Ерика Суайлър
Книга на тайните (30)

30
27 юли и след това

Пясъкът е горещ и примесен с множество камъчета. Трудно е за човек на неговата възраст да върви по плажа. Би отнело цял живот стъпалата му да загрубеят и да привикнат. Неочаквано го обзема чувство за самота, сигурно защото от доста време не е пътувал без съпругата си. Мари наглежда книжарницата и се преструва, че му е угодила. Забелязала беше, че е разтревожен, и му бе позволила да замине. Той въобще нямаше да тръгне, ако не беше нейното нежно побутване и търпеливото поощряване на развинтеното му въображение. Късметлия е — такава преданост се среща рядко, като неуловима пеперуда е. Мъжът внимателно потапя крак във водата.

„Боже мили, ледена е!“ Липсват му съпругата му и топлата прегръдка на лятото в Айова. Но това е суровото мразовито сърце на Североизтока, мисли си. Чудно му е как може тук да живеят хора.

По стръмния склон на скалата се спуска разнебитено стълбище. По него слиза човек. Предпазливата му походка подсказва, че е възрастен, но все пак е по-млад от мъжа, който стои на плажа. С набита фигура е, носи рибарска шапка и прилича на дърводелец. Подминава купчина отломки — единствените останки от нещо, което някога е било къща — и щом наближава, се провиква:

— Този плаж е частна собственост. На гости ли сте тук?

— Случайно да сте Франк Макавой? — пита мъжът, застанал на брега.

По лицето на човека с шапката преминава сянка на объркване, но той кимва рязко.

— Казвам се Мартин Чърчуори, приятел съм на Саймън Уотсън. Говорил ми е за вас, при това винаги с обич. Знаете ли дали мога да го намеря тук?

При споменаването на Саймън лицето на Франк Макавой става безизразно. Чърчуори усеща, че се разтреперва, но успява да се овладее и да попита:

— Наред ли е всичко с него? Видях къщата. — Посочва нагоре към скалата.

— Добре е. Просто не е тук — поклаща бавно глава Франк. — Проклятие. Къщата не беше мръднала от XVIII век насам, а я загубихме за една нощ. За късмет, той не беше вътре тогава.

— Голям късмет наистина — въздъхва Чърчуори с осезаемо облекчение. Странно е, че е загрижен за човек, с когото дори не се познава лично, но изпитва необяснима привързаност към Саймън.

Двамата мъже нагазват във водата до глезените и застават един до друг, ала никой от тях не признава, че му е студено.

— Чърчуори ли казахте?

— Да не би да е споменавал за мен? — учудено вдига вежди по-възрастният мъж.

— Един-два пъти. — Франк поглежда човека до себе си: раздърпан, с навити до коленете крачоли, рошава оловносива коса и нос, белязан от старо счупване. — Откъде познавате Саймън?

Мартин пъха ръце в джобовете на овехтелите си панталони и се чуди какво, за бога, може да е говорил Саймън за него. Пуска се по течението и се спира на най-простото обяснение:

— Семействата ни са били близки.

— Вие сте книжарят, нали? Онзи, който му прати книгата — пита Франк.

— Предположих, че ще му се стори занимателна — отвръща Чърчуори. — В нея има малко семейна история. Вие сте познавали родителите му, ако не се лъжа, нали така?

— Да — потвърждава Франк. Когато се сеща за Даниъл и Полина, потрепва болезнено. „Убих я. Аз съм убиец.“

— Как мислите, има ли вероятност Саймън да се върне скоро?

— Съмнявам се. Остави ми писмо, което да ви изпратя. Така и не стигнах до пощата, за да го пусна.

— Писмо? Колко мило! — Чърчуори залита, когато една вълна се плисва в прасците му. Водата е мразовита, а той не е първа младост.

— Прочетох го — казва Франк.

— Разбира се, че ще го прочетете — заявява Чърчуори. — Никое писмо не бива да остава запечатано.

Над водната повърхност в далечината подскача лефер, извива тяло и с плясък се гмурва отново сред вълните.

— В общи линии е пълно с благодарности и извинения, че е изгубил книгите ви. Моли за помощта ви относно някакъв проект. Не разбрах много добре за какво става въпрос. Сигурно не е и моя работа. — Свива рамене без капка свян. — Писмото е у дома. Може да се качите с мен, ако не ви притеснява стълбището.

Франк вдига поглед над стъпалата и си мисли дали не е трябвало да предупреди Лия. Досега никога не се е замислял, но отскоро преоткрива съпругата си и усещането е подобно на ходене бос по остри камъни.

— Стълбището няма да е проблем — уверява го Чърчуори. Възможността да седне и да си поприказва с Франк Макавой му се струва привлекателна. Човекът му изглежда странно познат и това далеч не се дължи само на чертите на лицето му. Антикварят се наслаждава на особеното усещане за дежавю.

— В момента Саймън е без телефон, но каза, че ще се обади, когато двамата се установят. Със сестра си е — добавя Франк и когато казва „двамата“, в гласа му се процежда горчивина.

— О, да, ясно. Мести се да живее другаде. Трябваше да се досетя, когато видях къщата. — Чърчуори се почесва по тила. — Новото начало е хубаво нещо — добавя и отново поглежда към ръба на скалата. Значи сестрата на Саймън е жива. Отдъхва си, без да забележи, че известно време е задържал дъха си. Усеща погледа на Франк върху себе си, мъжът сякаш се опитва да го разгадае.

— Имате дъщеря, доколкото знам. Май Саймън е споменавал за нея.

Франк кимва:

— Замина с него. Алис, Саймън, Енола — всички тръгнаха заедно.

Чърчуори се усмихва. „Както се полага!“ — мисли си. Някъде навътре в океана, на гребена на вълна, проблясва бяло петънце. Далече е, недостижимо, затова Мартин го изчаква да се приближи.

— Семейството на Саймън, вашето и моето имат обща история — започва антикварят, но не знае как да обясни останалото. — С вас се познаваме, господин Макавой, колкото и странно да звучи. Няколко поколения преди вашето прадедите ви са носели фамилията Пийбоди.

Франк промърморва:

— Така е. Е, и?

— Надявах се да намеря Саймън тук, за да му разкажа. Подозирам, че за него ще е важно. А името Рижков да ви говори нещо? Или може би Рижкова?

Франк поклаща глава.

— Е, няма значение. Някога да сте се чудили защо ви влече към определени хора?

— Не съм се замислял особено — отвръща Франк, но знае, че не казва истината.

Чърчуори си поема дълбоко въздух. Винаги му е било странно как така някои хора са лишени от любопитство. Но Франк е лодкар, някъде у него трябва да има искрица интерес. Прииждащите вълни донасят малко бяло картонче, което се полюшва във водата. Мартин се навежда, за да го види по-отблизо. Следващата вълна изтласква картончето в обсега му и той потапя ръка, за да го хване. Хартията е мека и подгизнала, почти унищожена от влагата. В далечината водата люлее друго подобно листче. Чърчуори се разтреперва. Остра болка пронизва гърдите му, но въодушевлението бързо я прогонва. С пръстите си докосва история. Собствената си история.

— Какво е това? — пита Франк.

— Май е карта таро — отвръща Чърчуори. На хартията личи вече отмит от водата образ, бледи очертания на човешки крак и кученце до обувката му. Глупакът. Възрастният мъж се взира в мастилото, което се стича към палеца му, докато изчезват и последните следи от изображението.

— О, по дяволите. Бяха на Полина — измърморва Франк.

Чърчуори оглежда водната повърхност за други карти. Спомня си за всичко, което му е разказал Саймън, и за малкото, което е видял в книгата. „Разбира се. Било е в тарото.“ Рисунките са били много повече от стара хартия и избледняло мастило. Търговецът на книги си казва, че е съвсем логично някой от семейството на русалки да унищожи проклятието чрез вода — много по-логично е, отколкото чрез изгаряне. Засмива тихичко се. „По-поетично!“ — добавя мислено. Поглежда мъжа до себе си и се замисля за младежа, с когото така и не е успял да се запознае. Жив е. Чърчуори знае, че няма значение, доколко е повярвал. Важното е, че Саймън е вярвал. Ще му се той самият да имаше въображението на младежа. Колкото и да е обширен водният простор край него, градчето дава вид на затворено и изолирано. Може би книгата е отворила врата — книгите имат навик да създават вълнения. Възрастният мъж забелязва карта таро, която потъва и изчезва под белия гребен на вълна. Във водните пръски вижда парещо ярка надежда.

По пясъка се носи тъмно петно. Чърчуори долавя фините движения на заострена опашка и се навежда.

— Мечоопашат — прошепва. Обръща се към Франк и се усмихва на потомъка на първия автор на книгата. — Удивителни създания.

Размишлява за растежа на тези чудати животни и смяната на черупките им. При падането на твърдата обвивка остава кожа — меко и блестящо ново начало. Хилядолетия наред мечоопашатите пълзят, пътешестват и прикриват дирите си с махане на опашките си. Търпеливо заличават сами всяка следа от съществуването си. Чърчуори се усмихва:

— Господин Макавой, бих искал да ми покажете онова писмо. После предлагам да изпием по питие заедно, ако нямате нищо против. Подозирам, че можем да станем приятели.

Шумът на двигателя е единственият звук в продължение на стотици километри. Дори когато минават през градове, ги съпровожда тишина — сякаш целият свят около тях е потънал в сън. Хората от кабинките за събиране на пътни такси по магистралата дори не обръщат внимание на очуканата жълта каравана. Бегло поглеждат и колата, която е на косъм да се разпадне и като че ли само ръждата я държи цяла.

— Изглежда адски зле, но поне двигателят е читав — отбелязва Енола.

Алис не знае дали да й вярва и дали изобщо трябва да й пука. Ако колата се счупи в Делауеър, пак ще е по-добре, отколкото да стане в Напоусет. Неприятно й е, че оставя майка си, но ако беше останала, положението щеше да е още по-зле. Не можеше да не замине. Всъщност така беше по-добре и за майка й. „Не е хубаво децата да гледат как някой от родителите им тъне в унижение — казала бе Лия, докато изпращаше дъщеря си на вратата. — Отиди някъде за известно време. Ела да ни видиш, ако звъннеш и двамата с баща ти вдигнем телефона.“ Алис познава добре майка си и знае, че жената е способна само с поглед да накара човек да се чувства виновен. Баща й ще е униженият. Почти й е мъчно за него, но в момента й е по-лесно да вземе решение въобще да не мисли по въпроса.

Когато минаха покрай обраслите с тръстика солени мочурища, където събирачи на миди клечаха и ровеха в калта, осъзна, че ги вижда за последен път и че ще й липсват.

Сега Алис не отмества очи от магистралата и си мисли колко ще тъгува за досегашното си ежедневие — риболов на кея по изгрев, скришни погледи към къщата на драматурга и предположения за знойните афери, които се случват зад вратите й. Хвърля поглед към двамата мъже, които спят на задната седалка. Рошавата черна коса на Саймън е залепнала за напуканата тапицерия. Спи, сякаш има да наваксва години безсъние. Не, не е красавец, но е неин. Дойл похърква леко. От време на време, когато се докосва до прозореца, от върховете на пръстите му изскачат дребни синкави искрици.

Енола се извръща към Алис от седалката до шофьора и прошепва:

— Все едно ближеш стотинка. — Коментар няма, затова младата жена продължава: — Понякога хората се чудят какво е усещането, когато го целувам. Като чиста монетка е.

Алис продължава да мълчи. Изминават така петдесет-шейсет километра по пътищата на Ню Джърси.

— Благодаря ти — обажда се отново Енола. После добавя много по-тихо: — Не можах да стигна до него. Просто не можах.

Алис сваля едната си ръка от волана, напипва тънките пръсти на Енола и ги стисва, защото не я бива по обясненията. Има неща, които винаги би направила за мъжа, когото познава, откакто се помни, а да го измъкне от водата е най-малкото.

Спират в Мериленд. Влизат в магазин, за да се снабдят със специална хартия с оръфани ръбове, напоена с усещане за древност. От типа, който обича писалки, но направо обожава перото и мастилото. Саймън иска и кожа, но средствата не достигат. Плащат в брой с парите на Енола (смачкани двайсетачки, които Дойл е скътал в един от саковете), със спестяванията на Алис и стоте долара, които Франк набута в ръцете й, когато тя му каза, че заминават. Продавачът се ококорва при вида на купчината банкноти. Дойл с усилие вдига обемния наръч хартия.

Нощем в скърцащите мотелски легла, в които отпочиват по пътя към Савана, Саймън будува и пише. Когато започва да клюма, Алис се навежда и целува ръцете му там, където са синините. Тъмните петна бележат местата, за които го е хванала и стискала, докато го е измъквала от пастта на залива. Белезите на оживяването — така ги нарича Алис и мислено благодари за всичките години, през които е вдигала тежко, ловила е риба и е вършила практични неща, които са направили ръцете й силни. По-късно Саймън се сгушва до нея, гърдите и коремът му прилягат плътно към гърба й и той прошепва:

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам…

А тя чува: „Благодаря ти.“

Саймън пресъздава книгата. Когато приближават огромните тропически дървета, типични за сърцето на Юга, й минава през ум, че това може би е поредната му мания. Пита го защо книгата е от значение, след като и двамата искат ново начало. Той отвръща:

— Ръкописът — това съм аз.

Думите увисват тежко помежду им. По-късно го забелязва да скицира чернокосо дете и разбира, че е Енола. Саймън пише своята история: за менажерията от самото й създаване и за онова, което я сполетява после; за всички онези забравени жени; за потомците на Рижкова и на Пийбоди. За нея.

— Какво ще правиш, ако ти липсва информация?

— Чърчуори ще помага — отговаря Саймън. — А понякога ще си измисляме неща. Мръсната тайна на историята е, че голяма част от нея е плод на предположения. Ще запълним празнотите. — Свива рамене. — Много ги е бивало да измислят сами себе си — допълва. Говори за онези жени, удавниците, които бяха погълнали цялото му внимание. Но говори и за себе си. Вече казва „ние“. За разлика от преди.

Алис знае, че и нейното име ще се озове някъде сред тайните му. Редом с неговото. Защото има неща, които винаги би направил за жената, която познава, откакто се помни. Би й позволил да го спаси. Би я вписал в книгата си. И двамата биха си дали шанс да започнат на чисто.