Ерика Суайлър
Книга на тайните (28)

28

Менажерията напусна Шарлот светкавично. Не бяха бързали толкова, откак веднъж един проповедник заплаши Пийбоди с катран и пера. Насочиха се на североизток и пътуваха, без да спират, толкова дълго, колкото можеха да си позволят. Нощем лагеруваха край пътищата, далеч от градовете, а когато се налагаше, изпращаха Бено или Нат да накупят провизии, но избягваха да влизат в селищата. Пътуваха така, докато стигнаха до брега на Атлантика. „Почивка“ — обяви Пийбоди, но артистите знаеха защо спират. Удавеното село бе оставило у всички тях болезнена следа.

След раждането на Бес коремът на Еванджелин възропта срещу плодовитостта и отново се върна към предишната си форма.

Ребрата на младата жена изпъкнаха и всеки път, когато засукваше от гръдта й, детето сякаш изпиваше жизнената й сила. Еймъс и любимата му не бяха разговаряли много, откакто напуснаха Шарлот. Картите се бяха превърнали само в инструмент за предсказания.

Единствено Пийбоди не падаше духом. Полагаше плътно омотаното в пелени телце на Бес върху изпъкналия си корем и часове наред й гукаше и бърбореше с удоволствие:

— Мъничка звездичке, сладка моя Бес, какво ще правим с теб? Дали ще станеш чудна морска сирена като майка си? Гадателка като татко си? А може би ще си нещо още по-прекрасно, скъпа моя.

Ако младият гадател не бе толкова обсебен от майката на детето си, сигурно щеше да забележи печалбарския блясък в очите на Пийбоди. Но Еванджелин бе започнала да се стопява. Колкото и да стягаше корсета й Еймъс, дрехата й стоеше хлабаво.

— Ще кажа на Пийбоди, че искам отново да се гмуркам — рече Еванджелин една сутрин, докато се обличаха. Еймъс се сепна и от рязкото подръпване една от връзките на корсета се скъса. Младата жена въздъхна и се разтършува за нова връзка. — Подводните номера винаги са били печеливши, а трябва да мислим практично. Момиченцето ни ще има нужда от някои неща.

Бес дремеше в сандъка на костюмите, плътно увита в една от кадифените завеси от клетката на дивачето. Бес, чието раждане бе удавило цяло село.

Еймъс прие неохотно. Решението й го жегна, но ако Еванджелин желаеше да плува, той не можеше да я спре.

— Ш-ш-шт — утеши го младата жена, — това няма да ми попречи да ти помагам с гаданията. Няма да позволя да се върнеш в клетката. И все пак бих предпочела да започнем да мислим за друг номер — добави любимата му.

Еймъс преглътна притесненията си. Тревожеше се как ще гледат на подводните номера останалите артисти предвид случилото се наскоро. Не му бе убегнало, че Сузана спря да разговаря с Еванджелин, а Мелина едва промърморваше поздравите си. Бено не успяваше да скрие презрителната си усмивка, когато се разминаваше с тях. Веднъж Еймъс се нахвърли на някогашния си приятел, но Еванджелин опря длан в гърдите му и го спря.

— Стига! — каза му тогава. — Той е уплашен. Ако му покажем, че няма от какво да се страхува, ще се отпусне и ще му мине.

Бес проплака, сгушена в ръцете й. Еванджелин погледна Бено и му рече:

— Срещала съм и други като теб.

„Веднъж убих жена като теб“ — помисли си. Бено се отдалечи, но потрепери, и тя не пропусна да го забележи.

От наводнението насам Еванджелин почти не бе спала. Нощем на светлината на свещта слушаше и наблюдаваше дишането на Еймъс и детето им и си мислеше колко беди бе навлякла на всички. Нямаше други толкова прокълнати същества. Докато любимите й хора бяха потънали в сън, младата жена прекарваше дълги часове в компанията на тарото. Задаваше въпроси и търсеше смисъл. „Какво ще стане с нас? Какво ще стане с нея?“ Изплува плашещо послание.

Картите говореха за стари злини, за онова, което я бе прогонило от дома й, и за всичко, случило се оттогава: болестта и смъртта на майка й, убийството на баба Висер, изчезването на Рижкова, мъката на Еймъс, измрелите риби край отровената река и унищожението на Шарлот. Еванджелин се бе изправила дръзко срещу Рижкова, любовта на Еймъс й бе вдъхнала сили и младата жена си бе пожелала щастие така, както някога, когато се срещаше тайно с Уил Ейбън край река Хъдсън. Но старицата се оказа права. В миналото, преди да се появи Еванджелин, животът на Еймъс бе безгрижен. А сега лицето му бе белязано от дълбоки и тъжни бръчки.

Посегна към колодата, но от миналото и от бъдещето й извираха кошмари и картонените образи се отдръпнаха от нея. Еймъс не трябваше да научава за всичко това. След две седмици, изпълнени с потайно пророкуване, Еванджелин помоли любимия си да й позволи да не докосва картите по време на гаданията. Еймъс се смръщи, но се съгласи. Тарото й подсказа да отиде при Пийбоди и да му припомни за подводните номера.

Директорът бе възхитен от новината, че морската сирена е готова да се завърне. Господата, привлечени от представлението, щяха да осигурят допълнителни приходи, а на Пийбоди нямаше да му дойде зле още половин дял от нечия печалба. Коритото бе поправено, лакирано и белосано. Старецът насърчи Еванджелин да взема Бес със себе си по време на тренировките:

— Няма как да знаем каква ще стане нашата великолепна Звездичка, когато порасне — рече директорът, докато гъделичкаше бебето по коремчето, както бе свикнал да прави напоследък. В отговор Бес го наблюдаваше, без да мига, с жълтеникавите си заешки очи. — Разшири познанията й. Насърчи я да се научи да гледа на карти, да плува, да прави акробатични номера и да жонглира — всичко, което й се удава.

Еймъс се примири със завръщането на коритото. Наблюдава работата по лакирането и боядисването му от фургона си, но не се включи да помага. Еванджелин се боеше от картите и той търсеше вината в себе си. Разбираше страха й, но не бе съгласен с обучението на дъщеря им. Особено след като у него се загнезди подозрението, че раждането й е причинило потопа, а гаданията му предсказваха, че ще приижда още вода. Случилото се с Шарлот разяждаше душите им като болест.

Изминаха три месеца. Пийбоди поддържаше обиколен курс към Филаделфия, а крайната му цел беше Ню Йорк, където пребиваваше синът му. Една вечер, преди да открият представленията в Милърстън, Еванджелин понечи да вземе Бес от прегръдките на баща й.

— Хайде, рибке, време е да те научим да плуваш — рече и помилва меката черна косица на детето.

Еймъс сгуши дъщеря си между гънките на дългото си палто, за да я скрие от Еванджелин. Страхът сковаваше тялото му.

— И двамата знаем, че Пийбоди ще очаква от нея да работи. Трябва да я обучим. Ако започнем още сега, тя няма да изпита онзи ужас, който обземаше мен някога. Ще се погрижа да е в безопасност, докато се учи.

Младият баща прегърна дъщеричката си още по-плътно и я затули под диплите на ризата си. Детето стисна една от връзките на дрехата в юмруче. Еймъс поклати глава и мислено изруга, понеже картите му бяха твърде далече.

— Ще минат години, преди да се научи да гледа на таро — продължи убедително Еванджелин. — А и кой би доверил тайните си на момиченце? Повечето хора дори не биха искали дете да се докосва до картите.

Еймъс разбра какво иска да каже любимата му: смяташе да държи Бес далеч от картите. Младежът осъзна, че няма да може да разговаря с дъщеря си.

Прехвърли бебето в едната си ръка, застанал до стената на фургона, а с другата извади тарото от кутията. Удари колодата в малката масичка толкова силно, че краката й се разклатиха. Искаше да каже „Не!“, да изрази страха, който го бе обзел след случаите с отровената река и Шарлот. Разстла картите върху масичката и те затрептяха при докосването му.

Еванджелин посегна към тарото, но от допира на пръстите й до хартията във вътрешността на фургона се изви вятър, разпиля колодата по масата и по пода и изтри думите на Еймъс. Нови карти заеха местата им. Образите им нашепваха за насилие, убита жена, големи наводнения, скръб — картина на опустошение, в центъра на която бяха Еванджелин, кралица мечове, и той: Глупакът.

Любимата му се наведе да събере картите, но Еймъс я спря, загледа се в разположението им и се опита да вникне в многопластовите значения. Бес проплака, но тялото на младия баща заглуши воплите й. Опитвал се бе да предпази Еванджелин от опасенията на Рижкова и бъдещето, което старицата бе предсказала, но картите по пода му разкриха нова истина. Защитавал бе себе си. Не той пазеше мрачни тайни, а Еванджелин.

Крехкото момиче, което се гмуркаше така ловко, бе извършило убийство. Видя го сред разпилените карти от боята мечове, разбра го от начина, по който Смъртта бе закрила лицето на Справедливостта. Убийството бе грях и измъчваше извършителя. Всеки път, когато Еванджелин търсеше утеха, неспокойният й дух привличаше нещастия към нея.

В изражението на любимата му нямаше изненада. Еймъс си спомни за всички карти, които бе крил от нея, и разбра, че не е било нужно. Спомни си пурпурното петно, което откри на рамото й, когато за първи път свали дрехите й. Белегът го привличаше неудържимо, сърцето му се късаше, пръстите му жадуваха да го докоснат.

— Моля те! — простена Еванджелин. Когато Еймъс прикри Бес и я отдръпна от нея, младата майка се наведе и целуна челото му. — Не исках да я убивам — рече. — Ако можех, щях да се върна назад и да постъпя другояче.

Еймъс затвори очи, но не пусна детето. Еванджелин отдавна бе излязла от фургона, когато Бес заплака неудържимо.

Младият мъж прекара остатъка от деня потънал в мисли. Прокарваше пръсти през леглото, което бе споделял с любимата си, и усещаше отпечатъка от тялото й върху постелята. Еванджелин спеше свита на топка — навик, останал й от времето, когато коритото бе неин дом. Бебето спеше неспокойно и се въртеше като майка си. Добре че Бес не беше няма като него.

Помисли си за увереността на Еванджелин — тя сама бе избрала да се гмурка и сама бе потърсила Пийбоди. Мъртвата жена от картите бе загинала от нейната ръка. За него обаче всичко беше различно. Откакто бе срещнал Пийбоди, собственият му живот вече не му принадлежеше. Дори името му беше чуждо — каквото и да бе рожденото, то живееше в далечна къща, изтрита от спомените му.

Младият баща пови Бес и я сложи да спи в сандъка на костюмите. Детето заплака пронизително, лицето му се сгърчи и почервеня от ярост. Можеше да започнат на чисто — без таро и без Пийбоди, в малка къщичка в Бърлингтън, където щяха да живеят необезпокоявани. Щеше да каже на Еванджелин, че не е повярвал на Рижкова, че ще се помъчи да забрави предсказанията й. Онази синина го бе накарала да заобича девойката, защото тя се нуждаеше от грижа. Беше му позволила да се грижи за нея, беше избрала него, самата тя го бе обгрижвала, научила се бе да гледа на таро заради него и го беше предпазила от унижението на клетката. Една нищо и никаква синина.

Бес плачеше така, сякаш вместо сълзи изтичаше кръвта й. Еймъс направи всичко по силите си, за да я утеши — подрусваше я, потупваше я, а накрая, когато не му остана друго, се обърна към Сузана. Гимнастичката полюля бебето и повика Мелина да разтрие коремчето му. Нат правеше смешни физиономии и намери сладък корен, който малката да смуче. Но Бес не спря да реве, а след време започна и да се дави. Искаше при майка си.

Еймъс чакаше.

Свечери се. Еванджелин не се върна.

Стигна до океана, след като мина през гората, която оредя и се превърна в тревисто поле, а тревата отстъпи пред пясъчна ивица, която като усмивка приканваше младата жена да влезе във водата. Някога с плуването тялото й се отпускаше, а душата й намираше покой, но сега беше различно. Дишането й вече бе по-дълбоко, отколкото преди раждането на бебето. Бременността й бе донесла неочаквани промени. Артистите от трупата се страхуваха от нея. Еванджелин можеше да понесе, че я избягват, но недоверието на Еймъс я нараняваше. Тялото й бе променило формата си заради детето, но и заради любимия мъж: извивката на шията й се бе превърнала в удобно място, където той полагаше глава; гръбнакът й се бе извил така, че да пасва на формата му, когато заспиваха прегърнати; сърцето й забавяше ритъма си, когато неговият пулс стихваше.

Можеха да заминат. Тя можеше да си тръгне и да го вземе със себе си.

Над водата се носеше солен аромат, различен от сладникавата миризма на тиня, с която бе свикнала заради плуването в реките. Еванджелин се гмурна и усети позната тежест — ехо от смущаващи бегли спомени от опита на баба Висер да я удави. Под вълните младата майка бе глуха за плача на дъщеря си.

Опря стъпала в дъното на океана. Стъпи на нещо гладко, подобно на камък, но то се раздвижи и се изплъзна изпод краката й. Усети камшичен удар и остър шип одраска глезена й. Отдръпна стъпалата си, но усети още дузина камшици, които се впиха в кожата й. От устните й се откъсна поток от мехурчета. Вкусът на водата също бе солен.

Еванджелин не можеше да види стотиците създания, чиито крачка пълзяха по студеното океанско дъно, нито бодливите им опашки, които се оплитаха в диплите на роклята й. Морските създания се катереха по краката й и се закачаха за чорапите й. Младата жена почувства покой, какъвто не я бе обземал, откакто беше бебе. Когато баба й натискаше главицата й в легена с вода, сърцето й не препускаше от страх, а заради усещането, че всичко е както трябва. Ръбът на роклята й потъна в пясъка, а създанията го заровиха с пълзящите си крачета. „О, мястото ми е точно тук!“

Когато излизаше от водата, отнемаше животи. Убиваше баби и синове, отравяше реки. Заливаше градове с порои. Но във водата беше отново цяла и не причиняваше злини.

Еванджелин остави създанията да се струпат върху нея и да натежат върху ръцете й, докато накрая я обвиха в жива мантия. Върху нея гъмжеше от черупчести тела. Когато вече не можеше да остане права заради тежестта им, младата жена седна. На повърхността изплуваха няколко мехурчета, пукнаха се и се изгубиха сред вълните.

Когато вече не можеше да седи, младата жена легна. Крачета и опашки се оплитаха в косите й, докато тя се превърна в тях и те в нея. Гърбът й потъна в пясъка. Тежестта на стотиците създания изтръгна и последния въздух от дробовете й.

Картите бяха прави за всичко. Еванджелин носеше нещастие, където и да отиде. Беше убийца, макар да не го искаше. Помисли за дъщеря си, която със самото си раждане донесе толкова беди. Еймъс имаше добри очи и ловки ръце и щеше да държи Бес далеч от водата. „Заради това — каза си младата жена — смъртта ми има смисъл.“ Когато тялото й зажадня за въздух, Еванджелин отвори уста. Пясък и океан нахлуха в нея. Тя се превърна във вода отвътре и отвън. „Странно — помисли си. — Русалките можели да се удавят.“

Еймъс не успя да заспи. Прегърнал детето до сърцето си, той го люля, докато утринта се процеди между дъските на фургона. Младежът се запъти към брега, за да потърси Еванджелин, но от нея нямаше и следа. Подруса Бес на ръце, ала малката плачеше за мляко и за майчина прегръдка. Потърси стъпки в пясъка или захвърлена рокля, но откри само странни, подобни на раци същества, пръснати по плажа. С махането на опашките си бяха заличили всяка следа от нея.

Когато Бено намери Еймъс, младият мъж се щураше безцелно по брега. Беше запъхтян и объркан, от устните му излизаха груби звуци, подобни на лай. Потресен от вида и възгласите на Еймъс, акробатът го сграбчи за раменете и го разтърси:

— Какво е направила? Ранен ли си? Наранила ли е детето?

Еймъс се отскубна и погледна Бено с присвити очи. Измери го с поглед от износените обувки до скъсаната риза и накрая се спря на белега на лицето му. Изръмжа и отиде да потърси Пийбоди.

Без да отваря дума за вечерни представления или колко дни път им предстоят, директорът на цирка организира издирване. Изпрати Мейхел и Нат на коне, като всеки от двамата взе фенер, в случай че нощта ги свари на път. На Мелина и Бено заръча да обикалят околността пеш, а Еймъс остана да чака на плажа. Пийбоди отиде до пясъчната ивица с две възглавници от фургона си. Хвърли едната на земята до младия мъж и приседна на нея, коленете му изпукаха като сухи дърва.

— Ще чакаме — рече.

Отправиха поглед към океана. Когато писъците на Бес станаха пронизителни, Пийбоди се върна в лагера и взе чаша козе мляко. Потапяше пръст в топлата течност и докато пеленачето лежеше в прегръдките на баща си, старецът му даваше да суче капчици мляко от върха на пръста си.

Нощта напредваше и ракообразните създания се оттеглиха към водата. Лунната светлина заблещука по повърхността на океана. Еймъс забеляза как едно ярко петно се надига с вълните и скочи на крака. Сръчка задрямалия Пийбоди, който се задави и разкашля, когато младежът натика бебето в ръцете му. Щом се увери, че Бес още спи, Еймъс извърна поглед обратно към водата. Закрачи към вълните и когато нагази, те го обгърнаха в студената си черна прегръдка. Мрачното дъно погълна стъпалата му — навлизаше в територия, която досега бе принадлежала само на Еванджелин. Нагази навътре към място с по-бързо течение. Не се бе сетил да свали палтото и ризата си, преди да влезе във водата, защото любимата му никога не се събличаше. Дрехите обаче затрудняваха движенията му. Когато стигна до блещукащия предмет, краката му бяха отмалели, а вълните се плискаха под брадичката му. Еймъс посегна и сграбчи, без да гледа, подскачащото петно лунна светлина. Веднага усети познатото докосване между пръстите си, но отказа да мисли за него, преди да разгледа предмета по-добре. Вече почти се бе върнал до брега, когато посмя да погледне.

В дланта му лежеше бялата панделка от колана на роклята й. Познаваше всяка грапавина по нея и захабените ръбчета от многократното гмуркане в коритото. В гърдите му нещо се скъса. Тя нямаше да се върне никога. Еванджелин се бе сляла с океана.

— Хайде, донеси да видим какво намери — извика Пийбоди от брега.

Еймъс се взираше в бялата лента и милваше тъканта, както бе правил много пъти преди, когато любимата му простираше дрехата си да изсъхне. Младият мъж обърна гръб на плажа, стисна парчето плат в юмрук и дълго го мачка, докато то започна да дращи по кожата му. Тръгна към дълбините и подводното течение. Пийбоди крещеше някъде зад него, но Еймъс не го чуваше. Костюмът на мосю Лафере бе толкова тежък, че водата не можеше да го поеме и издигне. Младежът не обърна внимание на последвалия вик и плясък.

Беше под водата, когато Пийбоди стигна до него, сграбчи го откъм гърба и го задърпа. Младежът се съпротивляваше и риташе, но дрехите му пречеха. Възрастният мъж пъхна ръка под мишницата му и затегли Еймъс към брега с неочаквана сила, която изненада и двамата.

— Не се съпротивлявай! — пъшкаше Пийбоди, докато Еймъс се гърчеше в ръцете му. — Ако се дърпаш, ще се удавим двамината. Чуваш ли? Ще ме удавиш, момче!

Еймъс се предаде и се остави да го изтеглят на плажа. Позволи на вълните да го заливат, докато стискаше панделката в юмрук. Лентата ухаеше на сол като косата на любимата му. Когато стигнаха до пясъка, Пийбоди пусна младежа и го остави да лежи по гръб.

— Няма да го позволя. Не може така! — каза старият директор, докато плюеше вода. — И двамата да ми изчезнете един след друг, не мога да го понеса.

Когато Еймъс се надигна, Пийбоди го удари няколко пъти по гърба, докато младежът изкашля водата от дробовете си.

— Хранил съм те, обличал съм те, дадох ти всичко, което имах, а ти ми обръщаш гръб!

От пясъка се разнесе пищене.

— Не съм те мислил за глупак. Ням си, да, но не си глупав — рече старецът. Подаде ръка на Еймъс и зачака младият мъж да я поеме.

Плачът се засили. Младият мъж сграбчи протегнатата ръка и се изправи. Пийбоди го заведе до Бес, която лежеше, увита във виненочервеното му кадифено палто. Косата на Еймъс бе слепнала от морската сол и пясъка, а дрехите на стария директор висяха като мокра торба. Когато видя двамата мъже, Бес нададе щастлив възглас. Еймъс се взря в дъщеря си — мъничка, закръглена, с очи като на майка си. Болеше го да я гледа.

За миг му се прииска да се беше удавила заедно с градчето Шарлот. Ако Бес не се бе родила, Еванджелин щеше още да е с него. От мисълта му прилоша, но той пое детето.

— Добро момче — рече Пийбоди, — ще стане баща от теб.

След още два дни менажерията потегли. Пийбоди потъна в сива тъга, която самият той отдаваше на спадналите печалби. Не се вгледа по-дълбоко в чувствата си, нито потропа на вратата на Еймъс. Заръча да се доставят храна и козе мляко пред фургона на Лафере и наблюдаваше от прозорчето си дали храната изчезва.

Еймъс гледаше дъщеря си. Хранеше я. Почти не спеше.

Минаваха дни и се взе решение, че трябва да се опитат да го примамят навън. Изпратиха Бено да го повика. Когато Еймъс отказа да отвори, акробатът прибегна до металните си пластинки. Щом влезе, видът на младежа го стъписа дотолкова, че от устните му се изплъзна клетва.

Драпериите, които преди покриваха вътрешността на фургона, бяха накъсани и разхвърляни из помещението. Еймъс бе клекнал над Бес. Косата му бе разрошена, а очите — хлътнали. По ръцете му личаха дълбоки следи, където младият мъж сам бе надрал кожата си.

— О — прошепна Бено, — съжалявам! Толкова съжалявам!

Акробатът подаде ръка на Еймъс, но той се отдръпна. Бено се облегна на стената и се спусна надолу по нея, докато седна на пода. Младежът му обърна гръб.

Мина почти час, а двамата седяха, без да продумат. Накрая Бено се обади:

— Едва ли си спомняш как изглеждаше, когато дойде при нас. Почти те нямаше. През повечето време не те виждахме, а когато все пак някой поглед попаднеше върху теб… — Бено замахна с ръка във въздуха и издаде звук през зъби: — П-ф-ф-ф! Нищо. Беше като празна чаша. „Крехък е“, рекох си тогава. После започнах да забелязвам, че се въртиш около кончето. Напомняше ми за най-малкия ми брат. Беше мил с мен. Хората рядко са мили с мен. Реших, че ще се грижа за теб. Когато Рижкова започна да те обучава, си помислих: „Хубаво!“

Бено се почеса по тила, но веднага след това го блъсна в стената.

— Тогава се появи Еванджелин. — Усети погледа на Еймъс върху себе си и го прониза хлад чак до мозъка на костите. — Рижкова се боеше от нея. Помоли ме да ти хвърлям по едно око. Да те пазя! — Акробатът се изсмя сухо. Като чу резкия звук, Еймъс наклони глава. — Помислих си — продължи Бено, — какво може да е толкова страшно, че да прогони Рижкова? Затова ви наблюдавах. Видях Еванджелин да се измъква тайно. После всичко в реката погина, а сетне и онова градче… Съжалявам.

Между двамата мъже се спусна тишина. Еймъс взе Бес в прегръдките си. Седяха с часове, докато тънките ивици слънчева светлина, които проникваха между дъските, се издължиха и накрая съвсем избледняха. Момиченцето се изкашля и кихна.

— Детето изгуби твърде много — промърмори акробатът. Изправи се на крака и отвори вратата на фургона. После се обърна и рече: — Изрекоха се твърде много лъжи и аз бях част от тях. Съжалявам, приятелю. Ще намеря Рижкова заради теб. Ще доведа дъщеря й Катерина. Мадам би дошла заради нея. Ще я намеря и ще й кажа какво се случи. Тя ще се върне. Отново ще работиш и ще обучаваш момиченцето си. Ще го сторя заради теб. Няма да те оставя сам.

Бено излезе и затвори вратата зад себе си. С настъпването на утрото пое на път.

През цялото време Еймъс се упражняваше скришно. Бес бе замлъкнала и не бе издала и звук от онази нощ, когато се върнаха от брега на океана. Часове наред младият баща седеше с дъщеря си и се мъчеше да си спомни как звучеше гласът на Еванджелин и какво бе усещането да положи глава на гърдите й. Опиташе ли се да издаде звук, успяваше да произведе само грубо стържене. Притискаше Бес до гърдите си с надеждата, че биенето на сърцето му може да я накара да проплаче. Но не се получаваше.

Картите спяха забравени в кутията си. Белязани от всички, които се бяха докосвали до тях — от Рижкова, от него, от Еванджелин. Щеше да му се наложи да ги прочиства многократно. Но ако прочистеше картите, щеше да изгуби и малкото, останало от любимата му: онази част от нея, която се бе запечатала в хартиените образи. Младежът осъзна, че е сгрешил, като не е прочистил тарото след заминаването на Рижкова. Просто искаше да задържи частица от учителката си. Но нейните натрапчиви страхове се бяха слели с картите и се бяха превърнали в проклятие, което се вплете в съдбите им. Еймъс целуна Бес по главицата. Не, нямаше да я учи да говори по неговия начин.

Клетката на дивачето се завърна. Настъпи есен и трупата продължи пътя си на север с надеждата да стигне до Ню Йорк, преди времето да се влоши. Фургонът на някогашните мадам и мосю Лафере бе пребоядисан в зелено и покрит с уродливи дивашки изображения.

Артистите спряха да лагеруват на поляна на север от Бърлингтън, под сянката на няколко вековни дъба. Почивката беше непланирана, но те бяха изморени, тъй като пътуването в намален състав ги затрудняваше. Пийбоди се приближи към фургона на Еймъс. Вратата се открехна едва-едва и през процепа надникна голямо тъмно око.

— Време е за работа, моето момче. Трудът ще повдигне духа ти, а за дъщеря ти е добре да те вижда щастлив. Старият номер — прокашля се директорът на цирка, — нищо по-различно. Мисля, че ще се справиш. — Вратата остана леко открехната. Пийбоди прехапа долната си устна и вирна брада. Добави с по-мек глас: — Някога се разбирахме отлично двамата с теб. Моля те, нека го направим пак. Можем да започнем отначало.

Вратата се захлопна.

Часове по-късно Еймъс излезе от фургона, понесъл детето на ръце. Беше проскубан като бездомно псе, а дрехите висяха от тялото му. Прекоси лагера, а десетина чифта очи следяха с интерес всяко негово движение. Потропа на вратата на Пийбоди и усмихнатият директор го посрещна незабавно, нахлупил закривената шапка с периферия на главата си.

— Радвам се да видя, че си излязъл, драги ми момко. А нашата малка хубавица е твърде…

Еймъс тикна Бес в ръцете на Пийбоди. Изгледа дъщеря си продължително, завъртя се на прогнилите токове на ботушите си и закрачи обратно през лагера. Старецът гушна детенцето и проследи с поглед Еймъс, който подмина последния фургон и се отправи към гората. Докато директорът се усети да изпрати Мейхел след него, младежът се бе изгубил от поглед. Бес се втренчи в сините очи на стареца, обрамчени от малки бръчици, стисна върха на брадата му в юмруче и изгука.

— Е, прекрасно мое момиченце — рече възрастният директор на трупата с най-нежния глас, на който беше способен, — какво ще правим сега с теб?

В гората, сред дърветата, Еймъс се освободи от обувките си. Възрадва се от допира на босите си стъпала до земята и зарови щастливо пръстите на краката си в глинестата почва. Палтото му остана да виси на един шипков храст, оръфаното шалче и ризата му паднаха в тревата и накрая само кожата делеше Еймъс от гората. Тялото му изглеждаше странно бледо след дългите години, през които бе носил дрехи. Мургавите му ръце бяха като чужди. Часове наред младежът вървя, лази и се катери. В шепата си държеше парчето плат от роклята на Еванджелин и го милваше. Мълчаливо си проправяше път през коренища и камънаци. Накрая стигна до три високи скали, сбрани една до друга, и се спря. Дочу ромоленето на поточе някъде наблизо и в шума му долови шепот от Еванджелин: „Аз съм тук. Аз съм твоят дом.“

Покатери се по камъните, като търсеше опора в грубите ръбове и се залавяше с пръсти за цепнатините. Най-сетне се добра до най-високото място на скалата и седна. Забави дишането си. Седеше безшумно като в онова отминало време, преди да срещне Еванджелин, Рижкова и Пийбоди — времето, когато се промъкна тихомълком в родния си дом. Слънцето залязваше и сенките се издължиха. Над скалите отекна кратък зов на бухал. Младежът не помръдна. Сянката му — черна като косите на любимата жена — попи в дърветата и храстите. Дишането му се забави още повече, докато накрая се превърна в едва доловим полъх и се сля с природата около него. Еймъс стана част от гората и от въздуха, очертанията му се размиха, начало и край избледняха. И мъката изчезна. В един миг младият мъж, който седеше на върха на купчина камъни, беше там, а в следващия вече го нямаше.

Няколко дни по-късно Мелина се натъкна на дрехите на Еймъс и лентата от роклята на Еванджелин. Занесе ги на Пийбоди, но той отсече, че трябва да бъдат унищожени. Мелина му каза, че е изпълнила заръката му, но скъта вещите в сандък, за да ги даде на Бес, когато малката порасне. Не можеше да изчезнат, сякаш никога не ги е имало. Всяко дете трябваше да познава родителите си.

Пийбоди отгледа Бес като своя собствена дъщеря. Обичаше я безумно и дори започна да мисли, че тя е най-високото му постижение за всичките години, през които предвождаше менажерията. Погрижи се момиченцето да се научи да плува. В коритото Бес се чувстваше в свои води, сякаш самата тя бе от вода. Пийбоди със задоволство забеляза, че способностите й да задържа дъха си са изключителни. Вечер директорът на трупата скицираше плановете си. Край колонките от цифри започна да се оформя басейн за гмуркане от кафяво мастило. Стъкло. Само ако можеше да си позволи стъкло. Бес имаше дълга черна коса като майка си. Големите очи бе наследила от баща си.

На петия й рожден ден Пийбоди връчи на момиченцето лакирана кутия, украсена с красиво изписани изображения: княз и жар-птица.

— Бес, звездице моя — избоботи старецът, докато повдигаше капака на кутията, — тези карти са много специални. Бяха на баща ти, прекрасен човек. В тях е ключът за целия свят. Време е да се научиш. Получих вест от моя син Закари. Нашият приятел Бено ти е намерил наставница. Казва се Катя и е дъщеря на учителката на баща ти.

Бес докосна оранжевата колода с нежните си пръстчета и обърна най-горната карта. Мълния и пламъци, разцепено небе. Кулата.