Мари Лу
Героят (15)

Джун

За пръв път в историята на Републиката нямаше столица, в която да кацнем.

Приземихме се на едно летище на южния край на университета „Дрейк“ в 18:00 часа, на не повече от четиристотин метра от мястото, където посещавах часове по история на републиката. Следобедът беше смущаващо слънчев. Наистина ли бе изминало по-малко от година, откакто всичко се бе случило? Докато излизахме от самолета и изчакахме да разтоварят багажа ни, аз се огледах в мрачен унес. Кампусът, навяващ ми едновременно носталгия и странно усещане, бе по-пуст, отколкото си го спомнях — чух, че много от студентите от последния курс завършили по-рано, за да могат да бъдат изпратени на бойния фронт, където да се сражават за оцеляването на републиката. Вървях безмълвна през улиците на кампуса на няколко крачки зад Андън, докато Мариана и Серж не спираха да приказват със своя иначе мълчалив Електор, което беше в природата им на сенатори. Оли стоеше близо до мен с настръхнала козина на врата. Централният вътрешен двор на „Дрейк“, обикновено изпълнен с преминаващи студенти, сега се беше превърнал в дом за групи от бежанци, доведени от Денвър и съседните градове. Непозната и мрачна гледка.

Когато стигнахме до колоната от джипове, които ни чакаха, и тръгнахме на път, минавайки през сектор „Батала“, забелязах различни неща, които се бяха променили из Ел Ей. Бяха изникнали евакуационни центрове между секторите „Батала“ и „Блуридж“, където военните постройки отстъпваха на жилищните небостъргачи, а много от по-старите и наполовина изоставени сгради из този бедняшки квартал бяха набързо превърнати в евакуационни центрове. Огромни тълпи от дрипави денвърски бежанци се бяха струпали пред входовете и всички се надяваха да имат достатъчно късмет, за да бъдат разпределени в стая. Беше ми нужен само един поглед, за да разбера, че всички хора, които чакаха тук, естествено, бяха от бедняшките сектори на Денвър.

— Къде подслоняваме семействата от висшата класа? — попитах Андън. — Убедена съм, че е в скъпоценните сектори, нали? — Беше ми трудно да кажа нещо подобно, без да се долови острият ми тон.

Андън не изглеждаше доволен, но отговори спокойно.

— В Рубинения. Ти, Мариана и Серж ще имате апартаменти там. — Той успя да разчете изражението ми. — Зная какво си мислиш. Но не мога да си позволя богатите фамилии да се опълчат срещу мен, затова че съм ги настанил в евакуационни центрове в бедняшките сектори. Уговорил съм да бъдат отпуснати няколко свободни парцела в Рубинения за бедните — те ще бъдат разпределени на лотариен принцип.

Не отговорих, просто защото нямаше какво да оспорвам. Какво можеше да се направи в тази ситуация? Не бе възможно Андън да изкорени цялата инфраструктура на страната в рамките на една година. Докато продължавах да гледам през прозореца, една постоянно растяща група от протестиращи се събираше покрай охраняваната бежанска зона.

Преместете се в предградията!

Един от надписите гласеше: „Дръжте ги под карантина!“

От гледката ме побиха тръпки. Не изглеждаше толкова различно от това, което се бе случило в ранните години на републиката, когато Западът протестира срещу хората, които бягаха от изток.

Известно време пътувахме, без да си кажем нищо. Тогава внезапно Андън притисна ръка към ухото си и даде знак на шофьора.

— Включи екрана — заповяда му той и махна към малките монитори, вградени в седалките на джипа. — Генерал Маршъл казва, че колониите излъчват нещо по нашия дванадесети канал.

Всички се загледахме към монитора, докато се включваше. Първоначално виждахме само празен, черен екран, но след това се появи картина и аз наблюдавах как лозунгът и гербът на колониите се появиха над веещото се знаме на държавата.

Колониите на Америка!

Клауд, Медитек, ДесКон, Евъргрийн.

Свободната държава е държавата на корпорациите.

Тогава се появи нощен пейзаж на красив, блещукащ град, напълно покрит от хиляди трептящи сини светлини.

— Граждани на републиката — изрече един величествен глас. — Добре дошли в колониите на Америка. Както мнозина от вас знаят, колониите превзеха столицата на републиката, Денвър, и поради тази причина обявиха неофициално победа над тираничния режим, който е държал всички вас в пълно подчинение. След повече от сто години страдания сега вие сте свободни. — Пейзажът бе заменен от топографска карта, показваща едновременно републиката и колониите… като изключим, че този път линията, разделяща двете нации, я нямаше. По гърба ме побиха студени тръпки. — През следващите седмици ще бъдете интегрирани в нашата система за справедлива конкуренция и свобода. Вие сте граждани на колониите. Питате се вероятно какво означава това?

Гласът зад кадър спря и образът се промени, показвайки щастливо семейство, което държеше чек пред себе си.

— Като нови граждани всеки от вас ще има правото да получи поне пет хиляди колониални банкноти, еквивалент на шестдесет хиляди републикански банкноти, отпуснати от една от нашите четири корпорации, за която решите да работите. Колкото по-високи са настоящите ви доходи, толкова повече ще ви платим. Вече няма нужда да се подчинявате на уличната полиция на републиката, а на градските патрули на „ДесКон“, вашата лична квартална полиция, чиято мисия е да служи на вас. Вашият работодател вече няма да бъде републиката, а една от нашите четири видни корпорации, където можете да кандидатствате за една удовлетворителна кариера. — Видеото отново се смени и започна да показва кадри на щастливи работници, горди, усмихнати лица, хора в костюми и вратовръзки. — Ние вие предлагаме, граждани, свободата на избора.

Свободата на избора. В съзнанието ми изникнаха спомени за това, което бях видяла в колониите, когато двамата с Дей навлязохме в територията им. Тълпите от работници, порутените гета на бедните. Рекламите, щамповани навсякъде върху дрехите на хората. Рекламите, покриващи всеки квадратен сантиметър от сградите. В най-голяма степен — полицията на „ДесКон“ и начина, по който те отказаха да помогнат на ограбената жена, която бе пропуснала да направи плащанията в участъка им. Това ли беше бъдещето на републиката? И внезапно ми се догади, защото не можех да кажа дали хората ще са по-добре в републиката или колониите.

Излъчването продължи.

— В замяна ви молим единствено за малка услуга. — Видеото отново се промени, като този път показваше сцена, където хората единно протестираха. — Ако вие като граждани имате оплаквания от републиката, сега е времето да ги изразите гласно. Ако имате куража да организирате протести из вашите градове, колониите ще ви платят допълнително още пет хиляди колониални банкноти, както и ще ви дадат едногодишна отстъпка за всички хранителни продукти на корпорация „Клауд“. Просто изпратете вашето доказателство за участие в протестите до всеки един от офисите на „ДесКон“ в Денвър, щата Колорадо, заедно с името и пощенския ви адрес.

Значи това обясняваше всички тези протести, които бяха започнали из града. Дори пропагандата им звучеше като реклама. При това опасно изкушаваща.

— Доста са избързали да обявят победата си — рекох почти на себе си аз.

— Опитват се да настроят хората срещу нас — промърмори в отговор Андън. — Обявиха временно прекратяване на бойните действия тази сутрин, вероятно за да имат възможност да разпространят подобна пропаганда.

— Съмнявам се, че ще е ефективна — усъмних се аз, макар че гласът ми не прозвуча толкова уверено, колкото ми се искаше. Щеше да им бъде трудно да заличат всички тези години на насочена срещу тях пропаганда. Нали?

Джипът на Андън най-сетне намали и почти спря. Намръщих се, объркана за секунда. Вместо да ме закарат до небостъргача, където бе временният ми апартамент, сега се намирахме пред централната болница на Лос Анджелис. Мястото, където Метиъс умря. Хвърлих поглед към Андън.

— Какво правим тук? — попитах.

— Дей е вътре — отвърна Андън. Гласът му пресекна леко, когато изговаряше името на Дей.

— Защо?

Андън не ме погледна. Не изглеждаше склонен да обсъжда въпроса.

— Загубил е съзнание по време на евакуацията към Ел Ей — обясни той. — Поредицата от експлозии, които използвахме, за да съборим подземните тунели, очевидно са отключили едно от тежките му главоболия. Лекарите започнаха следващата фаза на лечение. — Андън спря и ме погледна мрачно. — Има и друга причина, поради която сме тук. Но ще я видиш сама.

Джипът спря. Излязох и изчаках Андън. Чувството на страх бавно се промъкваше в мен. Ами ако болестта на Дей се беше влошила? Ако нямаше шанс да оцелее? Затова ли беше тук? Нямаше причина кракът на Дей отново да стъпва в тази сграда, освен ако не бе принуден да го направи, след всичко, през което мина заради тази болница.

Двамата с Андън се запътихме към лечебното заведение, а войниците вървяха от двете ни страни. Качихме са на четвъртия етаж, където един от пазачите ни пусна да влезем, прокарвайки карта през електронен четец, и ние пристъпихме в лабораторията на централната болница. Напрегнатото усещане в стомаха ми само се усили, докато продължавахме да вървим.

Най-накрая се спряхме пред по-малко на брой стаи, които бяха наредени от едната страна на главния етаж на лабораторията. Когато преминахме през една от тези врати, видях Дей. Той стоеше пред някаква стая със стъклени стени, пушеше една от своите сини цигари и наблюдаваше как лабораторни техници, облечени в защитни костюми, преглеждат някого. Това, което спря дъха ми обаче, бе, че той се бе отпуснал върху чифт патерици. Откога беше тук? Изглеждаше изтощен, блед и резервиран. Запитах се какви ли нови лекарства лекарите му дават. Мисълта бе внезапна, пронизващо напомняне за чезнещия живот на Дей, малкото секунди, които му оставаха и бавно се изнизваха.

До него бяха застанали няколко лабораторни техници с бели работни комбинезони и защитни очила, окачени на вратовете им, и всеки от тях наблюдаваше стаята и вписваше нещо в бележника си. На няколко метра разстояние Паскао бе потънал в дълбок разговор с останалите патриоти. Бяха оставили Дей сам.

— Дей? — извиках, когато приближихме.

Той погледна към мен — десетина емоции преминаха през погледа му, от някои от тях бузите ми пламнаха. След това забеляза Андън. Успя да се поклони хладно на Електора, после отново съсредоточи вниманието си към пациента от другата страна на стъклото. Тес.

— Какво става тук? — попитах Дей.

Той дръпна още веднъж от цигарата си и сведе очи.

— Не ме пускат да вляза. Смятат, че е заразена от новата болест — обясни той. Гласът му бе тих, но долових потиснат гняв и разочарование. — Вече направиха тестове на мен и останалите патриоти. Единствено Тес е заразена.

Тес плесна ръцете на един от лабораторните техници, след което залитна назад, сякаш имаше проблем с равновесието. По челото й беше избила пот и се спускаше надолу по врата й. По бялото на очите й имаше болнав жълтеникав оттенък и когато погледнах по-внимателно, осъзнах, че тя присвива очи в опит да види всичко около себе си — нещо, което ми напомни за нейното късогледство, начина, по който присвиваше очи по улиците на Езерния. Ръцете й трепереха. Преглътнах тежко при тази гледка. Патриотите не са били изложени дълго в контакт с войници от колониите, но очевидно е било достатъчно, за да се зарази една от тях. Също така вероятността колониите нарочно да разпространяват заразата към нас беше доста реална сега, когато се намираха на територията ни. Вътрешностите ми изстинаха, когато си спомних един ред от старите дневници на Метиъс: Един ден ще създадем вирус, който никой няма да може да спре. И това можеше да доведе до краха на цялата република.

Една от лабораторните техници се обърна към мен и бързо ми обясни.

— Вирусът прилича на мутация на една от последните ни експериментални зарази — заяви тя и хвърли нервен поглед към Дей (сигурно я беше скастрил за това по-рано), преди да продължи: — Доколкото можем да преценим от статистиката, която колониите разпространиха, изглежда, вирусът засяга малък брой сред възрастните в добро здравословно състояние, но когато инфектира някого, болестта се развива бързо и смъртността е много висока. От момента на заразяването до настъпването на смъртта наблюдаваме времеви период от около седмица. — Лабораторният техник мигновено се обърна към Тес, която бе от другата страна на стъклото. — Тя има някои ранни симптоми — треска, виене на свят, жълтеница и белега, който сочи към един от произведените от нас вируси — временна или вероятно постоянна слепота.

До мен Дей стисна патериците си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Познавайки го, се питах дали вече не се бе сбил няколко пъти с лабораторните техници, за да се опита със сила да влезе и да я види, или пък им бе крещял да я оставят на мира. Знаех, че сега сигурно си представяше Идън с неговите розови, полуслепи очи и в този миг дълбока омраза към предишната република изпълни гърдите ми. Баща ми беше работил зад онези врати на експерименталните лаборатории. Той се беше опитал да напусне, веднага щом бе открил какво всъщност правеха с всички онези местни зарази в Ел Ей, и в резултат от това бе пожертвал живота си. Наистина ли сега тази страна стоеше зад нас? Възможно ли беше нашата репутация да се промени в очите на външния свят или в тези на колониите?

— Тя се опита да спаси Франки — прошепна Дей, без да откъсва очи от Тес. — Успя да се върне обратно в Бронята веднага след нас. Мислех, че Томас ще я убие. — Гласът му се изпълни с горчивина. — Но може би вече е била белязана от смъртта.

— Томас — прошепнах.

— Томас е мъртъв — промълви той. — Когато двамата с Паскао бягахме към Бронята, го видях как се изправи сам срещу войниците на колониите. Не спря да бълва огън по тях, докато не го застреляха в главата. — Той потрепна при това финално изречение.

Томас беше мъртъв.

Примигнах два пъти, внезапно скована от глава до пети. Не трябваше да бъда шокирана. Защо бях шокирана? Бях подготвена за това. Войникът, който прободе брат ми право в сърцето, който застреля майката на Дей… си беше отишъл. И разбира се, че трябваше да умре по такъв начин — защитавайки републиката докрай, непоколебим в своята безумна преданост към държавата, която вече му бе обърнала гръб. Също така разбрах веднага и защо това бе развълнувало Дей толкова силно. Застрелян в главата. Новината ме накара да се почувствам потисната. Изтощена. Скована. Раменете ми се отпуснаха.

— Така е най-добре — най-сетне прошепнах през буцата, заседнала в гърлото ми. През съзнанието ми преминаха спомени за Метиъс и това, което Томас ми бе разказал за последната вечер от живота на брат ми. Заставих мислите си да се върнат обратно към Тес. Към живите и тези, които все още имаха значение. — Тес ще се оправи — заявих. Думите ми прозвучаха неубедително. — Просто трябва да намерим начин.

Лабораторните техници в стъклената стая забиха дълга игла в дясната ръка на Тес, а после в лявата. Тя изхлипа задавено. Дей откъсна очи от случващото се, премести ръка върху патериците си и се отправи към нас. Докато минаваше покрай мен, ми прошепна:

— Тази вечер. — След което ни остави зад гърба си и се отправи надолу по коридора.

Мълчаливо го гледах как си тръгва. Андън въздъхна, погледна тъжно Тес и се присъедини към останалите лабораторни техници.

— Сигурни ли сте, че Дей не е заразен? — попита той жената, която ни бе дала информация за вируса. Тя потвърди, а Андън й кимна одобрително. — Искам незабавно да направите повторни тестове на всички наши войници. — Той се обърна към един от сенаторите. — След това искам веднага да се изпрати съобщение до канцлера на колониите, както и до главния изпълнителен директор на „ДесКон“. Да видим дали дипломацията ще даде някакъв резултат.

Най-накрая Андън ми хвърли продължителен поглед.

— Зная, че нямам право да искам това от теб — рече той. — Но ако намериш сили да помолиш отново Дей за брат му, ще ти бъда благодарен. Може все още да има надежда за преговори с Антарктида.

 

 

19:30 часа

Рубинен сектор

22ºC

Небостъргачът, в който бях отседнала, бе само на няколко пресечки от мястото, където живеехме двамата с Метиъс. Когато джипът, на който се возех, го приближи, погледнах надолу по улицата и се опитах да зърна за миг стария ми жилищен комплекс. Дори и Рубиненият сектор вече бе ограден с полицейски кордон, който указваше кои зони са за евакуираните, а по улиците имаше строени войници. Чудех се къде ли е отседнал Андън сред цялата тази бъркотия — вероятно някъде в сектор „Батала“. Определено тази нощ щеше да остане буден до късно. Преди да тръгна към определения за мен апартамент, той ме беше дръпнал настрана в коридора на лабораторията. Очите му несъзнателно се бяха стрелнали към устните ми и пак се вдигнаха нагоре. Знаех, че не бе забравил за краткия миг, който споделихме в Рос сити, както и за казаните след това думи. Зная колко са дълбоки чувствата ти към Дей.

— Джун — рече той след неловката пауза. — Утре сутрин имаме среща със Сената, за да обсъдим какви ще бъдат следващите ни стъпки. Исках да те предупредя, че това ще бъде съвещание, на което всеки кандидат-принцепс ще трябва да каже няколко думи пред събранието. Така имате възможност да добиете представа какво трябва да прави всеки един от вас, ако стане официалният принцепс — но трябва да знаеш, че нещата могат да се разгорещят. — Той се усмихна леко. — Войната ни е изнервила до краен предел, най-меко казано.

Исках да му кажа, че предпочитам да не участвам. Още една среща със сенаторите — още едно четиричасово заседание, прекарано в слушане на четиридесет изказвания на хора, които се бореха за превъзходство един над друг и всички се опитваха или да убедят Андън да застане на тяхна страна, или да го изложат пред останалите. Без съмнение Мариана и Серж щяха да водят дебатите, за да видят кой от тях може да бъде по-добрият кандидат-принцепс. Самата идея изцеждаше и малкото ми останала сила. Но в същото време мисълта да оставя Андън да носи бремето сам в стая, пълна с хора, които бяха толкова студени и резервирани, бе направо непоносима. Затова се усмихнах и му се поклоних като добър кандидат-принцепс.

— Ще бъда там — отвърнах.

Сега джипът се доближи до жилищния комплекс, където трябваше да отседна, и спря, а аз пропъдих спомена. Слязох от джипа заедно с Оли, а след това наблюдавах как превозното средство завива зад ъгъла, докато не изчезна напълно от поглед. Влязох в небостъргача.

Първоначално планирах да се отбия до стаята на Дей, веднага след като се настаня в моята, за да разбера какво иска да каже той със своя коментар за тази вечер. Но когато стигнах до коридора си, видях, че няма да се наложи.

Дей се беше разположил пред вратата ми, седнал прегърбен до стената, като разсеяно пушеше синя цигара. Патериците му лежаха лениво до него. Макар да не се движеше, някои дребни детайли в поведението му — дързост, небрежност, непокорство — все още изпъкваха и за миг си спомних момента, когато го срещнах за пръв път из улиците с неговите светлосини очи, мълниеносни движения и буйна руса коса. Този носталгичен образ бе толкова приятен, че внезапно почувствах как очите ми се насълзиха. Поех си дълбоко въздух и с помощта на волята си успях да не се разплача.

Дей се изправи на крака, когато ме видя в края на коридора.

— Джун — обърна се той към мен, когато се приближих. Оли изприпка, за да го поздрави и той го помилва по главата. Все още изглеждаше изтощен, но успя да ми хвърли изкривена, макар и тъжна усмивка. Без патериците се олюляваше на краката си. Очите му бяха изпълнени със страдание, а аз знаех, че то е породено от по-ранната ни среща в лабораторията. — От изражението на лицето ти мога да предположа, че хората в Антарктида не са били много услужливи.

Поклатих глава, след което отключих и го поканих да влезе.

— Не особено — отвърнах, когато затворих вратата след себе си. Очите ми инстинктивно огледаха стаята и запомниха разположението. Приличаше прекалено много на стария ми дом, за да се чувствам комфортно. — Свързали са се с Обединените нации относно заразата. Ще спрат транспортната търговия по всичките ни пристанища. Без внос и износ — без подкрепа и провизии. Вече всички сме под карантина. Обясниха ни, че могат да ни помогнат, само след като им покажем доказателство, че сме намерили лечение или ако Андън им отстъпи малко земя от републиката като заплащане. Дотогава няма да изпратят войска. Зная само, че в момента следят отблизо ситуацията ни.

Дей не каза нищо. Вместо това се отдалечи и застана на балкона на стаята. Облегна се на парапета. Сложих вода и храна на Оли и отидох при него. Слънцето бе залязло преди известно време, но от блясъка на градските светлини виждахме ниско спуснатите облаци, които закриваха звездите и забулваха небето в сиво-черни нюанси. Забелязах колко здраво се бе облегнал на парапета Дей, за да се подкрепя, и се почувствах изкушена да го попитам как се чувства. Но изражението на лицето му ме спря. Вероятно не искаше да говори по въпроса.

— Така значи — рече той, след като отново си дръпна от цигарата. Светлината от далечните джъмботрони рисуваше пламтящи сини и лилави линии по лицето му. Очите му се плъзнаха по сградите и аз разбрах, че той инстинктивно анализира как да се покатери на всяка една от тях. — Предполагам, че сега ще трябва да се оправяме сами. Не бих казал обаче, че съм особено разстроен от това. Републиката винаги е била готова да затвори границите си, нали? Може би по този начин ще се бори по-добре. На улицата нищо друго не може да те мотивира така, както да бъдеш сам и притиснат в ъгъла.

Когато отново вдигна цигарата към устните си, видях, че ръката му трепери. Пръстенът от кламери проблесна на пръста му.

— Дей — изрекох внимателно. Той повдигна вежди и ме погледна косо. — Ти трепериш.

Той издиша синкав облак от дим, присви очи към светлините на града в тъмнината и отпусна клепачите си.

— Странно е да съм отново в Ел Ей — каза разсеяно. — Добре съм. Просто се притеснявам за Тес. — Последва дълга пауза. Знаех, че името Идън бе на върха на езика и на двама ни, макар никой да не искаше да го спомене първи. Дей най-сетне прекъсна мълчанието и когато го направи, подходи към темата бавно и болезнено. — Джун, мислих за това, което твоят Електор иска от мен. За, нали знаеш… за брат ми. — Той въздъхна, облегна се още по-напред върху парапета и прокара ръка през косата си. Ръката му докосна моята — дори този малък жест накара сърцето ми да бие учестено. — Водих спор с Идън.

— Какво каза той? — попитах. Поради някаква причина се почувствах гузна, когато се сетих за молбата на Андън към мен.

Ако намериш сили да помолиш отново Дей за брат му, ще ти бъда благодарен.

Дей остави цигарата си на металния парапет. Очите му срещнаха моите.

— Иска да помогне — промълви той. — След като днес видях Тес и това, което току-що ти ми каза, ами… — Той стисна зъби. — Ще говоря с Андън утре. Може би има нещо в кръвта на Идън, което може да, нали знаеш… да промени всичко това. Може би.

Все още изпитваше неохота, разбира се, и ясно долавях болката в гласа му. Но също така даваше своето съгласие. Съгласяваше се да позволи на републиката да използва малкия му брат, за да бъде намерено лекарство. Тънка, сладко-горчива усмивка се появи в крайчеца на устните ми. Дей, героят на народа, онзи, който не може да понесе да гледа как хората наоколо страдат заради него, който с радост е готов да жертва живота си за тези, които обича. Като изключим, че не се нуждаехме от неговия живот, за да спасим Тес, а от този на брат му. Да рискуваш живота на скъп човек, за да спасиш друг. Питах се дали и нещо друго не го бе накарало да промени мнението си.

— Благодаря ти, Дей — прошепнах. — Зная колко е трудно за теб.

Той направи гримаса и поклати глава.

— Не — просто съм егоист. Но не мога да направя нищо по въпроса. — Той погледна надолу и изкара наяве слабостта си. — Просто… кажи на Андън да го върне. Моля те, върнете го.

Имаше и нещо друго, което го тревожеше, нещо, което караше ръцете му да треперят неконтролируемо. Наведох се към него и поставих ръка върху неговата. Той отново ме погледна в очите. По лицето му бяха изписани толкова много тъга и страх. Сърцето ми се късаше.

— Какво друго не е наред, Дей? — прошепнах. — Какво друго знаеш?

Този път той не извърна очи. Преглътна… и когато проговори, гласът му трепереше.

— Канцлерът на колониите се свърза с мен, докато бях в болницата.

— Канцлерът? — прошепнах, като внимавах да не повиша глас. — Сигурен ли си?

Дей кимна. След това ми разказа всичко — за разговора, който бе провел с канцлера, за подкупите, за изнудването и заплахите. Обясни ми каква съдба са ми отредили колониите, ако им откаже. Всичките ми неизречени страхове. Най-накрая той въздъхна. Изглежда, че като сподели цялата тази информация, облекчи бремето върху плещите си, макар и съвсем незначително.

— Трябва да има начин да използваме информацията срещу колониите — заяви той. — Нещо, с което да ги надхитрим в тяхната собствена игра. Все още не зная какво е, но ако намерим начин да накараме канцлерът да смята, че ще му помогна, то може би ще успеем да ги изненадаме.

Ако колониите наистина спечелеха, те щяха да тръгнат по петите ми. Щяха да избият всички ни. Опитах се гласът ми да звучи колкото се може по-спокойно, но не съумях. В него все пак успя да се промъкне нотка на безпокойство.

— Той ще очаква да реагираш емоционално на всичко — отвърнах. — Това може да се окаже една не по-лоша от всяка друга възможност, за да ударим колониите, като използваме пропаганда с твоята запазена марка. Но каквото и да предприемем, трябва да действаме внимателно. Канцлерът ще е предпазлив и едва ли ще ти се довери напълно.

— Последствията за теб няма да са добри, ако те спечелят — прошепна Дей с болка в гласа. — Никога не съм ги считал за проклети състрадателни лигльовци… но може би трябва да намериш начин да напуснеш страната. Да се измъкнеш в някоя неутрална страна и да потърсиш убежище.

Да избягам от страната, да се махна от целия този кошмар и да се покрия в някоя далечна държава? Един тих, незначителен и мрачен глас в главата ми нашепваше утвърдително, че така ще е по-безопасно за мен… но аз прогоних тази мисъл. Събрах всички сили, доколкото това ми бе възможно.

— Не, Дей — отвърнах спокойно. — Ако избягам, какво ще правят всички останали? Какво ще се случи с тези, които не могат да избягат?

— Ще те убият. — Той се приближи. Очите му ме умоляваха да го послушам. — Моля те.

Поклатих глава.

— Оставам тук. Хората нямат нужда допълнително да потъпкват духа им. — Леко се усмихнах. — Мисля, че зная няколко неща за войската на републиката, които може да се окажат полезни, не си ли съгласен?

Дей поклати глава, но в същото време знаеше, че няма да променя мнението си. Бе наясно, защото той не би постъпил по-различно на мое място.

Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си. Ръцете му ме обгърнаха. Бях отвикнала толкова от докосването му, че при тази прегръдка по тялото ми се разля поразителна вълна от горещина.

Затворих очи, рухнах върху гърдите му и се насладих на мига. Наистина ли бе изминало толкова дълго време от последния път, когато се целунахме? Наистина ли той ми липсваше толкова много? Дали всичките проблеми, които заплашваха да смачкат и двамата, ни бяха направили толкова слаби, че едва си поемахме въздух и отчаяно се бяхме вкопчили един в друг, за да оцелеем? Бях забравила колко добре се чувствам в прегръдката му. Усещах ризата му намачкана и мека по кожата си, а под нея гърдите му бяха топли и пулсираха от слабото тупкане на сърцето му. Миришеше на пръст, пушек и вятър.

— Ти ме подлудяваш, Джун — промълви той, опрял устни до косата ми. — Ти си най-страшният, най-умният и най-смелият човек, когото познавам, и понякога не мога да си поема дъх, защото се опитвам с всички сили да не изоставам от теб. Никога няма да има друга като теб. Осъзнаваш го, нали? — Наведох глава, за да го видя. Очите му отразяваха бледата светлина от джъмботроните, дъга от нощни цветове. — Милиарди хора ще се появят и ще си отидат от този свят — нежно продължи той, — но никога няма да има друга като теб.

Сърцето ми заблъска, заплашвайки, че ще се пръсне. Не знаех как да отговоря.

Тогава той рязко ме пусна — с внезапна изненада усетих хладната нощ по кожата си. Дори в тъмнината виждах руменината по бузите му. Дишането му бе по-тежко от обикновено.

— Какво има? — попитах.

— Съжалявам — отвърна той с напрегнат глас. — Аз умирам, Джун — не ставам за теб. И се справям толкова добре, докато не те видя, а тогава всичко отново се променя. Мисля си, че вече не ме е грижа за теб, че нещата ще бъдат по-лесни, щом си далеч от мен, и тогава внезапно аз отново съм тук, а ти си… — Той спря и ме погледна. Страданието в изражението му бе като нож, който ме пробождаше в сърцето. — Защо си причинявам това? Виждам те и изпитвам толкова… — Сега в очите му имаше сълзи. Гледката беше по-силна, отколкото можех да понеса. Дей се отдръпна на две крачки от мен, след което се върна обратно като разярено животно. — Обичаш ли ме въобще? — внезапно попита той. Хвана ме за раменете. — Казвал съм ти го и преди и все още го мисля. Но никога не съм го чувал от теб. Не мога да преценя. И тогава ти ми даваш този пръстен… — Той се спря, за да вдигне ръка. — И вече не зная какво да мисля.

Приближи се още, докато не усетих устните му до ухото ми. Цялото ми тяло трепереше.

— Имаш ли някаква идея? — попита той с тих, развълнуван и дрезгав шепот. — Знаеш ли колко… колко силно желая…

Той се отдръпна за един дълъг миг, в който да ме погледне отчаяно в очите.

— Ако не ме обичаш, просто го кажи — трябва да ми помогнеш. Вероятно така ще бъде най-добре. Ще е по-лесно да стоя настрана от теб, нали? Ще мога да се отърся. — Говореше така, сякаш се опитваше да убеди себе си. — Мога да се освободя от чувствата си, ако ти не ме обичаш.

Той говореше тези неща, сякаш смяташе, че аз съм по-силната. Но не бях. Не можех да се справя с нищо по-добре от него.

— Не — изрекох през стиснати зъби и със замъглен поглед. — Не мога да ти помогна. Защото наистина те обичам. — Ето го, най-сетне го казах на глас. — Влюбена съм в теб — повторих.

В очите на Дей имаше противоречиво изражение, щастие и мъка, които го правеха толкова уязвим. Тогава осъзнах колко нищожна бе защитата му срещу думите ми. Той обича толкова всеотдайно. Това е в същността му. Дей примигна, след което се опита да намери подходящия отговор.

— Аз… — запъна се той. — Толкова се страхувам, Джун. Толкова се страхувам какво може да се случи с…

Допрях два пръста до устните му, за да го накарам да замлъкне.

— Страхът те прави по-силен — прошепнах. Преди да успея да се възпра, сложих ръце върху лицето му и притиснах устни към неговите.

Каквито и остатъци от самоконтрол да бяха останали на Дей сега, те бяха раздробени на парченца. Той се отдаде на целувката ми в безпомощно отчаяние. Усетих как ръцете му докосват лицето ми, едната бе гладка, а другата все още увита в бинтове, а той обгърна кръста ми, придърпвайки ме толкова близо, че изпъшках. Никой не можеше да се сравни с него. И точно в този миг не исках нищо друго.

Върнахме се отново вътре, а устните ни не се отделяха. Дей залитна към мен, загуби равновесие и рухна назад в леглото. Тялото му ме остави запъхтяна. Ръцете му се плъзгаха по бузите, врата, надолу по гърба и краката ми. Свалих куртката му. Устните на Дей се отдръпнаха от моите и той зарови лице в шията ми. Косата му се разпиля по ръката ми по-тежка и по-мека от всяка коприна, която някога бях носила. Дей най-сетне намери копчетата на ризата ми. Вече бях разкопчала неговата и под материята кожата му бе гореща при допир. Жегата, която той излъчваше, ме стопли. Наслаждавах се на тежестта на тялото му.

Нито един от двамата не смееше да изрече и дума. Страхувахме се, че думите ще ни спрат, че ще развалят заклинанието, което ни свързваше. Той трепереше не по-малко от мен. Внезапно ми хрумна, че сигурно е и също толкова нервен. Усмихнах се, когато очите му първоначално срещнаха моите, а след това ги сведе свенливо. Дей е срамежлив? Каква странна нова емоция имаше по лицето му, нещо нена място, но и доста подобаващо. Бях доволна да я видя, защото усещах как гореща руменина се надигаше и по моите бузи. Смутена, почувствах нуждата да покрия голата си кожа. Често си представях как се случва този миг — да бъда с Дей за първи път. Аз съм влюбена в него. Неуверено повтарях отново тези думи в ума си, удивена и изплашена от тяхното значение. Той бе тук от плът и кръв, а не някаква фантазия.

Дори в трескавата си страст Дей бе нежен с мен. Бе различна нежност от тази, която усещах у Андън — той бе въплъщение на изисканост, благоприличие и елегантност. Дей беше първичен, открит, несигурен и непокварен. Когато го погледнах, забелязах едва доловима усмивка, която играеше по краищата на устните му — съвсем незначителна нотка на волност, която само подсили жаждата ми. Той се притисна до шията ми — от докосването ме побиха тръпки по гърба. Дей въздъхна облекчено до ухото ми по начин, който накара сърцето ми да заблъска, въздишка, която го освободи от всички мрачни емоции, които го тормозеха. Впуснах се в още една целувка, прокарах ръце през косата му, давайки му да разбере, че съм добре. Той постепенно се отпусна. Поех си въздух, когато се притисна до мен — очите му бяха толкова ярки, че имах чувството, че мога да потъна в тях. Той целуна бузите ми, прибра внимателно кичур коса зад ухото ми, а докато го правеше, аз увих ръце около гърба му и го придърпах още по-близо към себе си.

Без значение какво щеше да се случи за в бъдеще, без значение къде щяха да ни отведат пътищата, този миг щеше да бъде наш.

След това потънахме в мълчание. Дей лежеше до мен, одеялата покриваха част от краката му, очите му бяха притворени в лека дрямка, ръката му все още бе вплетена в моята, сякаш за да му вдъхва увереност. Огледах се. Одеялата висяха заплашително на ръба на леглото. Чаршафите бяха намачкани на гънки, които приличаха на дузина малки слънца с техните лъчи. По възглавницата ми имаше дълбоки бразди. Подът бе покрит със счупени стъкла и венчелистчета. Дори не бях забелязала, че сме съборили вазата от тоалетната масичка, не бях чула как се разбива върху дъските от черешово дърво. Погледът ми се върна на Дей. Сега лицето му изглеждаше толкова спокойно, без болка сред бледата светлина на нощта. Дори наивно. Устата му вече бе затворена, веждите му не бяха сключени. Вече не трепереше. Пуснатата му коса падаше по лицето му и го очертаваше, няколко кичура улавяха светлините на града отвън. Леко се преместих напред, прокарах пръсти по мускулите на ръката му и допрях устни до бузата му.

Очите му се отвориха — примигнаха сънено към мен. Изгледа ме втренчено един дълъг миг. Чудех се какво вижда и дали всичката болка, радост и страх, за които призна по-рано, бяха все още там, преследвайки го безкрайно. Наведе се, за да ме целуне по възможно най-милия и деликатен начин. Устните му се страхуваха да се откъснат моите. Аз също не исках да се отделям от неговите. Не желаех да си мисля за събуждане. Когато отново го придърпах близо до себе си, той склони, копнеейки за още. А единственото нещо, което минаваше през главата ми, бе че съм благодарна за мълчанието му, за това, че не ме упрекна, че се сливаме в едно, когато трябваше да го пусна да си отиде.