Ерика Суайлър
Книга на тайните (24)

24

Колелата на фургона се натъкнаха на камък и Пийбоди подскочи, при което купчина листове и писма полетяха към пода. Възрастният директор избягваше карането, предпочиташе да води документацията, да планира маршрути и да определя насоката и съдържанието на цирковите номера, които представя трупата му. Недостатъкът на тази организация бе, че юздите попадаха в безразсъдните ръце на Нат и на стареца се налагаше да търпи последиците. Предишния ден здравенякът бе минал с фургона през голямо коренище, вследствие на което Пийбоди бе разлял шишенце с мастило върху единствената възглавничка, която не бе пожертвал в полза на мадам и мосю Лафере.

Движеха се в посока усъвършенстване. Видимо бе и в самия Еймъс: от дивак през мистик до царедворец с красива съпруга — трансформацията бе удивителна! Следващата стъпка бе трупата да слезе от пътищата. Пийбоди захапа края на перото от чайка, което бе придобил наскоро. Птицата беше неприятна, но от перата й ставаха отлични инструменти за писане, защото бяха твърди, но в същото време и достатъчно гъвкави за удобно скициране.

Времето, през което пътуваха, съотнесено към онова, прекарано в градовете, обезкуражаваше Пийбоди. Средствата му не достигаха за арена с манеж като онази, на която бе тренирал като млад. „Параход“ — мислеше си. Ако успееше да се сдобие с плавателен съд, трупата можеше да плава от град на град, да слиза на брега за представленията и да нощува на борда. Фургонът премина през коловоз и подскочи. Параходът би им спестил непроходимите пътища и би спасил Пийбоди от кошмарното каране на Нат.

Старецът се съсредоточи отново върху кореспонденцията. Беше получил писмо от сина си. Закари познаваше маршрутите на баща си и редовно изпращаше вести до градовете, в които знаеше, че ще се спре Пийбоди. Пансионът в Танърс Фери бе пазил писмата му месеци наред. Последното бе от юни 1798 година и беше пристигнало от Филаделфия. Намръщи се. Ако знаеше, че Закари е във Филаделфия, щеше да пропусне Нюкасъл, само и само да зърне момчето си отново. „Вече е мъж“ — поправи се. Закари отдавна бе пораснал и не бе онова пъргаво хлапе, което Пийбоди обучаваше в жонгльорство някога.

Скъпи татко,

Надявам се, че ще си в добро здраве, когато това писмо стигне до теб в Танърс Фери. Дано си успял да закупиш мушама от града. Спомням си, че фургонът ти пропускаше вода. Моля те, грижи се за себе си. Вече не си толкова млад.

Намерих си работа при един чудесен джентълмен на име Джон Бил Рикетс и съм уверен, че ако се срещнете, компанията му ще ти бъде извънредно приятна. Господинът е много пъргав и е най-добрият цирков ездач, който съм имал привилегията да гледам. Виждал съм го да танцува моряшки танц на гърба на коня, татко. Навярно сте се срещали. Господин Рикетс ми е казвал, че се е обучавал при Джоунс в Лондон. Зная, че ти си тренирал изключително с господин Астли, но кръгът, в който се движим, не е твърде голям. Забавленията, които господин Рикетс устройва, са почти невероятни. Той има арени във Филаделфия и Ню Йорк и всяка е оборудвана с манеж за конни представления и сцена за клоунада по време на антракта. Моят инструктор е мълчалив мъж на име Спинакута. Господин Спинакута ходи по опънато въже. Уменията му на въжето са поне толкова впечатляващи, колкото господин Рикетс е добър на кон. Татко, гледал съм как Спинакута играе шотландски танц върху въжето с привързани за краката кошници!

Моята работа е свързана с клоунадата — участвам в комедийна сцена, в която трябва да се търкалям, вързан в чувал за брашно. Все още не съм толкова добър, колкото е господин Спинакута. Ако не си счупя ръцете, съм убеден, че ще имам напредък.

Господин Рикетс е чудесен човек, от когото може да се научи много за бизнеса, татко. Смятам, че на теб ти липсва само правилното място и твоя собствена арена. Вярвам, че на господин Рикетс също би му било полезно да почерпи от твоите знания. Красноречив е, но не може да се мери с твоята ораторска дарба, и макар да е уверен и умел в представленията си, ако падне и се нарани, цялото му начинание ще се провали и циркът няма да може да продължи без него. Ти си достатъчно мъдър да оставиш забавленията на други, след като твоят ум е толкова остър и вещ в бизнес делата.

Не мога да кажа, че съм наскърбен от заминаването на Мадам Рижкова. Сигурен съм, че загубата на нейния приход е нарушила финансовия ти баланс, но трябва да призная, че тя ме плашеше. Сигурно ще прозвучи глупаво, че го споделям, но съм убеден, че тя уби жабчето, което някога отглеждах. Не страдай заради тази загуба.

Трябва да приключвам с писането, тъй като господин Спинакута твърди, че е време да репетираме — безкрайни са тези репетиции. Ще остана на този адрес до есента, след което ще отпътувам за Ню Йорк, където е другият амфитеатър на господин Рикетс. Ще си наема стая в пансиона на Ларстън, тъй като пазя мил спомен от престоя ни там. Всичко хубаво, татко.

Твой любящ син:

Закари

Пийбоди внимателно прибра писмото в пазвата на жакета си. Закари му липсваше, но го прониза и ревност. Ако не беше паднал по време на обучението си при Астли, сега можеше самият той да е на мястото на Рикетс. Като внимаваше заради тресящия се фургон, потопи перото си в мастилницата и започна да рисува: първо една заоблена линия с поредица от издатини, после рязка права линия. Отне му няколко мига да осъзнае, че очертава силуета на дяволското създание, което Бено бе извадил от отровената река. Можеше да го кръсти „морски дявол“ и да го показва пред публика. Поразсъждава върху тази възможност, но накрая я отхвърли, защото му навяваше болезнени спомени за умиращи риби, струпани по бреговете на реката. Обезпокоителна работа.

Старецът духна върху мастилото, за да изсъхне скицата по-бързо. Светът се променяше. За щастие, Пийбоди бе добър в преоткриването. „Нови възможности — помисли си. — Новото ни връща младостта.“ Идеята за номера с Лафере му бе дошла точно навреме. Намери празно място на страницата и започна да рисува сложен плавателен съд, който изобилстваше от стаи и сцени. Беше великолепен, но и достатъчно лек, за да може да плава в плитки речни води.

Пийбоди рисуваше и си мечтаеше, а в това време върволицата от фургони се движеше по криволичещия път и следваше течението на река Катоба. Осите на колелата скърцаха и стенеха, вратите на каруците се издуваха и заклещваха в рамките си, а някаква необяснима влага бавно напояваше процесията, докато фургоните се движеха слепешката напред през мъглата.