Мари Лу
Героят (21)

Джун

17:00 часа

Резиденция „Батала“

20ºC

Мразех срещите на Сената. Страстно ги ненавиждах — те не представляваха нищо друго, освен събрание на множество препиращи се политици и дървени философи, които през цялото време само говореха, говореха и говореха, когато вместо това можех да бъда навън, из улиците, за да възнаградя тялото и ума си с една здравословна тренировка. Но след плана, който аз, Дей и Андън съставихме, нямахме друг избор, освен да информираме Сената.

Сега седях в кръглата зала на резиденция „Батала“, а точно срещу Андън, който беше в другия край на помещението, се опитвах да не обръщам внимание на заплашителните погледи на сенаторите. Малко бяха събитията, които ме караха да се чувствам като дете така, както срещите на Сената.

Андън се обърна към неспокойните си слушатели.

— Атаките срещу базите ни във Вегас зачестиха, след като Денвър беше завладян — обясни той. — Видяхме африкански ескадрили да приближават града. Утре ще отида там, за да се срещна с генералите си. — Тук той се поколеба.

Затаих дъх. Знаех колко много Андън ненавижда идеята да признае на глас поражението. Той ме погледна — дойде моят ред Да му помогна. Беше толкова изморен. Всички се чувствахме така.

— Госпожице Ипарис. Ако обичате, давам ви думата да разкажете историята си.

Поех си дълбоко въздух. Да държа реч пред сенаторите бе единственото нещо, което мразех повече от посещаването на срещите на Сената, а ситуацията беше още по-лоша поради факта че трябваше да ги излъжа.

— Сигурна съм, че досега всички вие сте чули, че е възможно командир Джеймсън да работи за колониите. На основата на това, което знаем, изглежда, вероятно колониите да нанесат удар над Лос Анджелис с изненадваща атака съвсем скоро. Ако го направят и атаките във Вегас продължат, няма да издържим дълго. След като разговаряхме с Дей и патриотите, ние смятаме, че единственият начин да предпазим гражданите и по възможност да договорим справедливо споразумение е, като обявим нашата капитулация пред колониите.

Слисано мълчание. След това в залата настана глъч. Серж бе първият, който надигна глас и оспори предложението на Андън.

— С цялото ми уважение, Електор — рече той, а гласът му трепереше от раздразнение, — но вие не сте обсъдили това с вашите кандидат-принцепси.

— Решението не е нещо, което съм имал възможност да дискутирам с вас досега — отвърна Андън. — Госпожица Ипарис знае тази информация, само защото е имала щастието да я научи от първоизточника.

Дори Мариана, която често бе на страната на Андън, надигна глас против идеята.

— Това са опасни преговори — заяви тя. Поне говореше спокойно. — Ако постъпвате така, за да опазите живота ни, то тогава препоръчвам на вас и госпожица Ипарис да преосмислите незабавно идеята. Хората няма да бъдат предпазени, като ги предадете на колониите.

Останалите сенатори не се въздържаха.

— Капитулация? Ние отблъскваме колониите от земите ни почти сто години!

— Със сигурност все още не сме безсилни до такава степен. Какво толкова са направили, като изключим, че успяха временно да завземат Денвър?

— Електор, това е нещо, което трябваше да обсъдите с всички нас — дори и в разгара на тази криза!

Наблюдавах ги, докато всеки глас се извисяваше все по-високо от предишния и накрая цялата зала бе изпълнена с викове на обида, гняв и удивление. Някои сипеха омраза по Дей. Други проклинаха колониите. Трети молеха Андън да преосмисли, отново да помоли за международна помощ, да пледира пред Обединените нации за прекратяване на блокадата на портовете ни. Шум.

— Това е оскърбително! — изкряска един сенатор, слаб, вероятно не повече от шестдесет и три килограма, с лъщяща плешива глава, и погледна към мен, сякаш бях причината за падението на страната. — Нали няма да приемаме заповеди от някакво момиченце? И от Дей? Сигурно се шегувате. Ще предадем страната въз основа на съвет от някакво проклето момче, което все още трябва да е в списъка с престъпници!

Андън присви очи.

— Внимавайте как наричате Дей, сенаторе, преди хората да са ви обърнали гръб.

Сенаторът се изсмя презрително на Андън и надигна колкото може по-високо глас.

— Електор — продължи той с подигравателен тон. — Вие сте лидерът на Република Америка. Вие имате властта над цялата тази държава. Но сега сте заложник на идеята на някой, който се опита да ви убие. — Гневът ми се надигна. Сведох глава, за да не ми се налага да гледам сенатора. — По мое мнение, сър, трябва да предприемете нещо, преди цялото ви правителство — цялото ви население — да реши, че вие сте просто един страхлив, безволев, работещ задкулисно, лековерен човек, който скланя глава пред исканията на една тийнейджърка, на един престъпник и терористичен екип от утайки. Баща ви щеше…

Андън скочи на крака и блъсна с ръка по масата. Мигновено залата притихна.

— Сенаторе — започна Андън тихо. Мъжът го погледна, но не беше толкова уверен, колкото преди две секунди. — Прав сте само за едно. Като син на баща си, аз съм Електор на републиката. Аз съм законът. Всичко, което реша аз, оказва влияние върху това кой ще живее и кой ще умре. — Внимателно следях лицето на Андън с нарастващо усещане за тревога. Неговото учтиво аз бавно изчезваше зад воала от мрак и насилие, наследени от баща му. — Няма да е лошо да си спомните какво се случи с онези сенатори, които всъщност бяха организирали осуетеното ми покушение.

В залата стана толкова тихо, че имах чувството, че мога да чуя как капките пот се стичат по лицата на сенаторите. Дори Мариана и Серж бяха пребледнели. В средата, между всички тях, стоеше Андън — лицето му беше като разгневена маска, челюстта му бе скована, а в очите бушуваше яростна, грозна буря. Той се обърна към мен — усетих как през тялото ми премина ужасна, наелектризираща тръпка, но не извърнах поглед. Аз бях единствената в цялата зала, която бе готова да го погледне в очите.

Макар капитулацията ни да бе фалшива — не се предвиждаше сенаторите да знаят това, — се запитах как Андън ще се справи с тази групичка, щом всичко приключи.

Може би нямаше да му се наложи. Може би щяхме да принадлежим към друга държава, или пък двамата с Андън щяхме да сме мъртви.

В този миг, докато седях между разделения Сенат и младия Електор, който се мъчеше да запази единството им, най-сетне ясно видях своя път. Не принадлежа тук. Не трябва да съм тук. Мисълта се появи у мен така внезапно, че за миг изпитах затруднение да си поема дъх.

Андън и сенаторите си размениха още няколко напрегнати думи, но след това всичко свърши и един по един ние напуснахме залата като една неспокойна тълпа. Открих Андън в коридора и го дръпнах настрана — тъмночервената му униформа изпъкваше ярко сред черните дрехи на сенаторите.

— Ще променят мнението си — казах, като се опитах да му вдъхна увереност сред морето от враждебност. — Нямат избор.

Той, изглежда, се успокои, макар и само за секунда. Само няколко прости думи от моя страна бяха достатъчни да уталожат гнева му.

— Зная. Но не искам те да нямат избор. Искам да стоят твърдо зад мен по своя собствена воля. — Той въздъхна. — Може ли да поговорим насаме? Искам да обсъдя нещо с теб.

Вгледах се в лицето му и се опитах да отгатна какво иска да сподели, като изпитвах страх от това, което предстоеше да ми съобщи. В крайна сметка кимнах.

— Моят апартамент е по-близо.

Отидохме до джипа му и пътувахме смълчани чак до небостъргача в Рубинения сектор. Там се качихме и влязохме в моя апартамент, без да обелим дума. Оли ни посрещна ентусиазирано, както винаги. Затворих вратата след себе си.

Гневът на Андън отдавна беше преминал. Той се огледа неспокойно наоколо, след което се обърна отново към мен.

— Имаш ли нещо против, ако седна?

— Моля, заповядайте — отвърнах, като самата аз също се настаних на масата за вечеря. Електор Примо да моли за разрешение да седне?

Андън се настани до мен с присъщата си елегантност, след което уморено разтри слепоочията си.

— Имам добри новини — рече той. Опита се да се усмихне, но виждах колко му е трудно. — Сключих сделка с Антарктида.

Преглътнах с усилие.

— И?

— Потвърдиха, че ще изпратят военна помощ — засега малко военновъздушни сили и допълнително сухопътни, когато им докажем, че сме открили противоотрова — отвърна Андън. — И ще се съгласят да лекуват Дей. — Той не ме погледна. — В замяна за Дакота. Нямах избор. Давам им най-голямата ни територия.

Сърцето ми прескочи от непреодолимо чувство на радост и облекчение… и в същото време се сви от съчувствие към Андън. Той беше принуден да разкъса страната ни. Да даде нашия най-ценен ресурс, най-ценния ресурс за всички по света. Беше неизбежно. Всяка победа изискваше жертви.

— Благодаря ви.

— Недей да ми благодариш още. — Горчивата му усмивка бързо се превърна в гримаса. — Висим на косъм. Не зная дали помощта им ще дойде достатъчно бързо. Вестите от бойния фронт са, че отстъпваме във Вегас. Ако плановете ни за фалшивата капитулация се провалят, ако скоро не открием лекарство, тази война ще приключи, преди дори помощта от Антарктида да пристигне.

— Мислите ли, че откриването на противоотрова ще накара колониите да спрат? — попитах тихо.

Андън поклати глава.

— Нямаме голям избор — отвърна той. — Но трябва да издържим, докато не пристигне помощта. — За миг той остана безмълвен. — Утре отивам на бойния фронт във Вегас. Войската ни има нужда от това.

Право в разгара на войната. Опитах се да запазя спокойствие.

— А вашите кандидат-принцепси също ли ще дойдат? — попитах. — Вашите сенатори?

— Към мен ще се присъединят само генералите ми — отвърна Андън. — Ти няма да идваш, нито пък Серж и Мариана. Някой трябва да държи твърдо властта в Лос Анджелис.

И ето къде бе същината на това, което искаше да ми каже. Главата ми се завъртя, когато осъзнах какви щяха да бъдат следващите му думи.

Андън се облегна на масата и сплете пръсти.

— Някой трябва да държи твърдо властта в Лос Анджелис — повтори той, което означава, че един от моите кандидат-принцепси ще трябва да заеме мястото ми като действащ Електор. Тя ще трябва да контролира Сената, да ги обуздава, докато аз съм при войската. Аз ще избера този човек, разбира се, а Сенатът ще потвърди решението ми. — Малка тъжна усмивка играеше по краищата на устните му, сякаш вече знаеше какъв ще бъде отговорът ми. — Вече говорих поотделно с Мариана и Серж по въпроса и те изгарят от желание да заемат длъжността. Сега искам да знам дали и ти също си готова.

Извърнах глава и погледнах през прозореца на апартамента. Мисълта, че ще стана действащ Електор — макар шансовете ми да бъда избрана да бледнееха в сравнение с тези на Мариана и Серж, — трябваше да ме развълнува, но не се получи така.

Андън ме наблюдаваше внимателно.

— Можеш да ми кажеш — най-сетне рече той. — Осъзнавам колко повратно е това решение и от известно време усещам безпокойството ти. — Той ме погледна хладнокръвно. — Кажи ми истината, Джун. Наистина ли искаш да бъдеш кандидат-принцепс?

Усещах странна празнина. Очаквах това от дълго време, безразличието и досадата ми от политиката в републиката, караниците в Сената, битката между сенаторите и кандидатите за принцепс. Мислех, че ще бъде трудно да му го кажа. Но сега, когато беше тук и очакваше отговора ми, думите излязоха лесно и спокойно от устата ми.

— Андън, знаеш, че длъжността кандидат-принцепс е голяма чест за мен. Но с течение на времето усетих, че нещо ми липсва, и сега зная какво е то. Ти трябва да отидеш и да поведеш армията си срещу враговете ни, докато Дей и патриотите оказват съпротива на колониите по свой собствен, бунтовнически начин. Липсва ми да бъда на действителна служба, да работя като младши детектив и да разчитам на себе си. Липсват ми дните, когато нещата бяха ясни, а не политически, когато лесно усещах правилната посока и какво трябва да направя. Аз… мъчно ми е, че не мога да правя това, на което брат ми ме научи. — Не отместих поглед. — Съжалявам, Андън, но не зная дали съм създадена да бъда политик. Аз съм войник. Не мисля, че трябва да ме вземаш предвид за поста на временен Електор в твое отсъствие, и не съм сигурна дали искам да продължа като твой кандидат-принцепс.

Андън потърси очите ми.

— Разбирам — най-сетне рече той. Макар в гласа му да се долавяше известна тъга, изглежда, се съгласи с мен. Ако имаше едно нещо, в което Андън превъзхождаше останалите, дори повече от Дей, то това беше разбирането откъде произлизам.

Миг по-късно видях и друга емоция в очите му — завист. Андън завиждаше, че аз имам избора да се отдръпна от света на политиката, че можех да се превърна в нещо друго, докато той завинаги щеше да бъде нашият Електор, някой, на когото страната се уповава. Никога нямаше да може да се оттегли с чиста съвест.

Той прочисти гърло.

— Какво искаш да направиш?

— Искам да се присъединя към войските на улицата — отвърнах. Този път бях толкова сигурна в решението си, толкова развълнувана от перспективата, че едва издържах. — Изпрати ме обратно там. Нека се бия. — Сниших глас. — Ако загубим, няма да има никакво значение кой от кандидат-принцепсите какъв е, така или иначе.

— Разбира се — съгласи се Андън и кимна. Той огледа стаята с неуверено изражение, а зад смелата му фасада видях как момчето крал у него се мъчеше да издържи. Тогава забеляза измачкана куртка, която висеше в долния край на леглото ми. Погледът му се спря върху дрехата.

Така и не си бях дала труд да прибера куртката на Дей.

Андън най-сетне отмести поглед от нея. Нямаше нужда да му казвам, че Дей е прекарал нощта тук — вече виждах по изражението му, че се беше досетил. Изчервих се. Винаги съм успявала да прикривам емоциите си, но този път се почувствах засрамена, боях се, че част от онази нощ — горещата кожа на Дей, опряна до моята, докосването на ръката му, която нежно отдръпва косата от лицето ми, лекият допир на устните му до врата ми — ще излезе на показ в очите ми.

— Е — обади се той след дълга пауза. Хвърли ми лека, тъжна усмивка, след което се изправи. — Вие сте войник, госпожице Ипарис, до мозъка на костите си — но за мен беше чест да бъдете кандидат-принцепс. — Електорът на републиката ми се поклони. — Каквото и да стане оттук насетне, надявам се да запомните това.

— Андън — прошепнах. Споменът за мрачното му, гневно лице в залата на Сената отново се върна в съзнанието ми. — Когато си във Вегас, обещай ми, че ще останеш такъв, какъвто си. Не се превръщай в някой, който не си. Става ли?

Може и да не беше изненадан от отговора ми или куртката на Дей. Но, изглежда, думите ми го хванаха неподготвен. Той примигна, объркан за секунда. След това разбра. Поклати глава.

— Трябва да тръгвам. Трябва да поведа хората си, точно както го е направил баща ми.

— Нямам предвид това — казах внимателно.

За миг той се бореше да намери следващите си думи.

— Не е тайна колко жесток беше баща ми, или колко много зверства е извършил. Изпитанията, заразите… — Андън притихна за кратко, светлината в зелените му очи избледня, докато той изживяваше спомените за някой, който малцина от нас въобще бяха познавали. — Но той се бореше редом с хората си. Разбираш това вероятно по-добре от всеки друг. Той не стоеше в залата на Сената, докато изпращаше войските си на смърт. Когато е бил млад и е извел страната от беззаконната бъркотия, налагайки строго военно положение, е излизал на улицата, застанал пред ескадроните си. Бил се е лично на бойния фронт, свалял е изтребителите на колониите. — Андън спря, за да ми хвърли бърз поглед. — Не се опитвам да защитя деянията му. Но ако може да се каже нещо добро за него, то това е, че е бил безстрашен. Спечелил е лоялността на войската чрез действия, колкото и безскрупулни да са били… Аз също искам да повдигна духа на войските ни и не мога да го сторя, докато се крия в Ел Ей. Аз съм…

— Ти не си като баща ти — рекох и спрях погледа си върху неговия. — Ти си Андън. Няма нужда да следваш примера му: ти имаш свой собствен живот. Сега ти си Електорът. Няма нужда да бъдеш като него.

Замислих се за собствената си преданост към бившия Електор, за всички видеоклипове, в който той крещи заповеди от пилотската кабина на бойния си изтребител, или е застанал на улицата пред танковете. Винаги е бил на фронтовата линия. Наистина беше безстрашен. Сега, когато гледах Андън, виждах същата тази неустрашимост да пламти непоколебимо в очите му, желанието му да се утвърди като достоен лидер на страната си. Когато баща му е бил млад, вероятно също е бил като Андън — идеалист, изпълнен с надежди и мечти, продиктувани от най-благородни намерения, смел и устремен. Какво се беше случило, за Да се превърне бавно в Електора, който създаде една толкова злочеста нация? Какъв път бе избрал да следва? Внезапно, макар и за един кратък миг, се почувствах така, сякаш разбирах старата република. И знаех, че Андън няма да тръгне по същия път.

Той отвърна на погледа ми, сякаш чу неизречените ми думи… и за първи път от месеци видях как част от онзи тъмен облак се разсея, тъмнината, която раждаше кратките му гневни избухвания, просветля.

Когато сянката на баща му вече не стоеше на пътя му, той беше красив.

— Ще направя всичко по силите си — прошепна той.