Ерика Суайлър
Книга на тайните (20)

20

Гадателката Мадам Рижкова изчезна. Вероятно е мъртва. Прегрупирането налага удължаване на престоя в Бърлингтън.

Трудно бе да се опише колко дълбока вина изпитваше Пийбоди след заминаването на Рижкова, най-малкото заради начина, по който то се отрази на Еймъс.

Младежът не пожела да изостави фургона й и той се превърна в негов дом. Не искаше да прекарва дните си в компанията на Пийбоди, който се бе обгърнал в съжаление, сякаш то бе един от кадифените му жакети. Най-лошо беше, когато Еймъс спеше. Сънищата му преливаха от видения за Рижкова и нейните карти.

Когато решиха, че няма смисъл да продължават издирването на старицата, пътуващите артисти напуснаха Бърлингтън, а денят им премина сред кал, камъни, коловози и самота. През нощта Еймъс просто заспа в прегръдките на Еванджелин. На заранта тя премести всичките си вещи в неговия фургон. Когато не намираше утеха в обятията на любимата си, младежът се съсредоточаваше върху просмукалия се в стените аромат на горени билки и си представяше как Рижкова се пазари за заплатата си с Пийбоди или обсъжда бродерии със Сузана. Постепенно започна да разбира значението на тройка мечове и пронизаното сърце на картата — Рижкова бе разбила неговото.

Еймъс споделяше все повече дни с миниатюрното конче Захарничка. Беше доволен да прекарва часове със създание, което не се интересува дали той говори, работи или скърби. Добрина и храна — това бе валутата на Захарничка и дълбоко в себе си момчето я разбираше. Една вечер се запъти към фургона на кобилката, за да я нахрани с лук, но се натъкна на Бено, който вече беше вътре и разресваше с пръсти перчема на челото й. Еймъс така се стресна, че едва не падна през вратата, но Бено го улови.

— Прощавай, не исках да те изплаша. Надявах се да си поговорим. На сърцето ми тежи нещо, което сигурно трябваше да ти кажа. — Гласът му беше само шепот, а очите му проблясваха в тъмнината.

Захарничка изпръхтя и нервно затропа с копито. Еймъс й подаде лука и клекна до Бено, като наклони въпросително глава.

— Видях нещо, което не бе за очите ми. Еванджелин. Преди Мадам Рижкова да си тръгне, двете се скараха. Тогава ми се стори дреболия, но когато гадателката изчезна, започнах да се замислям.

Еймъс се сепна.

— Казвам ти го, защото съм загрижен за теб и защото си ми добър приятел. Някога питал ли си се откъде е дошла Еванджелин, каква е била, преди да попадне сред нас? Тя ме плаши. Сега знаеш всичко за мен, показах ти с какво съм се занимавал. Мисля, че ми имаш доверие. Можеш ли да кажеш същото за нея?

Акробатът сложи ръка на рамото на Еймъс, сякаш за да го задържи да не се олюлее отново.

Младежът почувства горчивия вкус на гнева в устата си и се изплю в сламата.

Бено се наведе напред и застана на вратата. Обърна се и рече замислено:

— Понякога ни е трудно да се грижим сами за себе си. Доверяваме се на приятелите си да го правят вместо нас. Но навярно греша. Просто исках да те предупредя, а и да успокоя съвестта си. Направих го. Ще те помоля само да се замислиш защо момичето се гмурка и стои без дъх под водата толкова дълго време. — Потърка с палец ожулените кокалчета на лявата си ръка и добави: — И защо би си тръгнала Рижкова.

Акробатът скочи на тревата отвън и остави Еймъс насаме с мислите му.

Измина още час, преди младежът да се почувства в състояние да излезе от фургона.

Пийбоди даде на Еймъс известно време да се съвземе, но след като бяха посетили вече два града без гадателката, а младият мъж не правеше друго, освен да почиства след животните, старият директор го дръпна настрана и рече:

— Работа, Еймъс! — Настани младежа до писалището си и разроши косата му, която падаше свободно, неприбрана под шал, и бе започнала да се сплъстява. — Безделието е наш враг. С мързел не можеш да напълниш кесията — заяви Пийбоди, а като забеляза озадаченото изражение на младежа, добави: — Парите могат да променят възгледите на човек. Ще ти измислим нещо. Предприемчивост, моето момче. Нищо не повдига духа така, както предприемчивостта.

Очите на Пийбоди, скрити под периферията на шапката му, издаваха умора. Еймъс се досети какво следва.

Клетката на дивачето се появи отново. Еванджелин стоеше до него, когато повдигнаха кадифената завеса и откриха решетките. Любимата му го познаваше само в ролята му на гадател и той предпочиташе нещата да останат така. Освободи се от прегръдката й.

Пийбоди докосна рамото му с облечена в ръкавица длан и рече:

— Временно ще е, само докато успеем да ти изнамерим нов поминък.

— Наистина ли няма друг начин? — запита Еванджелин.

— Твоят подводен номер не е никак подходящ за двама ви — прокашля се Пийбоди. — А и Еймъс си остава несравнимо диваче, по-добро от всички други. Беше знаменит. Ще бъде добре и за теб да го опознаеш в тази му роля, която беше върхът на постиженията му. Наистина впечатляващо!

Но отчаянието на момчето придаде ужасяваща атмосфера на номера. Жените пищяха и припадаха много по-често отпреди, а артистите от трупата започнаха да отбягват Еймъс. Както предвиди Пийбоди, парите потекоха, но не в същото изобилие като преди години.

— Радостта си е отишла — рече Пийбоди, след като приключи един не особено доходен спектакъл. — Артистизмът ти, драги ми друже, не е на нужното ниво.

Еймъс беше на същото мнение. Изчезването бе единствената поносима част от номера. В онези скъпоценни моменти, когато оставяше тялото си да се слее с диханието на околния свят и да избледнее, болката го напускаше. Но се завръщаше с падането на мрака, докато държеше Еванджелин притисната в прегръдките си и си спомняше думите на Бено.

След като в Уелстън замеряха дивачето с изгнили плодове, Пийбоди приседна в клетката до него, за да поговорят. Еймъс навлече риза, за да прикрие голотата си. Усещанията, които някога го бяха изпълвали с наслада — хладните железни решетки, докосването на сламата до кожата му, сега го дразнеха. Липсваше му задушевната работа на предсказател и личното пространство. Липсваше му езикът, който споделяше с учителката си, и му се искаше хората отново да го гледат, без да се плашат от него.

Пийбоди седеше със скръбно изражение и не обръщаше внимание на стърготините и мръсотията, които полепваха по дрехите му.

— И на мен ми липсва. Зейна празнина тук — рече и потупа гърдите си там, където тупти сърцето. — Мадам Рижкова имаше обаятелно присъствие. Но — замълча за миг и посочи към тавана — трябва да продължим напред.

Еймъс изкриви лице, но кимна в знак на съгласие. Винаги му се струваше, че Пийбоди може да се пръсне всеки момент, а собствените му вътрешности сякаш не спираха да се свиват. Младежът опря буза в рамото на стареца, а после излезе от клетката през капака в пода, както бе правил като момче.

Същата нощ зарови лице в косите на Еванджелин и девойката го прегърна, макар да знаеше, че е прогонила Рижкова така, както някога бе убила баба си.

Коремът на момичето започна да се закръгля. Не отваряха дума за това, докато не стана очевидно.

— Трябва да ме научиш — каза Еванджелин, докато пътуваха на юг, и облегна глава на рамото на Еймъс. В едната си ръка младият мъж държеше юздите на коня, впрегнат в каруцата им, а с другата галеше шията на любимата си. Когато чу молбата й, отклони поглед от пътя. — Да тълкувам картите таро — поясни тя. — От нас може да стане хубава двойка.

Изпод едно от колелата изхвръкна камъче и се приземи в близкия храсталак. Пътищата никога не бяха леки, като се изключат някои по-оживени места в близост до Ню Йорк и Филаделфия, но сега Еймъс вече забелязваше всяка яма и всяко стърчащо коренище, защото раздрусваха издутината под дрехите на Еванджелин.

Младежът поклати глава. Рижкова все още живееше в картите, в тях бяха последните следи от докосването й, които сърце не му даваше да прочисти. Когато държеше колодата, винаги усещаше частица от хумора й или грапавината на закривения й палец върху дланта си. Картите бяха твърде лични и твърде скъпи, за да работи с тях.

— Не мога да те гледам повече как се правиш на дивак, непоносимо е — рече Еванджелин и се размърда в търсене на кутията, сгушена на седалката помежду им. — Ти не си дивачето. Може да си бил като малък, но вече не си. Все едно умираш пред очите ми. — Показа му карта с нарисуван пронизан мъж. — Това ме убива.

Еймъс извърна отново поглед към пътя и се замисли за нещата, които му се искаше да й каже: как си е мечтал да заживеят заедно, как иска да построи дом за двама им, да си гледат кокошки, а може би и да си вземат куче, защото винаги е харесвал кучетата. Изпълваше го страх — че както бе дошла при него в онази съдбовна нощ, така и ще го изостави и ще си тръгне някой ден. Може би щеше да е най-добре да не се застояват на едно място. Като Пийбоди. Много пъти бе разсъждавал над думите на Бено, но така и не сподели с нея. Не смееше да я пита за миналото й, защото самият той не знаеше нищо за своето.

Еванджелин го плесна по бедрото с колодата — настояваше за отговор.

Еймъс дръпна кожените юзди, с което принуди коня да спре рязко, и погали с пръсти тестето. Жълтата врата на фургона на Бено се изгуби между дърветата напред. За миг младежът се поколеба дали да не съчетае картата с друга, но тръпката, която полази по гръбнака му, подсказа, че една ще е достатъчна. Сложи Силата в дланта на Еванджелин.

Момичето помисли и рече:

— Не мога да се гмуркам още дълго. Кой ще иска да гледа морската сирена от Атлантида с огромен корем?

Еймъс стисна ръката й, задържа картата между дланите им и я изпълни с топлина.

— Така каза Пийбоди. Трябва да си намеря друга работа, докато съм негодна за подводните номера, иначе ще трябва да ме освободи.

Младежът преглътна. Директорът на цирка не можеше да си позволи да изгуби приходите на двама от членовете на трупата в рамките на един сезон, а и след това щеше да се наложи да изхранват още едно гърло. Еймъс изплющя с юздите. Конят възропта, но пое напред.

— Би било хубаво, ако можеше да работиш нещо, което не ти причинява болка — промълви Еванджелин нежно. — Не мисля, че ще ти липсват писъците, ужасените погледи, насекомите и особено дъждът.

Внимателно погали с ръка китката на Еймъс и той потръпна от приятното докосване.

— Преди изглеждаше добре. Бих искала отново да видя онзи хубав мъж.

Младежът долови копнежа в гласа й и си спомни как жените въздишаха по време на гаданията. Рижкова му бе казала, че това е звукът на прекършения дух.

— Мисля, че може да ми допадне. Признавам, че понякога ми идва до гуша от водата. Изтощава ме така, както реката отмива бреговете си.

Еймъс кимна, но лицето му помръкна. В езика им всяко нещо имаше двояк смисъл — в това бе слабостта на картите. Когато й показа Силата, се надяваше в нея Еванджелин да види утеха и успокоение, че той ще я покровителства. С търпение всичко щеше да се нареди. Той щеше да се опита да бъде по-щастлив и да се грижи за нея. Но в своята сломеност тя бе прибягнала до едно по-старо значение, което само двамата разбираха. От времето, когато бе коленичил и положил чело в ръцете й като лъва, който се подчинява на жената.

Колелата подскочиха и Еванджелин се плъзна към ръба на седалката. Еймъс я улови и я придърпа плътно до себе си. Девойката се сгуши в прегръдката му. Не след дълго притвори клепачи, а под полупрозрачната им повърхност се очертаха синкави вени. Еймъс бе готов да я научи да гледа на таро, най-малкото за да я задържи до себе си. Един ден, съвсем скоро, щеше да дойде време за съдбоносния урок, който бе довел Еванджелин в живота му, но му бе струвал Рижкова. Сърцето му се сви от ужас при мисълта за деня, в който там, във фургона на старата гадателка, ще покаже на любимата си как да лъже.