Мари Лу
Героят (31)

Джун

През първите три седмици, в които Дей беше в болницата, аз останах при него. Едни и същи хора идваха и си отиваха. Тес, разбира се, която стоеше в чакалнята не по-малко от мен и чакаше Дей да се събуди от комата. Идън, който оставаше колкото му позволи Луси. Останалите патриоти — особено Паскао. Безкраен екип от лекари и медици, които започнах да различавам и разпознавам по име след първата седмица. И Андън, който се беше върнал от бойния фронт със своите собствени белези от рани. Орди хора продължаваха да лагеруват около болницата, но на Андън не му даваше сърце да им нареди да се разотидат, дори когато продължиха да окупират района в продължение на седмици, а след това и месеци. Много от тях си бяха направили познатите алени кичури по косите. През по-голямата част от времето бяха тихи. Понякога скандираха. Вече бях свикнала с тяхното присъствие до такава степен, че то ми действаше успокоително. Те ми напомняха, че Дей все още е жив. Все още се бореше.

Войната между републиката и колониите поне засега бе приключила. От Антарктида най-накрая ни се притекоха на помощ, като доведоха със себе си своите страховити технологии и оръжия, с които респектираха Африка и колониите, заставяйки ги да спазват споразумението ни за временно примирие, а Андън и канцлерът се изправиха пред международния съд, който наложи съответни санкции на двете нации, и най-сетне, най-сетне беше започнал процесът по подписването на траен мирен договор. Пепелта от театъра на военните ни действия обаче още оставаше заедно с продължаващата враждебност. Знаех, че е необходимо време, за да се затворят раните. Не знаех колко дълго ще продължи това временно примирие, нито кога републиката и колониите ще се помирят истински. Може би никога нямаше да се случи. Но засега това беше достатъчно.

Едно от първите неща, които лекарите трябваше да направят с Дей, след като зашиха ужасяващите огнестрелни рани, бе да оперират мозъка му. Травмата, която беше претърпял, означаваше, че няма да може да приеме пълния курс от необходими лекарства, които да го подготвят за операцията… но те я направиха въпреки това. Независимо дали беше готов или не към онзи момент, ако лекарите не я извършеха, той, така или иначе, щеше да умре. И все пак, това ме караше да стоя будна през нощта. Всъщност никой не знаеше дали той въобще щеше да се събуди и дали нямаше да бъде коренно различен човек, ако това се случеше.

Изминаха два месеца, а после и три.

Постепенно всички ние започнахме да чакаме новини от вкъщи. Тълпите пред болницата започнаха да намаляват.

 

 

Пет месеца. Зимата отмина.

В 07:28 часа един ранен пролетен четвъртък през март аз пристигнах в чакалнята на болницата за обичайната си визита. Както можеше да се предполага, в такъв ранен час бях единствената посетителка. Идън беше вкъщи с Луси, вземайки така нужната му порция сън. Той продължаваше да расте и ако Дей се събудеше и го видеше сега, знаех, че щеше да изкоментира как брат му е започнал да се издължава и да губи бебешките си бузи, правейки първоначални стъпки към пълнолетие.

Дори Тес не беше тук. Тя обикновено идваше преди обед, за да работи като помощник-медик на стаж при лекарите, и когато случех да я намеря през почивките й, двете се сгушвахме и си говорехме тихо. Понякога тя дори ме разсмиваше.

— Той те обича, наистина е така — каза ми вчера Тес. — Ще продължи да те обича, дори това да го съсипе. Подхождате си. Предполагам, че това е някак мило. — Тя изрече тези думи със срамежлива, неохотна усмивка. По някакъв начин беше успяла да се върне към състоянието, в което първоначално я познавах, но беше някак по-опитна, беше пораснала на ръст и помъдряла.

Потупах я приятелски.

— Вие двамата сте свързани по начин, за който не мога и да мечтая — отвърнах. — Дори когато отношенията ви са най-обтегнати.

Тя се изчерви при тези думи и нямаше как да не разкрия душата си пред нея. Нежната и вярна Тес бе една от най-сладките гледки на света.

— Само бъди добра с него — прошепна тя. — Обещаваш ли? Поздравих медицинската сестра в чакалнята, след което седнах на обичайния си стол и се огледах. Беше толкова пусто тази сутрин. Установих, че ми липсва компанията на Тес. Опитах да се разсея с новинарските заглавия, които течаха по екрана.

ПРЕЗИДЕНТЪТ НА АНТАРКТИДА ИКАРИ И ОБЕДИНЕНИТЕ НАЦИИ ДЕМОНСТРИРАХА ОДОБРЕНИЕ ЗА НОВИЯ МИРЕН ДОГОВОР МЕЖДУ РЕПУБЛИКАТА И КОЛОНИИТЕ

ЕЛЕКТОР ПРИМО ОБЯВИ НАЧАЛОТО НА НОВА СИСТЕМА ЗА ОЦЕНКА, КОЯТО ЩЕ ЗАМЕНИ СТАРИТЕ ИЗПИТАНИЯ

НОВИТЕ ПОГРАНИЧНИ ГРАДОВЕ МЕЖДУ РЕПУБЛИКАТА И КОЛОНИИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕИМЕНУВАНИ НА ОБЕДИНЕНИТЕ ГРАДОВЕ

ИЗДАВАТ РАЗРЕШЕНИЯ ЗА ИМИГРАЦИЯ И КЪМ ДВЕТЕ НАЦИИ, ПЛАНИРА СЕ ДА ЗАПОЧНАТ ОТ КРАЯ НА СЛЕДВАЩАТА ГОДИНА

СЕНАТОР МАРИАНА ДЮПРИ ОФИЦИАЛНО ВСТЪПИ В ДЛЪЖНОСТ КАТО ПРИНЦЕПС НА СЕНАТА

Заглавията ме накараха плахо да се усмихна. Снощи Андън бе минал през апартамента ми, за да ми каже сам за Мариана. Обещах му, че ще изпратя поздравленията си лично до нея.

— Тя е много добра в работата си — рекох. — По-добра от мен. Радвам се за нея.

Андън наведе глава.

— Мисля, че в крайна сметка ти щеше да се окажеш по-добра — отвърна той с любезна усмивка. — Разбираш народа. Но се радвам, че се върна там, където се чувстваш най-комфортно. Войниците ни са големи късметлии. — След това се поколеба и за миг хвана ръката ми. Спомних си меката неопренова подплата на ръкавиците му, сребърния отблясък на копчетата на ръкавелите му. — Вече няма да мога да се срещам толкова често с теб. Може би така е най-добре, нали? И все пак, моля те, наминавай от време на време. Ще се радвам да се виждаме.

— Аз също — отвърнах и стиснах ръката му в отговор.

Мислите ми отново се върнаха към настоящето. Един от лекарите се появи в коридора близо до стаята на Дей. Той ме забеляза, пое си дълбоко въздух и се приближи. Поизправих се и се стегнах. Беше изминало доста време, откакто бях чула някакви съществени новини от доктор Кан за състоянието на Дей. Част от мен искаше да скочи от вълнение, защото вероятно новините бяха добри — другата се присви страхливо, в случай че информацията бе неприятна. Очите ми огледаха лицето на лекаря, търсейки някакви насочващи следи. (Зениците му бяха леко разширени, лицето обезпокоено, но не като на човек, който щеше да съобщава най-лошата новина. По лицето му се четеше радостна нотка.) Пулсът ми се ускори. Какво щеше да ми съобщи? Или може би въобще нямаше новини — вероятно щеше да ми каже това, което обикновено ми обясняваше.

Опасявам се, че днес няма голяма промяна, но поне все още е стабилен.

Бях толкова привикнала да чувам тези думи.

Доктор Кан се спря пред мен. Намести очилата си и несъзнателно се почеса по добре подстриганата си, прошарена брада.

— Добро утро, госпожице Ипарис — рече той.

— Как е Дей? — попитах, което бе обичайният ми поздрав.

Доктор Кан се усмихна, но се поколеба, още нещо странно — новините сигурно бяха важни.

— Чудесни новини. — Сърцето ми спря за секунда. — Дей се събуди. Преди по-малко от час.

— Той е буден? — Поех си въздух. Той е буден. Внезапно новината бе твърде изумителна и не бях сигурна, че мога да я понеса. Внимателно огледах лицето му. — Има и нещо друго, обаче. Нали?

Доктор Кан сложи ръце на раменете ми.

— Не искам да ви тревожа, госпожице Ипарис, никак даже. Дей се възстанови от операцията изключително добре — когато се събуди, поиска вода и попита за брат си. Той изглежда доста жизнен и възприемчив. Направихме бърз скенер на мозъка му. Трябва да направим по-обстоен преглед, разбира се, но на пръв поглед изглежда, че всичко се е нормализирало. Хипокампът му е здрав, а подаването на мозъчните сигнали — нормално. Почти във всяко отношение онзи Дей, когото познаваме, отново е тук.

Сълзи напираха от ъгълчетата на очите ми. Онзи Дей, когото познаваме, отново е тук. След пет месеца чакане новината бе толкова внезапна. В един миг той лежеше в безсъзнание в леглото си, бореше се за живота си нощ след нощ, а сега беше буден. Просто така. Усмихнах се на лекаря и преди да мога да се спра, го прегърнах. Той се засмя и ме потупа неловко, но на мен не ми пукаше. Исках да видя Дей.

— Има ли право на посетители? — попитах. След това изведнъж осъзнах какво всъщност ми беше заявил докторът. — Защо казахте „почти“?

Усмивката на лекаря се изпари. Той отново намести очилата си.

— Не е нищо, което да не можем да оправим в хода на една продължителна терапия. Виждате ли, регионът на хипокампуса засяга спомените — както краткотрайните, така и дълготрайните. Изглежда, че дълготрайните спомени на Дей — семейството му, брат му Идън, приятелката му Тес и така нататък — са непокътнати. След няколко въпроса обаче стигнахме до извода, че той почти не си спомня за хората и събитията от последните година или две. Наричаме го ретроградна амнезия. Например, спомня си за смъртните случаи в семейството му… — Тук гласът на доктор Кан неловко затихна. — Но името на командир Джеймсън не му е познато, забравил е за неотдавнашното нашествие на колониите. Също така не си спомня и вас.

Усмивката ми изчезна.

— Той… не си спомня за мен?

— Това, разбира се, е нещо, което може да се излекува с времето и подходяща терапия — увери ме отново доктор Кан. — Краткотрайната му памет функционира добре. Спомня си повечето неща, които му казвам, и формира нови спомени без особен проблем. Просто исках да ви предупредя, преди да го видите. Не се учудвайте, че той може да не ви помни. Не бързайте и му се представете наново. Постепенно, вероятно след няколко години, старите му спомени могат да се върнат.

Кимнах на лекаря, сякаш бях в някакъв сън.

— Добре — прошепнах.

— Ако желаете, можете да го видите. — Той ми се усмихна, сякаш ми съобщаваше най-страхотната новина на света. И наистина беше така.

Но когато си тръгна, аз останах за момент на мястото си. Умът ми беше потънал в мъгла. Размишляваше. Беше объркан. Тогава бавно закрачих по коридора, към болничната стая на Дей, помещението започна да ме заобгражда като замъглен, губещ очертанията си тунел. Единственото, което минаваше през главата ми, бе споменът за отчаяната ми молитва над раненото тяло на Дей, обещанието, което бях дала на небесата в замяна на живота му.

Нека той да живее. Готова съм да пожертвам всичко, за да може това да се случи.

Сърцето ми се сви, покрусено. Вече разбирах. Знаех, че нещо се е отзовало на молитвата ми и в същото време ми бе показало каква трябва да бъде моята саможертва. Беше ми дадена възможност никога повече да не наранявам Дей.

Влязох в болничната стая. Дей беше буден, подпрян на възглавниците и учудващо по-жизнен, отколкото в случаите, когато го виждах да лежи блед и в безсъзнание през последните няколко месеца. Но сега нещо бе различно. Очите му ме следяха без никакъв намек, че ме разпознава — гледаше ме с учтивата и предпазлива дистанцираност на един непознат, както когато се срещнахме за пръв път.

Не знаеше коя съм аз.

Усетих болка в сърцето, която ме терзаеше, докато се приближавах към леглото му. Знаех какво трябва да сторя.

— Здрасти — рече той, когато седнах на леглото му. Очите му огледаха лицето ми, изпълнени с любопитство.

— Здрасти — отвърнах тихо. — Знаеш ли коя съм?

Дей придоби гузен вид, от което ножът в сърцето ми се заби още по-дълбоко.

— Трябва ли?

Нужни ми бяха огромни усилия на волята, за да не се разплача, да понеса мисълта, че Дей е забравил всичко между нас — нощта, която прекарахме заедно, изпитанията, през които бяхме преминали, всичко онова, която бяхме делили и изгубили. Ние бяхме изтрити от паметта му. Не беше останало нищо. Онзи Дей, когото аз познавах, не беше тук.

Можех, разбира се, веднага да му обясня. Да му напомня коя бях, че името ми е Джун Ипарис, момичето, което той някога беше спасил на улицата и в което се беше влюбил. Можех да му кажа всичко, точно както препоръча доктор Кан, и имаше вероятност това да отключи старите му спомени. Разкажи му, Джун. Просто му разкажи. Ще бъдеш толкова щастлива. Ще бъде толкова лесно.

Но когато отворих уста, от нея не излезе нито звук. Не можех да го направя.

Бъди добра с него — ми бе казала Тес. — Обещай ми.

Докато продължавах да бъда част от живота на Дей, аз щях да го наранявам. Всяка друга алтернатива беше невъзможна. Спомних си за начина, по който се бе привел над кухненската маса на семейството си и ридаеше, скърбеше за онова, което му бях отнела. Сега съдбата ми бе поднесла решението на тепсия — Дей беше оцелял през своето изпитание и в замяна трябваше да се оттегля от живота му. Макар сега да ме гледаше като непозната, в очите му вече ги нямаше тази болка и нещастие, които винаги се смесваха със страстта и любовта, когато погледът му се спираше върху мен. Сега той беше свободен.

Беше свободен от нас, оставяйки ме сама да нося бремето от миналото.

Затова преглътнах тежко, усмихнах се и му кимнах.

— Дей — заставих се да изрека, — радвам се да се запознаем. Изпратиха ме от републиката, за да видя как си. Чудесно е отново да те видя буден. Страната ще се зарадва, когато чуе добрите новини.

Дей кимна учтиво в отговор, а напрежението му беше очевидно.

— Благодаря — предпазливо рече той. — Лекарите казват, че съм бил пет месеца в кома. Какво се е случило?

— Бил си ранен по време на битката между републиката и колониите — отвърнах. Всичко, което казвах, звучеше така, сякаш излиза от устата на някой друг. — Успя да спасиш брат си, Идън.

— Тук ли е Идън? — Очите на Дей просветнаха при споменаването на нещо познато и една красива усмивка разцъфна на лицето му. Тази гледка ме нарани, макар да бях щастлива, че той си спомняше брат си. Исках толкова много да видя същото това изражение по лицето му, когато говореше за мен.

— Идън ще бъде толкова щастлив да те види. Лекарите са го повикали, така че ще пристигне скоро. — Отвърнах на усмивката му и този път тя бе искрена, макар и примесена с горчивина.

Когато Дей отново се вгледа в лицето ми, затворих очи и леко му се поклоних. Беше време да го оставя.

— Дей — казах, като внимавах какви ще бъдат последните ми думи към него. — Беше изключителна привилегия и чест да се сражавам до теб. Ти спаси много повече от нас, отколкото някога ще можеш да разбереш. — За един кратък миг спрях очите си върху неговите, казвайки му безмълвно всичко онова, което никога нямаше да произнеса на глас. — Благодаря ти — прошепнах. — За всичко.

Дей изглеждаше озадачен от емоцията в гласа ми, но се поклони в отговор.

— Честта е моя — отвърна той.

Сърцето ми се късаше от мъка заради липсата на топлина в гласа му, топлината, която знаех, че ще усетя, ако той си спомняше всичко. Почувствах празнотата от болезнената любов, за която бях започнала да копнея, която исках толкова силно да заслужа. Вече я нямаше.

Ако той знаеше коя съм, сега щях да му кажа нещо друго, нещо, което трябваше да му заявявам по-често, когато имах възможност. Сега бях сигурна в чувствата си, но беше твърде късно. Затова прибрах двете думи обратно в сърцето си заради него и станах от леглото. Попих всеки последен, прекрасен детайл от лицето му и го запазих в паметта си, надявайки се, че ще мога да го взема със себе си навсякъде, където отида. Мълчаливо си отдадохме чест един на друг.

След това се обърнах за последен път.

 

 

Две седмици по-късно сякаш целият Лос Анджелис беше дошъл да види как Дей напуска страната завинаги. В утрото, когато си тръгнах от болничното му легло, от Антарктида бяха дошли и поканили него и брат му. Бяха забелязали инженерните заложби на Идън и му бяха предложили място в една от академиите си. В същото време дали възможност на Дей да го придружава.

Не се присъединих към тълпите. Вместо това останах в апартамента си и гледах развоя на събитията, докато Оли спеше спокойно до мен. Улиците около комплекса ми гъмжаха от хора, които се блъскаха един в друг, за да наблюдават случващото се по джъмботроните. Приглушеният хаос се превърна в бял шум, докато гледах развоя на събитията на екрана.

ДАНИЕЛ АЛТЪН УИНГ И БРАТ МУ ТРЪГВАТ ТАЗИ НОЩ ЗА РОС СИТИ. АНТАРКТИДА.

Това гласяха заглавията. На екрана Дей махаше на хората, събрали се около апартамента му, докато двамата бяха ескортирани до джипа на градския патрул. Трябваше да го наричам Даниел, както пишеше на екрана. Вероятно сега той наистина беше просто Даниел и вече нямаше нужда от псевдоним. Наблюдавах как той настани брат си в превозното средство, след което го последва и напълно изчезна от поглед.

Толкова е странно — помислих си аз, докато ръката ми разсеяно се движеше по козината на Оли. Доскоро градските патрули щяха да го арестуват на място. Сега той напускаше републиката като герой, който щеше да бъде възхваляван и помнен, докато е жив.

Изгасих монитора и останах да седя сред тъмнината в апартамента си, наслаждавайки се на тишината. По улиците навън хората скандираха името му. Скандираха го до късните часове на нощта.

Когато вълнението най-сетне утихна, аз станах от дивана. Обух си ботушите и куртката, увих тънък шал около врата си и излязох на улицата. Косата ми се вееше от лекия нощен бриз, а от време на време някой кичур падаше върху миглите ми. Известно време обикалях тихите пътища. Не бях сигурна къде отивам. Може би се опитвах да намеря път обратно към Дей. Но това бе нелогично. Той вече бе заминал и липсата му остави куха, печална болка в гърдите ми. Очите ми се насълзиха от вятъра.

Вървях около час, преди най-накрая да се кача на метрото за кратко пътуване до Езерния сектор. Там се разхождах безцелно покрай водата и се възхищавах на светлините от центъра, както и на вече неизползвания стадион за провеждане на Изпитанията — натрапчив спомен за отдавна отминали събития. Гигантски водни турбини пенеха езерото, ритъмът на тяхното движение се беше превърнал в успокояващ, хармоничен фон. Не знаех накъде отивам. Единственото, в която бях сигурна в този миг, бе, че усещах Езерния сектор като свой дом повече, отколкото Рубинения. Тук не бях толкова сама. По тези улици все още усещах туптящото сърце на Дей.

Започнах да се връщам по старите си дири, покрай същите сгради на ръба на езерото и същите разпадащи се жилища, към стъпките, които бях направила, когато бях напълно различен човек, изпълнена с омраза и объркване, изгубена и неосведомена. Изпитвах странно чувство да обикалям същите улици като човека, който бях сега. Беше едновременно странно, но и познато.

Час по-късно се спрях пред една безлична алея, която се разклоняваше от пустата улица. В края й имаше изоставена висока сграда, която се издигаше дванадесет етажа нагоре, всеки от прозорците й закован с дъски, а първият й етаж бе точно същият, какъвто си го спомнях — с липсващи прозорци и изпочупени стъкла по пода. Пристъпих в сенките на сградата и ме обзеха спомени. Това бе мястото, където толкова отдавна, сред пушека и прахта, Дей за първи път бе протегнал ръката си към мен и ме бе спасил, преди дори да открием кои бяхме — това бе началото на няколкото безценни нощи, когато просто се познавахме като момчето от улицата и момичето, което се нуждаеше от помощ.

Споменът изникна съвсем ясно.

И тогава един глас ми нареди да стана. Когато погледнах встрани, видях момче, протегнало ръка към мен. То имаше светли сини очи, лицето му бе мръсно и носеше износена, стара шапка. В този миг си помислих, че това е най-красивото момче, което някога съм виждала.

Скитането ми ме беше довело до началото на нашето общо пътешествие. Предполагам, че беше подобаващо да се върна тук в края на това пътуване.

Дълго време стоях в тъмнината и се оставих да потъна в спомените, които някога бяхме споделяли. Тишината ме обгърна в своите утешителни ръце. Едната ми ръка се пресегна към хълбока и опипа стария белег, където Киеде ме беше ранила. Толкова много спомени, толкова много радост и тъга.

Сълзи се стекоха по лицето ми. Чудех се какво ли си мислеше Дей в този момент, докато пътуваше към чужда страна, и дали в някаква, макар и дълбоко скрита част от него се съдържаше мъничко късче от мен, отломки от онова, което някога бяхме имали.

Колкото по-дълго седях тук, толкова по-леко усещах бремето в сърцето си. Дей щеше да продължи напред и да живее живота си. Аз също. Щяхме да се справим добре. Някой ден, вероятно в далечното бъдеще, отново щяхме да се намерим. Дотогава аз щях да го помня. Протегнах се, за да докосна една от стените, представяйки си, че през нея мога да усетя живота и топлината му, и отново се огледах — нагоре към покривите, чак до нощното небе, където се виждаха няколко бледи звезди и точно там аз наистина си помислих, че мога да го видя. Усещах присъствието му тук във всеки камък, който беше докоснал, във всеки човек, на когото бе вдъхнал надежда, във всяка улица, алея и град, които той бе променил през няколкото години от своя живот, защото той беше републиката, беше нашата светлина.

И аз те обичам, ще те обичам до деня, в който отново се срещнем, ще те нося в сърцето си и ще те запазя там, скърбейки за това, което никога не сме имали, и наслаждавайки се на това, което сме правили. Искаше ми се ти да си тук.

Винаги ще те обичам.