все „момче“.

Пийбоди го поведе край фургоните, докато стигнаха до място, където артистите от трупата бяха стъкнали огън и печаха заешко и риба. Мургави мъже, които приличаха на цигани, играеха на зарове. Момичето каучук, Сузана, се разтягаше, облегната на една топола. Нат седеше с кръстосани крака, в скута му бе полегнало дребното конче и той галеше твърдата му грива с мургава ръка. Преди няколко седмици детето щеше да се уплаши от множеството, но сега, докато Пийбоди го водеше към групата, бе само любопитно.

Пийбоди подхвана момчето под мишниците, вдигна го високо във въздуха и го сложи да седне на пън близо до огъня. После обяви с меден театрален глас:

— Драги приятели и отрепки! — Всяко движение замря. — Тази вечер имаме тежка, но и приятна задача. Сред нас отскоро пътува едно чудо, това диваче.

Трупата стесни кръга около огъня. Мелина, жонгльорката с блестящи очи, излезе от фургона си. Дребният русоляв Мейхел изникна измежду дърветата — явно се беше грижил за ламата, защото бе покрит със сламки и слюнка. Вратата на фургона на Рижкова проскърца.

— Този момък заслужи мястото си сред нас и е на път да ни направи по-богати — продължи Пийбоди. — Наш дълг е да му дадем име, така че един ден, скъпи мои другари, той да е господар на своя свят.

Огънят лумна по-силно и разпръсна искри като звезди в нощта.

— Силно име — каза Пийбоди.

— Бенджамин — чу се глас.

— Достойно име.

— Питър.

— Име за значим човек — кимна Пийбоди.

Гласът на възрастния мъж жужеше в главата на момчето и сякаш гъделичкаше черепа му отвътре. Детето се взираше в огъня, а сърцето му биеше все по-бързо.

— Казва се Еймъс — изрече Мадам Рижкова. Думите бяха тихи, но режеха. — Еймъс носи бреме, каквато е и участта на момчето. Еймъс е име, което поддържа света с цената на сила и мъка.

— Еймъс — каза Пийбоди.

„Еймъс — помисли си момчето. Очите на гадателката проблясваха като черни мъниста. — Еймъс“. Звучеше и дълго, и кратко. Имаше форма и все пак беше простичко. Беше негово.

Мейхел извади цигулката си и засвири игрива мелодия, Сузана затанцува и всички избухнаха в наздравици и смях. Еймъс постоя и послуша известно време, но се измъкна веднага щом реши, че са забравили за него. Нощта, в която получи името си, прекара изтегнат на сламената постеля във фургона на Пийбоди. Тихо си повтаряше новото прозвище и си припомняше как звучи всяка негова сричка, произнесена от Мадам Рижкова. „Еймъс — мислеше си. — Аз съм Еймъс.“

Късно през нощта Пийбоди се върна във фургона и започна да скицира нещо в книгата си. Минаха часове, докато изгаси фенера. Когато се приготвяше за лягане, хвърли поглед през рамо към детето и рече:

— Лека нощ, моето момче. Сладки сънища, Еймъс.

Еймъс се усмихна в тъмното.